Лудари
Лударите (или рудари) са румънизирани роми, които се самоидентифицират като „власи“, а са известни в България като „влашки цигани“. Говорят диалекти на румънския език.[1] Според поминъка си те се делят на няколко подгрупи – в едната са урсарите (мечкари) и маймунарите, а в другата – лингурари (копанарите), които правят дървени лъжици (от където идва и името им: лингура (рум.) – лъжица) и копанки.
История[редактиране | редактиране на кода]
Множество от представителите им емигрират от т. нар. Дунавски княжества. Това става, понеже до средата на XIX век в тях е законно робството на цигани. Техният статут е много близък до статута на крепостните селяни, като собствениците им имат право да ги продават. „Циганите се раждат роби и всеки, роден от майка робиня, трябва да се превърне също в роб“ – гласи Влашкият кодекс в началото на XIX век. Същевременно робството е забранено в Османската империя в началото на XIX век, а и в България след освобождението ѝ. След отмяната на робството на циганите отвъд Дунава е било разрешено да водят чергарски начин на живот. Така те започват да се разпространяват, постепенно увличащи със себе си и много уседнали цигани. Лударите, които живеят днес в България са потомци на групите, разселили се от Влашко, Молдова и Трансилвания из Европа през втората половина на XIX век.
Много влашки цигани са заселени и след Балканските войни в Южна Добруджа, анексирана тогава от Румъния. Румънското правителство заселва там румънски колонисти, сред които и много цигани. След връщането на Южна Добруджа на България през 1941 г. повечето румънски семейства се изселват, но не и циганите. През XX век урсарите често обикалят страната, предимно през топлия сезон, но този обичай е практически изчезнал, тъй като мечките и маймуните им са откупени от природозащитници. Според Димитър Маринов и книгата му "История на град Лом и Ломска околия", влашките цигани основно са крадели добитък, но и деца и оттам са ги наричали душливи цигани. Като откраднели дете те го слагали в торба, а ако почне да плаче, го задушавали за да не ги издаде.[2] Според тритомната "История на град Сливен" на Симеон Табаков, те се занимавали също с просия и гадателство, както станали пословични и с навика си непрекъснато да лъжат.[3]
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Алексей Пампоров. Ромското всекидневие в България. Международен център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия, 2006. ISBN 9789548872638. с. 70, 360.
- ↑ Димитър Маринов, Избрани произведения в 5 тома: История на града Лом и Ломска околия, стр. 221.
- ↑ С. Табаков, История на град Сливен, томове I и II, стр. 396.