Михайлово (област Враца)

За другото българско село вижте Михайлово (Област Стара Загора).

---

Михайлово
Михайлово 43.574618, 23.604978 Михайлово
Общи данни
Население	995 души (15 март 2024 г.) 29,1 души/km²
Землище	34,264 km²
Надм. височина	78 m
Пощ. код	3355
Тел. код	09162
МПС код	ВР
ЕКАТТЕ	48492
Администрация
Държава	България
Област	Враца
Община    – кмет	Хайредин Тодор Тодоров (СДС, Партия на зелените, ДПС; 2011)
Кметство    – кмет	Михайлово Стефан Ангелов (НЗ)
Михайлово в Общомедия

Село Михайлово като част от община Хайредин, област Враца

Миха̀йлово (бивше Долна Гнойница) е село в Северозападна България. То се намира в община Хайредин, област Враца. По данни от ЕСГРАОН на община Хайредин към 2 май 2005 г. в с. Михайлово живеят 1153 души. До 1950 година името на селото е Долна Гнойница, така както е записвано в старите турски документи и в документите след Освобождението. С указ №191 на Президиума на Народното събрание (ДВ 95/22 април 1950 г.), населеното място се преименува в Михайлово на името на Михаил Кънчев – активен функционер на комунистическата партия и регионален ръководител на Септемврийското въстание 1923 година. През 1960 г. към с. Михайлово е присъединено с. Босилеград, административно утвърдено с Указ №431/обн. 22 ноември 1960 г.

География

Разположено е на левия бряг на река Огоста и от двете страни на устието на Горногнойнишка бара (наричана от селяните в с. Септемврийци река Мътница) при вливането ѝ в Огоста. То е равноотдалечено по на 40 километра от големите населени места Оряхово, Козлодуй (районен център), Лом и Монтана, а по шосе отстои на 60 километра от областния център Враца.

Релеф

Релефът е равнинен, силно повлиян от това, че е пресечен от две реки и е тяхна водосборна зона. Селото е разположено във валог с разлика във височините до около 40 метра. На църквата е поставен нивелачен репер с надпис „Височина на надморско равнище 71,548 м.“. Водното ниво на река Огоста в района на землището на селото е над 56 m. Разположението на селото в поречието на двете реки – Огоста и Барата, го прави естествен пътен възел. Като се използва създадената равнинност на терена и минимални наклони в поречията, през селото преминават шосетата от Оряхово за Монтана и София и това от Видин и Лом за Бяла Слатина, Плевен и Източна България.

Природни богатства

В поречието на река Огоста се добиват инертни материали за строителството – пясък и баластра. Добивът на тези материали не е поставен на промишлена основа и задоволява само нуждите на региона. В десния бряг на реката са разкрити каменни кариери, от които се добиват камъни от варовик с добро качество за строителни нужди.

Почви

Вършитба в с. Михайлово (Долна Гнойница) през 1938 г. През 1948 г. са национализирани 9 вършачки и 8 трактора, с които селяните са обработвали частните земеделски имоти

В региона почвата е чернозем, а по поречието на Огоста има наноси с пясъклива структура. Землището на селото граничи със землищата на селата Хайредин, Манастирище, Бели брод, Лехчево, Септемврийци (Област Монтана) (Горна Гнойница) и Бъзовец (Област Монтана). Земята е плодородна и благоприятства развитието на земеделие и скотовъдство. На север в землището на Михайлово е включена земя от местността Златия – една изключително продуктивна по отношение зърнопроизводството земеделска земя, а поречието на Огоста успешно се използваше за производство на плодове и зеленчуци.

Климат

Климатът е умереноконтинентален. Зимите са студени, снеговити, с температури в средата на януари достигащи до минус 20 градуса. Летата са горещи и летните температури достигат до 35 – 38 С⁰. Характерни за есента са мъглите, обхващащи Дунавската равнина и с това понижаващи температурите от 5 до 8 градуса.

Гори

В миналото е имало по-големи горски масиви с по-голямо разнообразие от дървесни видове. По време на създаването на ТКЗС са изсечени и изкоренени акациеви, брястови и дъбови насаждения. Сега преобладават дървета от видовете топола и върба около поречието на двете реки. Тези дървета вече нямат стопанско значение – като площ са незначителни, не се използват за строителство или други цели, и са подложени на безотговорно бракониерско изсичане за отопление.

Животински свят

Околностите на селото се обитават от дребен дивеч – зайци и лисици и птици – пъдпъдъци, гургулици и яребици. Освен този дивеч обект на ловната страст през зимата са и дивите патици по поречието на река Огоста. Разпространени са водната змия, смокът и няколко вида гущери. В домакинствата се отглежда дребен – (овци и кози) и едър рогат добитък – крави. В малките семейни стопанства се отглеждат магарета и коне, свине и птици – предимно кокошки и гъски. Отглеждането на биволи е прекратено по време на масовизацията при създаването на ТКЗС.

Население

Данните за числеността на населението в с. Михайлово са според преброяванията през годините

Година на преброяване Численост 1934 3052 1946 3166 1956 2762 1965 2567 1975 2175 1985 1720 1992 1676 2001 1378 2011 1048 2021 892

История

Материални свидетелства

Двете реки Огоста и Горногнойнишка бара, плодородната земя и тучните пасища са привличали хората още от древността към това място. Не са правени системни разкопки, но от проучванията на случайно намерени находки, може да се каже, че селището е обитавано още в шестото хилядолетие пр. Хр. Изследването е документирано и регистрирано от Богдан Николов. Намерени са останки от погребения с трупоизгаряне – глинени погребални урни и златни накити от бронзовата епоха (края на четвъртото хилядолетие пр. Хр.). Изровени са останки от глинени съдове характерни за ранно-желязната епоха – около първото хилядолетие пр. Хр. Намерени са отделни монети и колективни монетни находки от времето на Римската република и Римска империя. Двете най-големи находки от 1800 и 1098 броя монети (денари и антониниани) са открити случайно в м. „Крушите“, край старото ТКЗС. Последните монети в тях са отсечени при император Галиен (253 – 268), което доказва, че тази земя е била провинция на Римската империя. Последните сечени по години монети и скриването на толкова голяма колективна находка съвпада с нашествията на варварите. Готите носели смърт и разрушения и вероятно по това време селото е разрушено и обезлюдено. От населението тук са оставени много тракийски могили, което определя народността на хората обитаващи тези земи. Открити са керамични съдове от Първото Българско царство и некрополи от времето на Второто Българско царство. Материалните свидетелства доказват, че мястото, където се намира село Михайлово е заселвано могократно, но не са намерени документи за името на селището.

Писмени документи

След падането на България под турско владичество, от турски данъчни описвачи около 1483 година е описан Никополския санджак. Доцент Румен Ковачев дава точни данни за населените места тук:

• село Койдозлу (Козлодуй) има 8 домакинства.
• село Бутанофче (Бутан) има 6 домакинства.
• село Хайрреддин (Хайредин) има 4 домакинства.

Село Долна Гнойница не се споменава, което значи че то отново е било празно място – селяните или са изселени в Анадола, както тези от с. Цибър, или селището е разграбено и опожарено. Турски данъчни документи споменават за селище с име подобно на Гнойница в каза Джибре (Цибър), Никополски санджак, както следва:

• в 1617 г. село Гунанидже или Гнояница;
• в 1620 г. село Гонайниче с 35 домакинства;
• в 1632 г. село Гнояниче с 30 домакинства;
• в 1639 г. село Гуяниче или Гояница.

Независимо от различното назоваване на името на селото при произнасянето на турски език и изписването му на арабски, може да се приеме, че записът се отнася до едно и също населено място. Това се потвърждава от непрекъснато еднаквия повтарящ се ред при изброяване на населените места в казата.

След кърджалийските безчинства във Врачанско в края на XVIII век, селото около Барата, намиращо се на пътя Видин – Лом – Плевен е опустошено, опожарено и се създава едно временно селище в местността „Влашко селище“, на около километър от старото, скрито в горуньова (дъбова) гора и встрани от пътища. В това селище се заселват българи, връщащи се от Румъния, както и такива, бягащи от родните си места на път за Влашко. Обитавано е около 15 години, и след 1800 година семействата от това ново селище се преместват отново около Барата, където и сега е село Михайлово. Според възрастни хора при едно изследване през 1904 година (отразено в издадения тогава „Пътеводител на Оряховска околия“), селото носи името на близкия соват (тур. голямо пасище, мера) „Гоеница“. Това славянско наименование, запазено във времето и доказано от записите в турските данъчни регистри показва, че жителите на селото са българи. В това крайречно пасище всяко домакинство от селото е отглеждало и угоявало до 150 броя овце, телета и работен добитък – волове, биволи и коне. В турска редакция най-близък до името Гоеница е записа от 1639 година. След 1800 година селото е записано като Гунуйниче-и зир (Гунуйница-и зир), което означава Долна Гнойница. Това е било необходимо, според турските власти, тъй като отново създаденото селище е ново на това вече празно място, а в горното течение на Барата съществува вписаното от 1631 година в турските данъчни „дефтери“ село Гунуйница-и баля. По-рано такъв запис на името не е бил необходим, защото Гоеница е по-старото от двете села и за да се отличават към името на второто е прибавено „и баля“, т.е. „Горна“

За първи път на български селото е записано като Долна Гноеница в календарче „Летоструй“, издадено във Виена-Австрия през 1873 година. В дадената таблица на статистическото описание на Оряховското окръжие от Врачанската епархия в народно черковно отношение, са дадени данни за населените места. За селото през 1873 г. е изписана с кирилица следната информация:

Селище — Долна Гноеница

Народност — българи

Къщи – 104

Венчила – 221

Черкви — прави се

Име на свещеника – Атанас Николов

В списъка на селищата от Оряховска околия изрично се споменава етническа принадлежност на населението. За селото е записано че е заселено с българи.

Училище и черква

В селището на новото място през 1848 година се открива килийно училище с първи учител Глигор Маринов от Ново село (Благово), обл. Монтана. Двадесет години по-късно се построява сграда, наричана „Хамбаря“, защото имала помещение за събраното зърно от данъци, помещение за религиозни ритуали и стая за нуждите на училището. През 1873 година се освещава новопостроената черква „Св. Параскева“ от свещеника останал да служи в нея – Атанас Попниколов. Тя е построена в дарените дворни места от фамилиите Ценьовци и Младенчовци. Свещеници служили в църквата са още Филип Трифонов, Кирил Манчев (от 1926 до 1932 година), Георги Макариев (от април 1932 до 1936 г.), Иван Александров (от 1936 до 1948 г.) и Ангел Филипов Попов.

Учителят Цветан П. Константинов (Даскала) с ученици в народни носии в извънучилищни занимания, 1939 г.

Духовият оркестър „Големата музика“ на с. Михайлово през 1962 г.

През 1889 година се построява училищна сграда, която да позволи провеждането на четирикласно обучение на децата. Училището е построено върху дареното от Найден Илчев голямо дворно място в центъра на селото. През 1931 година е завършена и осветена нова голяма двуетажна училищна сграда, която да отговори на нарасналите нужди от учебни помещения за провеждане на седем годишен курс на обучение. Учители оставили трайна следа, не само с обучението на децата, но и с широката си обществена дейност и работа за културното обогатяване на селяните и съхранение на българските народностни традиции са: Петко Цалков Барзов (1838 – 1914), Илчо Горанов, Въло Ценов Калчев, Георги Атанасов Попов (1873 – 1959), Куно Симеонов Йончев, Иван Найденов Илчев (1877 – 1933) – станал по-късно Околийски училищен инспектор, Михаил Георгиев Попов (1892 – 1984), Петко Тударов Илчев (1902 – 1985) – като главен учител организирал стоежа на новата училищна сграда през 1930 – 1931 г., Цветан Петров Константинов (Цинцарски) (1909 – 1989), Цонка Георгиева Барашка, Любен Стоев Спасов (1915 – 1988), Гена Иванова Попова. Инициативен комитет от учители са организирали през 1939 г. с доброволен труд и дарения построяването на паметник на загиналите за Отечеството 53 войници от селото във войните от началото на XX век. Директори на училището през годините са: Иванка Димитрова Лилова, Алексей М. Крачков, Петко Тудоров Илчев, Михаил Г. Попов, Цветан Димитров Маринов, Любен Стоев Спасов, Димитър Найденов Евтимов, Димитър Георгиев Димитров, Косто Ганов Костов и Цветанка Георгиева Студенобушка.

При избухването на Балканската война един човек от Долна Гнойница е доброволец в Македоно-одринското опълчение.

Други обществени институции

Нуждата от общинска административна сграда се чувствала осезаемо. Населението на селото в края на тридесетте години на XX век е над 2700 души, и през 1938 година се построява Общински дом. В него се настанява кметската администрация, пощата и здравната служба. Телеграфопощенската станция е открита на 13 ноември 1923 г. През 1952 г. е поставен номератор с телефонистка, а през 1981 г. е монтирана и работи автоматична телефонна централа. Читалище „Съзнание“ е създадено през 1912 година по инициатива на учителите баща и син – Георги Атанасов Попов и Михаил Г. Попов. То се помещава на различни места, докато през 1978 година е направена пристройка към училищния салон и в нея са настанени библиотеката, читалнята и детската сбирка. Училищният салон е предаден за ползване от читалището. През 1957 г. е построена сграда за детски ясли. Те функционират до 1960 г., когато се закриват. Сградата се преустройва и предоставя за нуждите на целодневна детска градина.

Културни и природни забележителности

Природни забележителности в селото е преминаването на р. Огоста през селото, а пясъкът около коритото на реката може да се конкурира с пясъка по нашето Черноморие. Между селата Михайлово и Септемврийци има язовир, на който всеки любител на риболова може да отдъхне. Черквата в селото е една от най-красивите в България, но е разграбена и на практика е неизползваема.

Редовни събития

В селото по принцип се тачат и празнуват всички национални празници, също така традициите и обичаите, свързани с българския народ, като Коледа, Нова година, Лазаров ден (Лазарица), Цветница, Деня на родилната помощ (Бабин ден), Трифон Зарезан, Тодоровден (когато се провежда селската кушия) и др. Традиционният събор на селото се провежда на 2 август.

Личности

• Пенчо Рачков – български хайдутин
• Найден Илчев (1854 – 1902) – български политик
• Михаил Кънчев (1863 – 1923) – български политик
• Камен Петров (1892 – ?), македоно-одрински опълченец, 3 рота на 5 одринска дружина, ранен
• Константин Петров Константинов (1900 – 1995) – инженер, стопански ръководител
• Атанас Георгиев Попов (1904 – 1991) – български политик
• Христо Шейнов (1915 – 2003) – партиен функционер и стопански ръководител
• Цветан Петров (1940) – инженер, стопански ръководител и краевед
• Любомир Калчев (1942) – български спортист лекоатлет
• Маргарита Цонзарова – лекар-кардиолог
• Нено Цонзаров (1942 – 1984) – режисьор
• Атанас Александров (1952 – 2004) – футболист от ФК „Славия“ и Националния отбор на България
• Стоян Върбанов – републикански шампион по борба
• Бари Късел (Иван Стоянов Къслев)) (1958) – писател

Други

• Футболен Клуб „Балкански“

Кухня

Специфични ястия за селото са „Сухи червени чушки пълнени с боб“ и „Пилешка саламура“.

Външни препратки

• Карта на Михайлово от bg.guide-bulgaria
• Лист от карта K-34-24. Мащаб: 1 : 100 000. Топографска карта

Литература

• ХХ-XXI век Врачанска област, Справочно издание, изд. „Гебра“, Враца, 2001 г.
• Илчев, Захари, Цветан Петров. Разказ за Михайлово, изд. „ПИК“ – Велико Търново, 2006 г., 293 стр. ISBN 954-736-139-2; ISBN 978-954-736-139-3
• Петров, Цветан, Родове от село Михайлово, Издателство „ПИК“ – Велико Търново, 2008 г., 386 стр. ISBN 978-954-736-187-4
• Илчев, Захари, Цветан Петров. Разказ за Михайлово, второ издание, изд. „ПИК“ – Велико Търново, 2013 г., стр. 296 ISBN 978-954-736-187-4