Николо Пичини
| Николо Пичини Niccolò Piccinni | |
| италиански композитор | |
 | |
| Роден | Vito Niccolò Marcello Antonio Giacomo Piccinni
|
|---|---|
| Починал | |
| Националност |  Италия |
| Работил | композитор |
| Музикална кариера | |
| Стил | опера |
| Участник в | Les Neuf Sœurs |
| Семейство | |
| Съпруга | Винченца Сибила |
| Уебсайт | |
| Николо Пичини в Общомедия | |
Николо Пичини (на италиански: Niccolò Piccinni) е един от водещите оперни композитори в Италия и Франция през 18 век, представител на Неаполитанската школа.[1] Известен е със значителния си принос за развитието на комичните опери, въпреки че е еднакво вещ и в драматичния стил на опера серия. Смятан е за един от майсторите на опера-буфа, като съчетава богатството на мелодия, грация и елегантност и в резултат създава весели и привлекателни за публиката сантиментални и изискани комедии.[2] Написал е над 120 опери и поредица от други по-малко известни вокални и инструментални композиции. Най-голяма популярност достига операта му „Добрата дъщеря“.[3] До появата на Доменико Чимароза той е най-уважаваният оперен композитор в Европа.[4]
Ранни години[редактиране | редактиране на кода]
Николо Пичини е роден на 16 януари 1728 г. в град Бари, Неаполитанско кралство.[1][3] Пълното му име е Вито Николо Марчело Антонио Джакомо Пичини (Vito Niccolò Marcello Antonio Giacomo Piccinni).[5] Син е на музикант и отрано показва музикален талант.[6] Въпреки това до ранните си юношески години е предопределен от семейството си да заеме свещеническа длъжност.[3] През 1742 г. с финансовата помощ на архиепископа на Бари[2] постъпва в консерваторията „Сан Онуфрий“ в Неапол, където се обучава в продължение на 12 години – първо с композитора Леонардо Лео, а след смъртта му и с Франческо Дуранте. Напуска консерваторията през 1754 г. и се отдава на композиране на комични опери, които постигат добър успех.[3] През същата година представя в Неапол първата си опера „Разгневените жени“, която е приета твърде радушно.[7][8]
Италия[редактиране | редактиране на кода]
В началото се посвещава на създаване само на комични опери.[9] Годината 1756 е ключова за композитора както в личен, така и в професионален план. Жени се за една от своите ученички Винченца Сибила,[3] а премиерата на първата му опера на сериозна тематика „Зенобия“ е посрещната в неаполитанския театър „Сан Карло“ с ентусиазъм и става хит за времето си.[3][10] Жена му, която е певица, не може да излиза на сцена след брака си и остава в дома им като домакиня.[6]
През 1758 г. Пичини получава поръчка за написване на опера от театъра в Рим, за който през същата година създава „Александър в Индия“[10] по либрето на Пиетро Метастазио.[2][7] Шедьовър на ранните му години е написаната през 1760 г., отново за римския театър, опера „Добрата дъщеря“ („La buona figliuola“, или „La cecchina“). Създадена е по либрето на Карло Голдони, базирано на романа „Памела, или наградената добродетел“ на Ричардсън.[1] Със своята свежест и мелодична деликатност операта предизвиква голям ентусиазъм у римската публика и изстрелва с бързи темпове кариерата и известността му.[2][10] Биографите му твърдят, че е написал тази опера само за 18 дни.[8] Остава най-популярната опера от рода си в продължение на години в Италия. По-късно Верди я определя като „първата истинска италианска комична опера“.[4]
В периода 1758 до 1773 г. композира над 50 опери, като премиерите на повече от 30 са в Неапол, а останалите – в Рим.[3] Още доста от тях се представят във всички големи градове на страната. Със своите творби Пичини обогатява мелодиката на опера-буфа като внася в този жанр лиризъм, широко използва оперния оркестър, разнообразява формата на ариите, на ансамблите и особено на финала.[8] Става втори капелмайстор в неаполитанската катедрала, преподава уроци по пеене и е органист в няколко манастира. През 1771 г. става и втори органист на кралската църква. Две години след това славата му в Рим е засенчена от композитора Паскуале Анфоси, но репутацията му в Неапол е непокътната. През 1774 г. прави основна преработка на операта си „Александър в Индия“, а една година след това създава комичната „I viaggiatori“.[10]
Париж[редактиране | редактиране на кода]
Пичини постига голяма известност в цяла Европа и през 1775 г. получава примамливо предложение и покана от кралица Мария Антоанета.[6] Композиторът има 7 деца и трудностите по отглеждането им го принуждават да приеме една така добре платена работа.[4] Пристига в Париж в края на следващата година[3] и е назначен за директор на Кралската академия в града.[2] Тук се посвещава изцяло на композиране на драматични опери от жанра опера серия.[7] Бързо се сприятелява с привържениците на италианската опера, които са многобройни във френската столица. Особено близък става с Жан-Франсоа Мармонтел, историк, писател и либретист, член на Движението на енциклопедистите.[9] Популярността му в Париж нараства дотолкова, че все още се носят слухове за почитателите му, които проявяват необичайна емоционалност на неговите спектакли.[8]
По това време в Париж работи и немският композитор Кристоф Глук. Тук поставя своите реформаторски опери „Орфей и Евридика“ и „Алцеста“.[8] В същия период, по внушение на Мармонтел, Пичини разработва опера по либрето на Philippe Quinault, либретист на Люли.[9] Така през 1778 г. се появява „Роланд“, първата му опера на френски език, която става и първият му френски триумф, акламирана ентусиазирано дори от почитателите на Глук. Именно тя става причина за известния спор между привърженици на реформизма в оперните композиции на Глук и тези на италианския традиционализъм на Пичини. Двамата композитори остават съвсем чужди на този спор.[7] Ръководството на операта в града обаче противопоставя италианеца на германеца Глук, като им поръчва написването на опера по един и същ сюжет. „Ифигения в Таврида“ на Глук е поставена на 18 май 1779 година, а „Ифигения в Таврида“ на Пичини – на 23 януари 1781 година.[8][9][11] И двете опери са написани по либретото на Метастазио.[8] Парижката публика се разделя на две ожесточено враждуващи фракции – „глукисти“ и „пичинисти“.[8][9][11] Някои изкуствоведи разглеждат това противопоставяне като продължение на Войната на буфонистите, започнала в Париж през 50-те години на 18 век.[9] Пичини успява да се издигне над караниците на двете групи и успешно адаптира стила си към френските изисквания.[4][10] Като победител от противопоставянето на двете композиции излиза Глук. В пресата са публикувани оскърбителни сравнения, а Пичини изпитва горчивото чувство на разочарование.[7][9] Но именно тази творческа война в голяма степен обезсмъртява италианския композитор, който остава в историята на музиката като съперник на Глук.[8]
Антагонизмът между двете фракции обаче продължава да расте, по някои мнения изкуствено подклаждан, дори и след като Глук напуска Париж през 1780 г. По-късно се прави нов опит да бъдат противопоставени и превърнати в съперници Пичини и Антонио Сакини.[6] След заминаването на Глук за Виена, Пичини побеждава в съперничеството със Сакини, ревностен последовател на немския композитор.[8]
В творчеството си успешно успява да комбинира елементи от италианските и френски оперни традиции. Във френските си опери от този период показа голямо майсторство по отношение на драматичното темпо и времетраенето на различните сцени. Особено добре това се забелязва при финалите на неговите опери-буфа с бързите контрасти в темпото и промяна на структурата. Среща се и в адаптациите му на някои драматични опери, които пригажда за френската сцена.[9] Оперите му „Атис“ (Atys) и „Le faux lord“ през 1780 г. отново му носят голям успех.[10] Пичини е голям майстор и в използването на хора и балета, фаворитизирани от френския маниер на композиране на опери. Много добре му се отдава и включването на богат набор от инструменти в оперния оркестър.[9] През същата година му е отпусната и пенсия от френския двор.[10] В едно от изказванията си Моцарт отбелязва, че би искал да композира такива добри комични опери, като тези на Пичини.[4]
През 1783 г. Пичини бележи голям успех и с операта си „Дидона“, след която започват да го сравняват и да го поставят над Сакини, Антонио Салиери и други водещи композитори.[3] В периода 1778 – 1779 г. успешно режисира оперните постановки в театъра на Кралската академия, а по-късно и представленията в Кралското музикално училище, от което впоследствие възниква Парижката консерватория.[7][10] Съвременникът му, композиторът Антонио Салиери, пише за него, че Пичини успява да покори дори слуха на дивите парижани.[8]
В края на 1780-те променящите се европейски вкусове постепенно изтикват на заден план оперите на Пичини, а първенството и интересът на публиката все пак са спечелени от творбите на неговите сънародници Сакини и Салиери.[9] Преживява и провала на някои от своите опери, включитерно и на „Пенелопа“, която създава през 1785 г.[3][10] През 1791 г. загубва и пенсията си, отменена по време на Френската революция.[3][4]
Неапол[редактиране | редактиране на кода]
Завръща се в Неапол през 1791 г. Посрещнат е топло от неаполитанците и от самия Фердинанд IV, който го назначава на служба с добро заплащане.[7] Посвещава се главно на композиране на църковна музика.[2] Скоро обаче има сериозни затруднения от политическо естество. Заради женитбата на дъщеря му за изтъкнат френски якобинец той е обвинен, че е привърженик на якобинците.[7] По тази причина от 1794 г. живее в продължение на 4 години под домашен арест и изпада в бедност.[3] В продължение на 7 години композиторът води жалко и безпарично съществуване първо във Венеция, а след това в Неапол и Рим. През 1798 г. е освободен от подозрението и ареста, но вече е толкова огорчен, че бързо напуска Родината си.[9]
Отново в Париж[редактиране | редактиране на кода]
През същата година успява да замине отново за Париж, където публиката го посреща с ентусиазъм.[6] Но и тук не му провървява особено, а финансите му са в сериозно затруднение.[3] Пенсията му е частично възстановена и получава почетното назначение като шести инспектор в новооснованата Музикална консерватория. По това време обаче той е твърде болен, за да изпълнява задълженията си.[9][10] Когато най-после успехът отново му се усмихва, здравето му вече е силно разклатено. Умира в Паси (днес част от френската столица) на 7 май 1800 г.[3][6][7]
Творчество[редактиране | редактиране на кода]
Пичини е централна фигура както в италианското, така и във френското оперно творчество. Комичните му творби се отличават с елегантност на стила будеща възхищение, с прогресивна структура и оркестрация. Той е пионер на нова композиционна форма на финала в комичната опера.(7) Неговите арии са пълни с нежен лиризъм и са подкрепени от прекрасен хармоничен съпровод. Много от най-известните му мелодии са публикувани и събрани в колекции на различни места из цяла Европа.(10)
Неговите сериозни опери на италиански и френски език отразяват гъвкавия му подход към оперната форма.[5] При тях обаче той се стреми да запази неаполитански стил на композициите.[2] Френските му произведения са създадени като синтез от италианския стил на неговото време и традиционните френски форми.[5]
Пичини е плодовит композитор на 2 симфонии, 4 оратории, църковна музика, камерна музика, кантати, инструментални пиеси и много църковни композиции.[4][5][7] Италианският композитор от онова време Сакини твърди, че Пичини е написал 300 опери, докато други негови съвременници, отчитат броя на оперите му на около 130.[9][10] Неговият близък приятел, френският поет и музикален критик Pierre-Louis Ginguené, определя точния им брой на 130.[10] По други данни оперите му не надвишават 120 броя.[3][2]
Най-пълен списък на творбите му е изготвен от италианското списание за музика VIII, 75. В него са изредени повече от осемдесет работи и въпреки че последните му творби показват сериозно влиянието на френския и немския стил, те все пак принадлежат на италианската школа от 18 век.[6]
Памет[редактиране | редактиране на кода]
След смъртта му домът му в Стария град на Бари, е възстановен и на фасадата му е поставена паметна плоча.[6] Оперният театър в града, основан през 1854 г. носи неговото име. Една от улиците на Бари също е кръстена на него.[4][6]
Потомци[редактиране | редактиране на кода]
- Луиджи Пичини (1766 – 1827) – един от синовете му също става композитор и създава предимно френски и италиански комични опери.[5]
- Луиджи Александро Пичини (1779 – 1850) – неговият внук е диригент и корепетитор в Париж и творчеството му е обърнато към мелодраматична и балетна музика.[5]
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- Niccolò Piccinni – Le donne vendicate – (ouverture) 1763
- Niccolò Piccinni – Attento, sotto un albero/ария на Линдора от операта „Le donne vendicate“, изпълнява Джулиана Кастелани, сопрано
- Niccolò Piccinni – операта „Дидона“/"Non, ce n'est plus pour moi" – Véronique Gens
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в ((en)) Encyclopedia Britannica/Niccolò Piccinni
- ↑ а б в г д е ж з ((it)) Diesis&Bemolle, Musica in primo piano/Niccolò Piccinni
- ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п ((en)) Classical Archives, the Ultimate Classical MusicDestination/Niccolò Piccinni
- ↑ а б в г д е ж з ((en)) Around Naples Encyclopedia UMUK Italian Studies – Naples/Other Composers Архив на оригинала от 2012-06-11 в Wayback Machine.
- ↑ а б в г д е ((en)) Oxford Grove Music Encyclopedia/(Vito) Niccolò (Marcello Antonio Giacomo) Piccinni
- ↑ а б в г д е ж з и ((it)) Sul Cammino di Enea/Niccolo Piccinni – Bari Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine.
- ↑ а б в г д е ж з и к ((it)) Baroque/Niccolò Piccinni
- ↑ а б в г д е ж з и к л ((ru)) Classical Music News/Непримиримый соперник Глюка
- ↑ а б в г д е ж з и к л м н ((en)) 18th Century Online Encyclopedia: Enlightenment and Revolution/Piccinni, Niccolò Архив на оригинала от 2016-03-15 в Wayback Machine.
- ↑ а б в г д е ж з и к л м ((en)) HOASM/Niccolò (Nicola) Marcello Antonio Giacomo Piccinni (Piccini)
- ↑ а б БНР „Христо Ботев“/Музикална радиоенциклопедия в понеделник: поредицата „Приятели или съперници“
|
