Осина

Осина
	Осина
	Осина Координати: 41°38′01.19″ с. ш. 24°04′49.34″ и. д. / 41.633665° с. ш. 24.080374° и. д. Осина
Общи данни
Население	522 души (15 март 2024 г.); 20,5 души/km²
Землище	25 543 km²
Надм. височина	1199 m
Пощ. код	2953
Тел. код	07544
МПС код	Е
ЕКАТТЕ	54225
Администрация
Държава	България
Област	Благоевград
Община; – кмет	Сатовча; Арбен Мименов ; (ДПС; 1999)
Кметство; – кмет	Осина; Славчо Хаджиев; (ГЕРБ)
	Осина в Общомедия

Осѝна (с паралелна форма до 1912 година Усина^[2]) е село в Югозападна България. То се намира в община Сатовча, област Благоевград.

Население[редактиране | редактиране на кода]

Етнически състав[редактиране | редактиране на кода]

Преброяване на населението през 2011 г.

Численост и дял на етническите групи според преброяването на населението през 2011 г.:^[3]

	Численост
Общо	468
Българи	446
Турци	-
Цигани	-
Други	-
Не се самоопределят	5
Неотговорили	14

География[редактиране | редактиране на кода]

Село Осина се намира в планински район. То попада в историко-географската област Чеч. Край него минава Осинската река. Климатът е преходно-средиземноморски с известно планинско влияние. Характерни почви за селото са средно и силно ерозирали горски и леко песъкливо-глинести. Най-високата точка в землището на село Осина е местността „Горната Пресека“, която е с надморска височина около 1200 метра и се намира на северозападно от селото.

История[редактиране | редактиране на кода]

Според преданията Осина води началото си от кочански овчари, които се събирали, за да правят мандри. Един овчар е можел да надои около 20 – 30 литра мляко на ден, за което не си струвало да се прави мандра. За това пастирите се комбинирали и биели масло, правели сирене и кашкавал. След чумната епидемия от 1502 година, някои от овчарите остават в колибите си, за да избегнат заразяване.^[4] В по-късен период там се заселват помаци-мърваци (мърваците населяват [[Сярско поле|Сярското поле).

В XIX век Осина е мюсюлманско село в Неврокопска каза на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на населението от 1873 година, Усина (Oussina) е посочено като село с 50 домакинства и 150 жители помаци.^[5] През 1899 година селото има население 282 жители според резултатите от преброяване населението на Османската империя.^[6] Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година Осина (Усина) е българо-мохамеданско селище. В него живеят 250 българи-мохамедани.^[7] Според Стефан Веркович към края на XIX век Осина има мюсюлманско мъжко население 173 души, което живее в 50 къщи.^[8] Според данните от преброяванията през годините 1926, 1934, 1946 и 1956, населението на Осина е било съответно 273, 281, 333 и 378 души.^[9]

В османските документи селото се среща под името Уси (на османски турски: ﺍو ســيــه).^[10]

Според Димитър Гаджанов в 1916 година в Кочан, Бръшлян и Жишево, Любча, Марулево, Усина и Црънча живеят 2416 помаци.^[11] През пролетта на 1972 година жителите на селото са преименувани като част от Възродителния процес, като за разлика от други места властите не срещат особена съпротива.^[12]

През годините населението нараства от естествен прираст, но от 1948 до 1962 година има изселвания за селата Дунавци, Крън, Хаджидимово и Шейново.

Религии[редактиране | редактиране на кода]

Населението на Осина се състои от помаци и изповядва исляма. Жителите на селото често са наричани мърваци, което предполага, че някои осинци са се преселили в селото някъде от Сярско.

Обществени институции[редактиране | редактиране на кода]

Кметство Осина е създадено през 1951 година същата година е открито читалище „Зора“ с библиотека, киносалон и фолклорна група съществувала до 1989 година. Много по-късно са разкрити детска градина и здравен пункт.

Началното училище „Васил Левски“ е създадено през 1926 година. Първият учител е Христо Аврамов Витков от Червен бряг. До 1950 година е начално училище „Св. Иван Рилски“, а през учебната 1950/1951 година е преобразувано в основно училище „Васил Левски“. През учебната 1956/1957 година отново е преобразувано в начално училище. Ръководители на училището през годините са били:

Христо Витков (1926 – 1930)
Христо Пличев (1931)
Иван Пенчев (1933)
Т. Стефанова (1934)
Вътев (1938)
Иван Пенчев (1939)
Василев (1940)|
Григор Ватев (1942)
Д. Дринов (1950)
Бойко Бойков (1956)
Костадин Терзиев (1960)
Стойне Райнов (1972)
Михаил Паргов (1975)
Добромир Адамов (1976

Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]

на югозапад от Осина се намират руините на село Пониква.
в местността „Юрте“ (северозападно от селото) са открити останки от селище, съществувало през каменно-медната епоха.
в местността „Черквата“ (североизточно от селото) са открити останки на селище от средновековието.
в местността „Юрушкото“ (на около 4 км северозападно от селото) е открито селище от средновековието.
в местността „Църквата“ (на около 4 км западно) личат основи на църква.
в подножието на местността „Кривата скала“ е минавал път, за което свидетелствува запазен римски мост над река Осинска.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Говедаров, Сабри. Осина – преди и сега // Родопи (118). 11 октомври 1969. ISSN 0861-1327.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Осинска река

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

↑ www.grao.bg
↑ Мичев, Николай. Петър Коледаров. „Речник на селищата и селищните имена в България 1878 – 1987“, София, 1989.
↑ Ethnic composition, all places: 2011 census // pop-stat.mashke.org. Посетен на 9 юни 2019.
↑ Искренов, Андон. Кочан: кратък очерк. София, Културно-просветен център „Васил Априлов“, 1995. ISBN 954-8528-03-7. с. 11.^{[неработеща препратка]}
↑ Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 132 – 133.
↑ Зеленгора, Георги. Помаците в Турция – 7 // Pomak News Agency, 2 януари 2012. Архивиран от оригинала на 2012-07-14. Посетен на 3 януари 2012.
↑ Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 196.
↑ Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II издание. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 112.
↑ Отдел „Статистика на населението“. Списък на населените места в НР България по съществуващо административно деление към 15 януари 1960 година с брой на населението от преброяванията през 1926, 1934, 1946 и 1956 години. София, Централно статистическо управление, 1960. с. 16.
↑ Андреев, Стефан. Речник на селищни имена и названия на административно-териториални единици в българските земи през XV-XIX век. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет на Република България, 2002. ISBN 954-9800-29-6. с. 108.
↑ Гаджанов, Димитър Г. Мюсюлманското население в Новоосвободените земи, в: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 245.
↑ Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. „Сиела“, 2008. ISBN 9789542802914. с. 75.

[wikidata-95f251fd940ca2e01395eb466cf810ac1eac6886-v6-1] www.grao.bg

[2] Мичев, Николай. Петър Коледаров. „Речник на селищата и селищните имена в България 1878 – 1987“, София, 1989.

[pop-stat.mashke.org,_2009_census-3] Ethnic composition, all places: 2011 census // pop-stat.mashke.org. Посетен на 9 юни 2019.

[4] Искренов, Андон. Кочан: кратък очерк. София, Културно-просветен център „Васил Априлов“, 1995. ISBN 954-8528-03-7. с. 11.^{[неработеща препратка]}

[5] Македония и Одринско: Статистика на населението от 1873 г. София, Македонски научен институт – София, Македонска библиотека № 33, 1995. ISBN 954-8187-21-3. с. 132 – 133.

[zel-6] Зеленгора, Георги. Помаците в Турция – 7 // Pomak News Agency, 2 януари 2012. Архивиран от оригинала на 2012-07-14. Посетен на 3 януари 2012.

[7] Кѫнчовъ, Василъ. Македония. Етнография и статистика. София, Българското книжовно дружество, 1900. ISBN 954430424X. с. 196.

[8] Райчевски, Стоян. Българите мохамедани. II издание. София, Национален музей на българската книга и полиграфия, 2004, [1998]. ISBN 954-9308-51-0. с. 112.

[9] Отдел „Статистика на населението“. Списък на населените места в НР България по съществуващо административно деление към 15 януари 1960 година с брой на населението от преброяванията през 1926, 1934, 1946 и 1956 години. София, Централно статистическо управление, 1960. с. 16.

[10] Андреев, Стефан. Речник на селищни имена и названия на административно-териториални единици в българските земи през XV-XIX век. София, Главно управление на архивите при Министерския съвет на Република България, 2002. ISBN 954-9800-29-6. с. 108.

[11] Гаджанов, Димитър Г. Мюсюлманското население в Новоосвободените земи, в: Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 245.

[груев-12] Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. „Сиела“, 2008. ISBN 9789542802914. с. 75.

[1]

[2]

[3]

[4]

[5]

[6]

[7]

[8]

[9]

[10]

[11]

[12]