Партитура
Партиту̀ра (на италиански: partitura) означава деление, разпределение. Партитурата представлява нотна тетрадка, върху страниците на която инструменталните и вокалните партии (гласове) са написани една над друга така, че с един поглед във всеки един момент да се обхваща ролята на отделните партии (гласове). Петолинията в партитурата са свързани с аколада (музика) и общи тактови линии, а нотите, които трябва да прозвучат едновременно, лежат на една вертикална линия.
Видове партитури[редактиране | редактиране на кода]
Партитурите биват:
- хорови – при които гласовете (партиите) се подреждат по височина: сопран, алт, тенор, бас (от горе надолу);
- камерни – за камерен състав;
- оркестрови – редът, по който се подреждат инструменталните партии в една голяма оркестрова партия не е различен;
- адаптирани (условни или схематични) – в джаза и попмузика.
Съдържание на партитурата[редактиране | редактиране на кода]
Партитурата съдържа целия, пълен нотен текст на музикалните произведения, названието и броя на инструментите (в някои случаи и разположението им на сцената), темпата и измененията им, динамиката, щрихите, както и някои допълнителни означения: смяната на някои инструменти с различен строй - например кларинет в строй В, сменен с кларинет в строй А, или смяна на обой с английски рог, поставянето на сордина и мн.др. Партитурата включва всички звучащи гласове - инструменти или певчески гласове, всеки от които има пред себе си на пулта своята партия в щим.[1]
Партитурите са необходимо пособие както при композиране и оркестриране, така и при репетиция и сценично прозвучаване на музикалното произведение. Въпреки че съществуват различия между италианските, френските и немските партитури тези различия се отнасят само до мястото на солистите и хо̀ра.
Общоприето е еднородните инструменти да се групират на съседни петолиния, а партиите в групите да се нареждат по височина. Редът на оркестровите групи също е установен: най-горе е групата на дървените духови инструменти, под нея групата на медните духови инструменти, под тях ударните, а най-долу се разполагат групата на лъковите инструменти – I цигулка, II цигулка, виола, виолончело, контрабас. Арфата и пианото (като оркестров, а не солиращ инструмент) заема мястото под ударните инструменти. Вокалните партии, ако има такива, се разполагат над лъковите инструменти или се вмъкват между втори цигулки и виоли или между виоли и виолончели.
При концерти за солиращ инструмент под съпровод на оркестър соловата партия се разполага над лъковата група.
Съвременната партитура възниква в творчеството на Хайдн и Моцарт.[2]