Полин Виардо

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Полин Виардо
Pauline Viardot
френска певица
Родена
Починала
18 май 1910 г. (88 г.)
VII окръг, Париж, Франция
ПогребанаПариж, Франция
Музикална кариера
Стилопера,[1] класическа музика
Инструментипиано, вокал
Гласмецосопран[1]
Семейство
БащаМануел Гарсия[1]
Братя/сестриМария Малибран
Уебсайт
Полин Виардо в Общомедия
Полин Виардо през 1842 г.

Полин Виардо (на френски: Pauline Viardot) е френска оперна певица, мецосопран, родена в семейство на испански музиканти. Известна е още под имената Полин Виардо-Гарсия и Полин Гарсия-Виардо.[2] С прекрасния си глас и особено с впечатляващите си драматични изпълнения тя спечелва уважението и възхищението на много от композиторите на своето време – Михаил Глинка, Джакомо Майербер, Ектор Берлиоз, Рихард Вагнер, Шарл Гуно, Камий Сен-Санс, Йоханес Брамс. Някои от тях пишат роли за нея, други ѝ посвещават свои произведения.[3] Има една от най-вълнуващите музикални кариери на своето време.[4]

Първи години[редактиране | редактиране на кода]

Родена е на 18 юли 1821 г. в Париж в семейство на оперни певци с пълното име Полин Микеле Фердинанд Гарсия.[2][5] Родителите ѝ са испанци, а баща ѝ е знаменитият тенор, композитор и вокален педагог Мануел дел Популо Висенте Гарсия. За него Джоакино Росини написва партията на граф Алмавива в „Севилският бръснар“. Майка ѝ Хоакина също е оперна певица.[6] По-малка сестра е на харизматичната Мария Малибран, чиято завладяваща личност, вокална техника, сценично присъствие, както и трагично ранната ѝ смърт, я превръщат в един от идолите на романтичното поколение на това време.[3][6] Брат ѝ е баритонът Мануел Гарсия Младши, един от най-известните музикални преподаватели в Париж.[2][6] Кръстници на малката Полин стават италианският композитор Фердинандо Паер и принцеса Прасковя Галицина, наричана още Полина, руска аристократка и водеща фигура във висшето общество. Две от имената на момичето са взети от първите имена на неговите кръстници.[7]

Полин е с 13 години по-малка от сестра си Мария и е любимката на баща си. Той, който е много строг с Мария и брат ѝ Мануел, е особено мек с най-малката си дъщеря.[5][7] Във връзка с кариерата на родителите по време на ранното детство на Полин, семейството пътува в Лондон, Ню Йорк и Мексико.[4] В Ню Йорк бащата създава трупа, в която включва цялото си семейство плюс още няколко певци и певици. Подготвят се за постановката на операта на Гарсия „Дон Жуан“. Полин, която е само на 4 години научава наизуст цялото произведение, тъй като присъства на всички репетиции.[7]

Скоро трупата омръзва на нюйоркчани и потегля за нови концерти към Мексико. Посещението им донася добри финансови успехи, докато във Веракрус не са нападнати и ограбени от бандити. Семейството загубва 6000 долара в злато, но всички остават живи и без никакви наранявания, само със спомените за изпитания страх. По-късно Полин често разказва за този случай. Завръщат се в Париж през 1829 г., но без Мария, която се е омъжила.[7]

От 6-годишна възраст Полин владее испански, който се употребява в дома ѝ, френски, езика на нейната Родина и допълнително английски и италиански.[4] В най-ранна възраст взима уроци по музика от баща си, който я подготвя за пианистка.[3] Като дете, докато семейството е в Мексико, се обучава по пиано и при Маркос Вега, органист при катедралата в Мексико сити.[7][8] По-късно взима запомнящи се уроци и от Ференц Лист, който става първата ѝ детска любов.[3][5][7] Едновременно с това учи композиция, хармония и контрапункт с Антон Рейха и пеене с майка си. Рейха е учител на Лист и Ектор Берлиоз и близък приятел на Лудвиг ван Бетховен.[2][4] Мечтата на момичето е да стане пианистка.[3][9] До края на живота си тя остава един много талантлив изпълнител на пиано и често свири в дует със свои приятели като Фредерик Шопен, Клара Вик и Роберт Шуман.[3][8]

През 1829 г. сестра ѝ Мария се запознава с бъдещия си съпруг, белгийския цигулар Шарл де Берио, с когото поддържа връзка. Тя не може да се омъжи за него, тъй като първият ѝ брак все още не е разтрогнат. Скоро забременява и семейството ѝ е възмутено и ужасено от предстоящ евентуален публичен скандал. Всичко това се отразява сериозно върху по-нататъшните морални възгледи на Полин.[7]

Баща ѝ умира от белодробно възпаление през 1832 г., когато тя е само на 11 години и двете с майка си се преместват в дома на Мария и Шарл в Белгия.[10]

Начало на кариерата[редактиране | редактиране на кода]

Концертния си дебют като пианистка прави през 1836 г., на 15-годишна възраст в Брюксел със сестра си Мария и съпруга ѝ. Тя предизвиква сензация с изпълнените от нея каденца, наричани „каденца на дявола“, от композицията на Николо Паганини за цигулка „Дяволски трели“.[4] На 27 август участва отново с двамата на концерт в Кралската музикална академия в Лил. Там свири на пианото в дует с цигулката на Шарл. Дуетът е композиран от самия него специално за общото им изпълнение.[7]

През септември 1836 г. при нещастен случай в Манчестър, само на 28 години, умира сестра ѝ Мария Малибран. От този момент животът на момичето е много променен, като от нея вече се очаква да продължи семейните певчески традиции.[3] Майката и Берио се опитват да променят насоките на обучението ѝ, като я насърчават да се концентрира върху пеенето.[3][7] Полин е принудена да се откаже от амбициите и мечтата си да стане концертираща пианистка и да се опита да заеме мястото на починалата си сестра. Майка ѝ отново започва да ѝ преподава уроци по пеене, които стават неин приоритет. Полин е много музикална и талантлива, с голям капацитет за обучение, така че много бързо навлиза в спецификата на вокалните изпълнения. Заради голямото ѝ трудолюбие семейството ѝ я нарича „Мравчицата“.[7]

През 1837 г. майката и Шарл решават, че е готова да се появи пред публика. Това става на 13 декември в Брюксел на един важен концерт, в който участва Берио и на който присъства кралското семейство. Концертът преминава успешно за нея, главно защото гласът ѝ донякъде наподобява този на Малибран. През пролетта на следващата година участва в нов концерт в Льовен, където младата певица впечатлява публиката и е посрещната с овации. Успехът ѝ е толкова категоричен, че семейството решава, че е време да се представи и зад граница.[7]

Потенциално гласът на Полин има диапазон над три октави, но тя използва само две при изпълненията си. Във високите регистри не е така добра, както в средните и ниските. Затова успоредно с концертите тя полага много труд в упражненията си във високите тоналности, за да обработи гласа си. Постига диапазон от C3 до F6 и пее от контраалтови до сопранови партии.[7]

Първо турне[редактиране | редактиране на кода]

Портрет на Полин от Пьотр Соколов (1830-години)
Луи Виардо през 1840 г.

През април 1838 г. тримата тръгват на първото турне на младата певица. Тя дава концерти първо в Белгия – отново в Льовен, след това в Синт Тройден и Тонгерен. В Холандия пее в Маастрихт и Аахен, където е свирила преди две години пред пруския крал Фридрих Вилхелм III. Пристигат в Германия, където Шарл де Берио е много добре познат. Полин е посрещната с любопитство от публиката, като сестра на великата Малибран и роднина на един от най-добрите цигулари на времето си. Изнася много концерти в големи и малки градове и навсякъде бележи значителни успехи, а критиката в немската преса е много положителна. В Берлин изнася концерт пред пруския крал, където изпълнява арии от Хендел и Глук. Когато свършва е поздравена от оркестъра с удари от лъкове по пюпитрите. Това е начин на изразяване на особено уважение, каквото не всеки певец получава. След концерта кралят ѝ подарява смарагдова огърлица.[7]

В Лайпциг се запознава с Феликс Менделсон Бартолди и с английския композитор Уилям Бенет (William Sterndale Bennett), който по-късно става директор на Филхармоничното дружество в Лондон и често работи с Полин. Следват концерти в Австрия, като се задържат по-дълго само в Залцбург.[7]

През ранния септември заминават за Италия. Тук Полин посещава поредица от музеи, почти във всеки град, в който концертира и се запознава с живописта, скулптурата и архитектурата на страната. Изнася концерт в Падуа, където среща Лист и детското ѝ обожание и възхищение от него избухват отново. Но той има вече жена и две деца и моралът на Полин не ѝ позволява да задълбочи интереса си към него. Концертите ѝ в Италия са посрещнати с интерес, след което семейството се завръща в Брюксел.[7]

Париж[редактиране | редактиране на кода]

На 28 октомври 1838 г. Полин и майка ѝ заминават за Париж при Мануел Младши, а Шарл остава в Брюксел, където има професионални ангажименти. Настаняват се в апартамент на левия бряг на Сена. Тук се запознават с много музиканти, писатели, художници, между които е и Алфред дьо Мюсе.[7] Когато поетът чува 17-годишната Полин, пише за гласа ѝ, че е „с вкус на горски плодове“. Според него Полин притежава тайната на великите творци и за да изрази някакви чувства, тя не слуша гласа, а сърцето си. Полин е поласкана от отношението му към нея, а той от своя страна проявява искрен професионален интерес към кариерата ѝ. Постепенно Мюсе става един от многото влюбени в нея почитатели.[7][10][11] Гуно също изпитва голяма слабост към певицата.[11]

На 15 декември 1838 г. Полин прави дебюта си в Париж в „Théâtre de la Renaissance“ с голям успех. По повод на този концерт Берлиоз обаче пише в пресата, че с изпълнението си тя е съсипала дуета от операта „Орфей и Евридика“ на Кристоф Глук. Той е възмутен от добавената от певицата орнаментика, което според него е недопустимо. Отбелязва, че гласът ѝ е много добър, но теситурата му е твърде ниска за партията на Евридика. Берлиоз бързо променя мнението си, след като на следващата година е представен на Полин и стават добри приятели. Под негово влияние тя започва да включва в концертите си още арии от опери на Глук. Постепенно той успява да промени доста стила ѝ. Мюсе пише често за нея в пресата и така увеличава популярността ѝ.[7]

Чест гост в дома на семейството става Луи Виардо, дългогодишен приятел на брат ѝ Мануел и Жорж Санд, който помага на Мария Малибран да анулира първия си брак. Той е очарователен 38-годишен мъж, директор на парижкия „Театър италиен“. Полин харесва присъствието му, защото е внимателен, чувствителен и може да говори с него по теми, които я интересуват. Той е интелигентен и начетен човек с много качества и разнообразни интереси и занимания – адвокат, журналист, писател, преводач, изкуствовед, политически философ, специалист по испанска литература. Виардо е първият преводач на Сервантес на френски език. Като голям познавач на живописта притежава добра колекция от картини на старите майстори. Въпреки че е с 21 години по-възрастен от Полин, тя се чувства силно привлечена от него. При честите посещения на Мюсе и Виардо в дома на певицата между тях започва съперничество за сърцето на Полин. През януари следващата година Мюсе публикува поема, посветена на певицата. По-късно се оттегля от борбата за обичта ѝ.[7]

Полин никога не става „втора Малибран“. Не е известна с красота като сестра си, гласът ѝ, въпреки че обхваща изключително широк диапазон, е по-подходящ за мецосопранови партии, отколкото за големите височини на сопрановите. Но публиката скоро разбира, че Полин притежава и нещо много важно – забележително драматично присъствие. Една от първите, които признават това е писателката Жорж Санд, която е в публиката при дебюта на Полин в Париж. По-късно стават добри приятелки и Жорж Санд е тази, която помага на Полин да отблъсне любовното внимание на Мюсе. Тя я запознава и с бъдещия ѝ съпруг Луи, за когото преценява, че би бил перфектният съпруг за младото момиче.[5]

Лондон[редактиране | редактиране на кода]

Когато в началото на 1839 г. Шарл де Берио пристига в Париж, той е посрещнат с новината, че Полин е поканена да направи лондонския си дебют в Кралския театър, център на оперния живот в Англия. Берио заминава с тях като импресарио на певицата.[7] Тук Полин се представя с ролята на Дездемона от „Отело“ на Росини.[5][7] Тя се чувства доста неуверена, защото публиката още пази възхищението си от Мария Малибран в тази роля и баща ѝ Мануел Гарсия като Отело. Представлението се провежда на 9 май в Лондон, където певицата си партнира с известния тенор Джовани Рубини, който пее партията на Отело, баритона Антонио Тамбурини в ролята на Яго и басът Луиджи Лаблаш. С първите двама пее още много пъти през дългата си кариера. След тази вечер на специалистите вече е ясно, че в лицето на Полин Гарсия изгрява нова оперна звезда. Полин не е красавица като сестра си, може даже да бъде определена като сравнително грозна, което не ѝ е спестено нито от пресата, нито от самата кралица. Но гласът и драматичните ѝ изпълнения са блестящи и магнетични.[7]

В Лондон изпълнява още партиите на Анджолина в „Пепеляшка“ и Нинета в „Крадливата сврака“, и двете на Росини.[7] Особено любима ѝ става ролята на Розина от „Севилският бръснар“.[8] Всички постановки се изпълняват изцяло на италиански, поради което Полин е трябвало за кратко време да научи отново текстовете на този език.[7] Талантът ѝ е забелязан, а виртуозната ѝ техника успява да прикрие недостатъците на гласа ѝ. Драматичните ѝ интерпретации правят силно впечатление.[2][3]

В Лондон Полин се запознава с Джордж Байрон и става горещ негов почитател. Благодарение на покровителството на лейди Блесингтън тя често е канена в салоните на висшата аристокрация. Музикалният критик и летописец Хенри Чорли пише за едно от изпълненията ѝ при тези посещения, че тя е много по-велика на концертния подиум, отколкото на сцената. И че едно от най-красивите ѝ изпълнения е това на каденцата в дуета от операта „Танкред“ на Росини, което я нарежда по-високо от изпълненията както на сестра ѝ, така и на прочутото немско сопрано Хенриета Зонтаг. При пребиваването си в Англия, освен с работата си в операта, тя е ангажирана и с много концерти.[7]

Отново в Париж[редактиране | редактиране на кода]

Салонът на Полин и Луи Виардо (1853 г.)

На следващата година става примадона за сезона на Италианската опера в Париж, като се изявява главно в опери на Росини.[4][12] Тук отново привлича вниманието на Берлиоз и пее в неговите опери „Троянци“ и „Беатриче и Бенедикт“.[12]

През 1840 г. под влияние на Жорж Санд, която я е взела под крилото си, Полин се омъжва за Луи Виардо, към когото и без това храни нежни чувства.[3][10] След брака им Полин продължава да концертира и пее на сцената, преподава и композира музика[13], а Виардо се заема с управлението на артистичната ѝ кариера. Двамата имат 4 музикално надарени деца, които по-късно стават професионални музиканти.[3] Двойката обикаля Европа непрекъснато, като Луи акомпанира на концертите на жена си.[12]

Домът на семейство Виардо става център на активен културен живот, на голям кръг от приятели и на интелектуалния и артистичен елит на Париж.[13][14][13] Нейната подкрепа и приятелство вдъхновяват Ектор Берлиоз, Йоханес Брамс, Цезар Франк, Жул Масне, Джакомо Майербер и Камий Сен-Санс, които ѝ посвещават някои от композициите си. Други близки приятели, често посещаващи дома им, са Фредерик Шопен, Камий Коро, Гюстав Доре, Хайнрих Хайне, Ференц Лист, Хенри Джеймс, Жорж Санд и Клара Шуман.[5][14] Тя е социална личност с голям авторитет и много влиятелни приятели. Поканата за един от нейните салони е голяма привилегия дори за короновани глави. Политическата ѝ позиция обаче, както и тази на съпруга ѝ, е чисто републиканска. Самата Полин има различни образи, тя е както огнена, така и забележително хладна и уравновесена, може да бъде изключително взискателна, но и много толерантна. Винаги обаче остава верен и щедър приятел.[11]

Полин е чест гост в дома на Жорж Санд в Ноан-Вик, Франция, където Санд живее на семейни начала с Шопен. Когато през 1847 г. връзката им се разпада, тя е тази, която полага много безуспешни усилия да помири двете страни. Две години по-късно пее на погребението на Шопен мецосопрановото соло на „Tuba mirum“ от Моцарт.[13] По-късно Жорж Санд написва два романа, вдъхновени от нея.[11]

През 1849 г. певицата участва в премиерата на операта „Пророкът“ на Джакомо Майербер, където изпълнява партията на Фидес, която се превръща в една от нейните най-любими и често изпълнявани роли.[8][12] Според някои източници композиторът също е влюбен в нея.[10] В репертоара ѝ влиза и операта „Алцеста“ на Глук.[12] През 1851 г. участва в премиерата на операта „Сафо“ от Шарл Гуно.[8] Става и една от най-добрите изпълнителки на ролята на лейди Макбет от едноименната опера на Джузепе Верди.[12] По-късно, през 1859 г., отново в Париж пее в преработената от Берлиоз опера на Глук „Орфей и Евридика“. Ролята ѝ на Евридика остава една от най-известните в нейната история.[8][12] Пее за Рихард Вагнер само с един поглед върху партитурата на неговата „Тристан и Изолда“.[5]

Русия[редактиране | редактиране на кода]

Портрет на Полин от руския художник Карл Брюлов (1844 г.)
Портрет на Иван Тургенев от Аркадий Никитин (1857 г.)

Трупата, в която пее Виардо, е една от първите, които популяризират италианската опера в Русия.[4] През зимните сезони на 1843 – 1846 г. и 1852 – 1853 г. Полин Виардо концертира с тази трупа в Санкт Петербург.[3] Придружава я съпругът ѝ Луи, който е поел грижите за развитието на нейната кариера.[5] С изпълнението си в ролята на Розина от „Севилският бръснар“ на Росини, както и на други партии на белкантото, спечелва сърцата на публиката. На концертите изпълнява и арии, песни и романси от Глинка, които я правят изключително популярна в руската столица.[3][5] Дори понякога изпълнява и цели сцени от операта му „Живот за царя“. Проявява интерес и към романсите на Александър Даргомижки, друг талантлив руски композитор. На домашни и благотворителни концерти пее един от любимите си романси „Нет, только тот, кто знал...“.[9]

Между големите ѝ почитатели се нарежда Фьодор Достоевски, който в повестта си „Бели нощи“ се възхищава от интерпретацията ѝ на ролята на Розина. От нея се възхищава дори писателят и литературен критик Висарион Белински, който даже не се интересува особено от музика.[3]

Виардо и Тургенев[редактиране | редактиране на кода]

Най-съдбовно в Русия е запознанството ѝ с писателя Иван Тургенев. Среща го на 22-годишна възраст по време на първото си турне в Русия през 1843 – 1844 г., когато той е на 25. Тургенев посещава всичките ѝ концерти през сезона, без да пропуска нито един[9], а Полин приема предложението му да ѝ преподава уроци по руски език. Това е началото на една страст, срещу която певицата се бори почти през целия си живот. Тургенев от своя страна е силно възхитен и влюбен в нея в продължение на много години. Следва я на турнетата ѝ из цяла Европа.[9][10]

В крайна сметка ситуацията е разрешена по изключително неконвенционален начин – семейство Виардо заживява с Тургенев в нещо подобно на едно общо домакинство.[3][10] Според някои автори дори едно от децата на Полин е от Иван Тургенев, но това по никакъв начин не е доказано.[12] Факт е обаче, че той е силно привързан към всички деца на Полин и Луи.[4] Независимо от това дали любовта им е била консумирана или не, за което има различни версии, съвместният им живот е много полезен в творческо отношение и за двамата. Тя го вдъхновява за създаването на едни от най-добрите му произведения[10] и му разкрива величието и очарованието на френската, немската и италианска музика. Той от своя страна задълбочава интереса си към руската музика, за да я разкрие пред нея.[9]

Полин преживява кратко взаимно увлечение с френския композитор Гуно, което бързо отминава. Това е отразено в разказа на Тургенев „Песента на триумфиращата любов“.[10]

Отчасти благодарение на влиянието на Тургенев Полин показва голям интерес към руската музика и в крайна сметка се научава да чете и разбира руски език. Композира музика към стихове на Александър Пушкин, Михаил Лермонтов и на самия Тургенев, като ги превежда с негова помощ на френски и немски език. Три албума с такива нейни песни са публикувани в Русия през 1864, 1869 и 1871 г., главно за сметка на Тургенев. Те обаче са остро критикувани от Цезар Кюи, който по това време освен всичко друго, е и изтъкнат музикален критик. По време на редовните си посещения в Русия Тургенев ѝ пише многобройни писма, в които засяга и музикалните събития в родната му страна.[3]

През април 1871 г. отново под влияние на Тургенев се запознава за първи път с музиката на Чайковски. Тогава в Петербург Елизавета Лавровская изпълнява негови песни на концерти от 16 до 28 март. След заминаването на Виардо за Лондон, Тургенев ѝ изпраща копие от албума с тези песни и Полин ги изпълнява на едно от своите редовни музикални матинета. Копие от нейния албум с интерпретации на тези песни е изпратено на Чайковски. Изпълнението ѝ на една от песните в албума, същата „Нет, только тот, кто знал...“ често предизвиква сълзи в очите на Тургенев и по-късно той отразява това в последния си публикуван разказ „Клара Милич“ („След смъртта“) през 1883 г.[3]

През лятото на 1874 г. Тургенев изпраща на певицата увертюрата-фантазия на Чайковски „Ромео и Жулиета“. Чайковски има идея да организира концерт от свои произведения в Париж през март 1877 г. и се опитва да привлече Полин като един от изпълнителите. Концертът обаче не се състои, защото не са набрани необходимите средства. Тургенев често ѝ изпраща произведения на руски композитори, към които тя се отнася с особен интерес. През 1879 г. той пише своето „Стихотворение в проза“, в което се връща в годината, когато за първи път е срещнал Полин.[9]

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

През 1863 г., на 42-годишна възраст, Полин Виардо се оттегля от сцената и се установява със съпруга, децата си и Тургенев в Баден-Баден в Германия, където става много търсен вокален педагог.[12] Избират да живеят извън Франция, тъй като съпругът ѝ има проблеми от политически характер в Париж.[8]

Въпреки честите си участия на сцената и многобройните си оперни турнета, Виардо има щастлив семеен живот. И четирите ѝ деца се посвещават на музиката.[4] Дъщеря им Луиз Йерит Виардо (1841 – 1918) става композитор и преподавателка по пеене, а синът им Пол Виардо (1857 – 1941) е виден цигулар, диригент и композитор.[3][8] Другите им две дъщери Клодѝ (1852 – 1914) и Мариан (1859 – 1919?) стават концертиращи певици.[4][8]

През 1870 г. семейството се връща отново в Париж където, с изключение на един кратък престой в Лондон през 1871 г., остават до края на живота си. Полин рядко изнася рецитали и се посвещава на композирането на песни и опери, както и на преподавателска дейност. Нейни ученички са френското мецосопрано Дезире Арто̀, както и много руски певци, между които контраалта Елизавета Лавровская и сопраното Александра Панаева (Сандра), придобили по-късно голяма известност в Русия.[3]

През 1883 г. последователно умират съпругът ѝ Луи Виардо и Тургенев – единият през май, другият – през август.[8] Последните си години Тургенев отново прекарва в дома на семейство Виардо.[5] След неговата смърт Полин продължава да се интересува от руската музика.[3] Пази всички негови документи и ръкописи до края на живота си.[14] През 1887 г. организира специален концерт в Париж, на който е изпълнена фантазията за пиано на източна тематика „Исламей“ от Милий Балакирев.[3]

Полин Виардо умира на 18 май 1910 г. в Париж на 89-годишна възраст, заобиколена от любовта и уважението на интелектуалния елит на Франция.[2]

Оценки от известни личности и постижения[редактиране | редактиране на кода]

Полин Виардо и Мариета Албони в „Хугеноти“ от Майербер (1848 г.)

Оперната кариера на Виардо я води до най-големите оперни театри в Европа. През 1849 г. е избрана от Джакомо Майербер да изпълни ролята на Фидес в премиерата на операта му „Пророкът“. През 1859 г. Берлиоз преработва операта на Глук „Орфей и Евридика“ специално за нейния глас, на премиерата на която тя изпълнява главната роля.[3][12] Тя изпълнява тази роля повече от 150 пъти през живота си.[4][15] В нея достига висини в драматичното изкуство, които рядко се виждат на сцена. През 1862 г. Чарлз Дикенс нарича изпълнението ѝ в тази роля „най-невероятното изпълнение, пълно с възвишена актьорска игра“.[15] Хайнрих Хайне е възхитен от младата Полин и я сравнява с пролетен славей.[7] Берлиоз описва певицата като „един от най-великите художници в миналото и в настоящето в историята на музиката“. Нейните музикални изяви са аплодирани навсякъде по света. Кръгът от интелектуалци около нея и съпруга и Луи Виардо е един от най-изявените в Париж.[15]

Полин Виардо е дълбоко уважавана от много от съвременните ѝ композитори. Чайковски говори за нея като за „една от най-видните фигури на френския музикален свят“. В едно писмо до снаха си пише: „Тя е толкова прекрасна и интересна жена, че съм изцяло запленен от нея, независимо от нейните седемдесет години.“[3]

Роберт Шуман посвещава на Полин своя Op 24[15], през 1869 г. Брамс написва за нея рапсодията си „Alt-Rhapsodie“.[3][8] През 1877 г. Камий Сен-Санс ѝ посвещава своята опера „Самсон и Далила“.[3][15] Сприятелява се с Клара Шуман, Фредерик Шопен и Жорж Санд, с които става много близка.[3][9] Тургенев и Жорж Санд пишат литературни произведения, в които тя е прототип на главната героиня.[4][5] Под опеката на Шопен композира вокални вариации на редица негови мазурки, а тя на свой ред го учи на испанската музика, което го вдъхновява да напише едно болеро.[13]

През 2003 г. в Лондон е издадена биографичната книга на Michael Steen – „Enchantress of Nations: Pauline Viardot, Soprano, Muse and Lover“.[16]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Наред с кариерата си на певица, Полин Виардо е и талантлив композитор. През живота си написва над 100 песни по текстове на водещи поети, 5 опери, три от които са по либрета на Тургенев.[10][15] Това са „Trop de femmes“ с либрето от Тургенев(1867), „L'ogre“, чието либрето е пак от него (1868), „Le conte de fées“ по собствено либрето (1879) и „Cendrillon“, също по собствено либрето(1904).[8] През 1869 г. написва операта „Последният магьосник“ (Le dernier sorcier) отново по либрето на Тургенев.[8][14] Една от тях – „Cendrillon“ е записана през 2000 г. от „Opera Rara“ в Лондон. Някои от песните ѝ се изпълняват в наше време от италианското сопрано Anna Caterina Antonacci и американката Frederica von Stade. Издаден е и диск с техните изпълнения. През 2006 г. двете певици заедно с баритона Владимир Чернов изнасят концерт с нейни песни в „Wigmore Hall“ в Лондон.[5]

При създаването на песните си показва изключителен усет към текстовете им. Композира както във френски, така и в испански стил, включва елементи от испански танци, най-често болеро. В една от нейните най-красиви и известни песни „Haï Luli“, която се изпълнява оттогава, тя се обръща към френските романтични шансони. В нея се редуват простонародни мелодии с предимпресионистични музикални похвати и драматични промени в темпото. През 1890 г. написва композицията за глас и пиано „Сънят на Исус“ (Le Rêve de Jésus), където на всяка част от текста отговаря майсторски използвано пиано. Музиката преминава от нежна приспивна песен и шум от ангелски крила до заплашителен поход на римски войници.[13]

През живота си композира 15 инструментални пиеси, различни камерни творби, много клавирни произведения и издава два тома с упражнения за цигулка.[4][10][15] Повечето от нейните творби никога не са били официално представяни, но често се изпълняват на музикални вечери и частни театрални представления.[11]

Полин Виардо публикува и един наръчник по пеене, който хвърля светлина върху практиката на вокалните изпълнения през 19 век. Издава подредени вокални версии върху мазурки на Шопен.[12] Има и 80 непубликувани песни, които датират от ранните ѝ години като певица.[14] Биографите ѝ обаче не обръщат внимание на дарбата ѝ да композира и се съсредоточават главно върху вокалните ѝ изпълнения. Въпреки хвалебствията, изказани по повод нейните творби от такива композитори като Лист, Шопен, Майербер и Берлиоз, те са пренебрегнати. А и тя не прави никакви усилия да ги популяризира. В наше време нейните произведения са почти забравени.[10]

Парижкият дом, в който живее Полин от 1884 до смъртта си през 1910 г.
Бюст на Полин Виардо в Баден-Баден

Опери[редактиране | редактиране на кода]

  • „Trop de femmes“ – по либрето на Иван Тургенев (1867)
  • „L'ogre“ – по либрето на Тургенев (1868)
  • „Le dernier sorcier“ – по либрето на Тургенев (1869)
  • „Le conte de fées“ – по собствено либрето (1879)
  • „Cendrillon“ – по собствено либрето (1904)

Хорали[редактиране | редактиране на кода]

  • „Бохемски хор“ (Choeur bohémien)
  • „Хор на елфите“ (Choeur des elfes)
  • „Хор на предачките“ (Choeur de fileuses)
  • „Младата република“ (La Jeune République)

Инструментална музика[редактиране | редактиране на кода]

  • 2 балетни мелодии за пиано (1885)
  • Défilé bohémien for piano 4 hands (1885)
  • Интродукция и полонеза за пиано за 4 ръце (1874)
  • Marche militaire for 2 flutes and piccolo, 2 oboes, 2 brass choirs (1868)
  • Мазурка за пиано (1868)
  • 6 пиеси за цигулка и пиано (1868)
  • Втори руски албум за пиано (1874)
  • Сонатина за цигулка и пиано (1874)
  • Арменска сюита за пиано за 4 ръце

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ а б в n50019659 // Посетен на 18 юли 2021 г.
  2. ↑ а б в г д е ((en)) Encyclopedia Britannica/Pauline Viardot
  3. ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш щ ю ((en)) Tchaikovsky research/Pauline Viardot-Garcia Архив на оригинала от 2012-04-18 в Wayback Machine.
  4. ↑ а б в г д е ж з и к л м н ((en)) Pauline Viardot-Garcia (1821 – 1910) Архив на оригинала от 2013-10-14 в Wayback Machine.
  5. ↑ а б в г д е ж з и к л м ((en)) The Gardian/Pauline who?/24 февруари 2006
  6. ↑ а б в ((ru)) Belcanto/Мария Малибран (Maria Malibran)
  7. ↑ а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф х ц ч ш щ ю ((en)) Barbara Kendall-Davies – „The Life and Work of Pauline Viardot Garcia: The years of fame, 1836 – 1863"/Cambridge Scholars Press/2003/ISBN 1-904303-27-7
  8. ↑ а б в г д е ж з и к л м н ((en)) Pauline Viardot-Garcia
  9. ↑ а б в г д е ж ((ru)) Turgenev and Russian Music Архив на оригинала от 2012-03-29 в Wayback Machine.
  10. ↑ а б в г д е ж з и к л ((en)) The Independent/Pauline Viardot: The forgotten diva
  11. ↑ а б в г д ((en)) Michael Steen: Enchantress of Nations/Pauline Viardot: Soprano, Muse and Lover
  12. ↑ а б в г д е ж з и к л ((en)) All Music/Biography/Pauline Viardot
  13. ↑ а б в г д е ((en)) Radio Chopin/200 Chopin Stories/Pauline Viardot
  14. ↑ а б в г д ((en)) Viardot-Garcia, Pauline, 1821 – 1910. Pauline Viardot-Garcia papers: Guide/Houghton Library, Harvard College Library, Harvard University Архив на оригинала от 2011-07-19 в Wayback Machine.
  15. ↑ а б в г д е ж ((en)) Women of Note/Pauline Viardot-Garcia (1821 – 1910)
  16. ↑ ((en)) Iocon Books/Enchantress of Nations: Pauline Viardot, Soprano, Muse and Lover[неработеща препратка]
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Полин_Виардо&oldid=11982770“.