Прохор Кидон
| Прохор Кидон Πρόχορος Κυδώνης | |
| византийски богослов | |
| Роден |
1330 г.
|
|---|---|
| Починал | 1369 г.
|
| Религия | православие |
| Философия | |
| Регион | Западна философия |
Прохор Кидон (на гръцки: Πρόχορος Κυδώνης, Прохорос Кидонис) е византийски православен богослов, преводач, писател и духовник от XIV век.[1]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Роден е в 1335 година в Солун, тогава във Византийската империя. Негов брат е видният теолог Димитър Кидон.[2] Братята Кидонис и Никифор Григора изразяват несъгласие с възгледите на Григорий Палама, повлиян от исихазма.[3] В края на XIV век срещу паламизма неуспешно се обявява група от известни византийски томисти (последователи на Тома Аквински и привърженици на сближаването с латинския Запад), начело с братята Димитър и Прохор Кидон. Прохор става йеромонах в Светогорския манастир „Великата Лавра“ и допълва преводите на брат си.
Кидон е един от най-видните опоненти на паламизма, тъй като знае отлично латински и е запозват с Августиновата и томистката теология, както и с Аристотелевата диалектика. Кидон разбива тезите на исихасткото богословие с изключителна лекота и яснота. На Кидон, а не на Григорий Акиндин трябва да се припише трактатът от шест книги За същността и енергията (De essentia et operatione), от който са публикувани само първата и началото на втората. Той е ясно и силно обобщение на томистката теология. Кидонис е автор и на други по-кратки трудове – за Таворската светлина, за синодалния томос от 1351 година, и успява да отклони много атонски монаси от паламизма.[1]
След смъртта на патриарх Калист I Константинополски през август 1364 година, на 12 септември за патриарх отново е избран Филотей I Кокин, който се помирява с Йоан V чрез Димитър Кидон. Императорът и патриархът се споразумяват тези, които не приемат паламистката доктрина, да бъдат оставени на мира. Фанатичният паламист Филотей обаче не сдържа дълго обещанието си и в 1368 година предприема мерки срещу живеещия във Великата Лавра Кидон. Кидон е обвинен пред патриарха и призован да се придържа към официалната доктрина, но той продължава да води диспути с паламизма. В крайна сметка през април 1368 година Филотей събира синод срещу него. Синодът се отнася деликатно с Кидон и му дава много време да се откаже от възгледите си, но Кидон остава непоклатим и на няколко пъти прикрито или открито се подиграва на съдиите си. Присъдата отлъчване е произнесена в отсъствието му, тъй като той не се явява на последното заседание. По този повод е издаден дълъг томос, който завършва с декрет за канонизацията на Григорий Палама и определя втората неделя на Великия пост за негов празник.[1]
Прохор Кидон умира в 1369 година.[4]
В Борилов синодик Прохор Кидон и други видни противници на паламамизма и исихазма са анатемосани по следния начин:
| „ | На Акиндин, Варлаам и поп Прохор Кидон, които охулиха Бога повече от всички еретици и оспориха божествената светлина, която се яви на апостолите на Таворската планина и която Христос показа на учениците си, за да узнаят всички, че така ще възкръснат праведниците, както Спасителят показа чрез Себе Си, и всички ще се преобразят и ще процъфтят така, и ще пребъдат во веки веков заедно с Господа, както ни научи апостолът. А на тези нечестивци и противници на господните слова и на техните единомишленици — трижди анатема.[5][6][7] | “ |
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в Jugie, Martin. The Palamite Controversy. 5. The condemnation of Prochoros Kydones (1368) // Посетен на 6 май 2016.
- ↑ Известия на Института за литература, том 21, БАН, София, 1972, стр. 12.
- ↑ Старобългаристика, том 16, БАН, София, 1992, стр. 92.
- ↑ Балканистика, том 2, БАН, 1987, стр. 227.
- ↑ А҆киндинаа варлаама. и҆ по́па прѡ́хора кидонѣ. и҆́же паче всѣхъ є҆́ретикь хѹ́лнаа на ба҃ и҆згла҃вшїиⷯ е҆ще же бжⷭ҇твеныи свѣть и҆же на горѣ ѳавѡрстѣи ꙗ҆влеисѧ а҆плⷭ҇ѡⷨ...... и҆ блѧдившїхь....... тогда показвшѹ ѹченикѡмь къ и҆звѣщениїѹ всѣхь. ꙗ҆ко на въскрⷭ҇енїе тако.... ѫть праведници, ꙗ҆коже.... бѡѫ показа сп҃съ. и҆ въ. прѣѻ҆бразѧтсѧ и҆ тако просъвтѧтсѧ и҆ прѣбѫдѫⷮ҇ въ вѣкы вѣкѡмь съ господемь ꙗ҆коже а҆пⷭ҇лъ наѹ҆чи, сихь ꙗ҆ко нечьстивы и҆ гнⷭ҇имь гл҃ѡмь противникы. и҆ тѣмь е҆дино мѫдръныⷯ, а҆наѳема: ⁓ гⷳ҇
- ↑ Държава и църква през XIII век. Преписка на българите с папа Инокентий III. Синодик на цар Борил. София, Славика – Емил Димитров, 1999. ISBN 954-8520-15-Х. с. 88.
- ↑ Андреев, Йордан, Лазаров, Иван, Павлов. Кой кой е в Средновековна България (Трето допълнено и основно преработено издание). София, Изток-Запад, 2012. ISBN 978-619-152-012-1. с. 20.
Допълнителна литература[редактиране | редактиране на кода]
- Каприев, Георги. Византийска философия. Второ допълнено издание. София, Изток-Запад, 2011. ISBN 978-954-321-865-3. с. 400 - 403.
- Каприев, Георги. Претенции за универсализъм и съзнателно провинциализиране: Православната и Католическата църкви след 1368 г. // Християнство и култура 2 (25). Фондация Комунитас, 2008. с. 91 - 104. Архивиран от оригинала на 2018-03-11.
|
