Сатана

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за религиозното понятие. За филма от 2010 година вижте Дявол (филм). За други значения вижте Сатана (пояснение).

Сатана
Характеристики
Описаниебиблейски персонаж
Сатана в Общомедия

Сатана (от иврит: שָׂטָן‎; на гръцки: σατᾶν, от собственото име Σατανάς, Сáтанас; на староарамейски: שִׂטְנָאŚaṭanâ; на арабски: شيطان‎ – Шейтан) е термин в авраамическите религии, използван за означаване на ангел, демон или второстепенен бог в различни религии. Сатана също се води и за дума (староеврейска), която значи „враг“.

Сатаната играе различни роли в Танах, апокрифната литература и Новия завет. В Танах Сатаната е ангел, когото Господ използва, за да подлага на изпитания благочестието на човека. В апокрифната литература и Новия завет, терминът Сатана се използва, за да означи свръхестествено същество, олицетворение на злото, разбунтувал се демон, враг на Бога и човечеството. Сатана често се ползва като име на Дявола, „Принцът на мрака“, Велзевул, Велиал (Белиал – „поквареният“), Левиатан (змия, дракон), Луцифер, Азазел, Мефистофел.

В Талмуда и някои кабалистични творби, Сатана понякога е наричан Самаил. Според ангелологията и демонологията тези различни имена често се отнасят за различни ангели и демони и често се приема, че не всички от тях са действително зли.

В исляма, Иблис (на арабски: إبليس‎) никога не се появява в Корана, но е асоцииран с Шейтан. Ислямското гледище за Сатана има както допирни точки, така и разлики от християнството и юдаизма.

Етимология и други имена[редактиране | редактиране на кода]

Думата сатана в именителен падеж (със значение „противник“ или „обвинител“) и арабското шейтан произлизат от северозападния семитски корен šṭn, значещ „враждебен“, „обвиняващ“.[1] В Новия завет името често се използва, за да означи свръхестествено същество, появяващо се на няколко места в текстовете.

Гръцката форма Σατανάς се появява в Септуагинта само веднъж и веднъж в Новият завет. В Стария завет еврейската дума שטן („противник“) се употребява обикновено за всеки един противник, най-често човек.[2]

Най-често срещаният синоним на Сатана, „Дявол“, идва в българския и в повечето езици, където думата е със същия корен като превод на гръцкото διάβολος, значещо „клеветник“ от diaballein („клеветя“): dia- + ballein, „(за)хвърлям“, което произлиза от gwel- в индоевропейския праезик и значи „хвърлям“.[3] Гръцката дума носи повече негативни конотации от еврейското сатан (שָׂטָן – „обвинител“, „противодействащ“).[3]


Образ в Танах[редактиране | редактиране на кода]

В контекста на юдейските свещени писания, послужили по-късно за основа на Стария завет, Сатана може да се разглежда като „обвинител“, „противник“ или въплъщение на „злото“. Името се използва както за свръхестествени, така и за човешки, смъртни същества.[4]

Различни употреби на Сатана в Танах[редактиране | редактиране на кода]

Еврейското „Сатан Каном“ се използва в Танах със смисъла на „противник“ или „неприятел“ (שׂטן), като е отнасян към:

  • Змията изкушила Адам и Ева. Тази асоциация е направена от Св. Йоан Богослов в Откровение (Апокалипсис) 20:1 – 2, където името Сатана е използвано като съществително. Тези отрицателни смисли в образа на змията са засвидетелствани в т.нар. от ЕзекияНехущан“ – медната змия, издигната от Мойсей в пустинята,[5] – а по-късно и от образа на Василиска в европейското митологично мислене. В самия Танах обаче такава връзка липсва.
  • Враг във война и в мир.[6]
  • „Противник“ или „обвинител“ пред отсъждащия.[7]
  • Противник, антагонист, поставящ пречки на пътя, като в Числа 22:22, където думата е употребена, за ангел Господен пратен да възпре пътя на чародея Валаам.

В Книга на Йов ха-сатан („противникът“) се явява като прокурор срещу човечеството в небесния съд пред Бог.[8] Другите ангели не са споменати по име. Сатана влиза в ролята на обвинител, оспорващ лоялността на човечеството пред Бог. Аргументът му е, че хората служат на Бога само заради благата, които той им дава. Господ разрешава на Сатаната да изпита Йов, като му забранява единствено да посяга на живота на праведника.

В 1 Паралипоменон (Летописи) 21:1, Сатана подбужда Давид към греха да преброи населението.[9] Това е първото място, където името Сатана се появява без определителен член като съществително име.[10] Петстотин години по-рано същата история представя самият Яхве като този, който е поръчал преброяването.[11] По-късната версия е написана след Вавилонския плен и е възможно да е повлияна от Зороастризма. (вж. Сатана като обвинител).

Сатана като обвинител[редактиране | редактиране на кода]

Дяволи – детайл от стенопис, Рилски манастир

Навсякъде, където Сатана се появява в Библията като член на Божия съд, той играе ролята на обвинител. Този негов образ е най-ярко разгърнат в увода към Книга на Йов, където[12] той се появява заедно със „синовете Божии“, за да „застанат пред Господа“. Под синове Божии в този стих следва да се разглеждат ангелите, дошли да отчетат пред Бога делата си. Сатана е запитан от Бог[13] „отде дойде“. Отговора и следващият го диалог идват да подскажат, че този Сатана е част от „синовете Божии“ и присъства, за да отговаря пред Господ. Сетне той играе ролята на прокурор, виждащ само беззаконие и поставящ под съмнение благочестието на Йов. Според Сатана службата и почитта, които Йов оказва на Бог, са фалшиви и са плод само на факта, че Господ е благословил „делата на ръцете му, и стадата му се ширят по земята“[14]. Затова Господ позволява на Сатана да изпита вярата на Йов два пъти. Най-напред Сатана посяга на имуществото на Йов, дадено му от Бог, в това число и децата му.[15] Сетне той посяга и на самия Йов[16], като му е забранено да посяга само на душата на праведника.[17]

Това което Книга на Йов пояснява е, че Сатана е подчинен на Бог така, както другите ангели; няма власт над човешката душа; изкусител е той, не Бог[18]; нуждае се от божието разрешение, за да посегне на праведниците.

Подобно гледище за образа на Сатана е застъпено в Книгата пророк Захария 3:1 – 2, където той противостои на великия йерей Иисус Навин и народа на Ханаан, който Иисус представлява; противостои и на Ангела Господен, който го призовава да мълчи.

В тези пасажи Сатана е изкусител и подбудител. В Първа книга на Паралипоменон (Хроники) 21:1 подбужда Давид към греха на преброяването на населението.[9] Вероятно Давид е заповядал това преброяване ок. 975 г. пр. Хр. Някои изследователи намират за логично след въстанията на Авесалом и Сава владетелят да пожелае да преоцени военната си мощ при опасността от други размирици.[19] Преброяването отнема девет месеца и двадесет дена,[20] което говори за стабилно военно положение в Израел. Това е характерно за по-късния период от управлението на Давид, не и за ранния.[21] Във Втора книга Царства 24:1 вместо Сатана като внушител на този грях е разпознат самия Бог.

„Имайки предвид факта, че някои по-стари концепции виждат във всички деяния, добри или лоши, действието на самия Бог[22], възможно е автора на Хрониката (Паралипоменон) или дори самият Захария, да е бил повлиян от зороастризма, въпреки силното отрицание на еврейския монизъм към иранския дуализъм.[23] Непосредствено влияние от вавилонската концепция за „обвинителя, гонителя и угнетителя“[24] е невъзможно, предвид че следите от такова, ако то съществуваше, биха били видими и в по-ранни библейски текстове.“[25]

В равинската литература[редактиране | редактиране на кода]

Ранните равински еврейски текстове на Мишна и Талмуда показват, че Сатана е играел съвсем малка роля в еврейската теология. С течение на времето обаче юдаизма приема популярната концепция за Сатана, най-вероятно от зороастризма. Колкото по-късен равински текст се разглежда, толкова по-често се среща името на Сатана и неговите сподвижници.[26] Палестинският талмуд, завършен ок. 400 г. сл. Хр. има произход близък до този на Новия завет и е по-резервиран в употребата на образа на Сатана. Това заключение обаче се основава само на запазените части от тази версия на Талмуда.

Пример за това може да се види още в книгата Битие: змията, изкушаваща Ева да вземе забранения плод. Традиционно становище на библейските коментатори на класическия юдаизъм е, че змията описана в Битие е просто змия. Има различни мнения за това какво може да символизира тя: склонността към злото (йецер ХаРа), Сатана или Ангел на смъртта. Според някои интерпретатори тя е фалически символ. Според мидраш, преди това животно да бъде прокълнато да пълзи по корем, то е стояло изправено (еректирало) и е притежавало дар слово.

Традиционната еврейска концепция обаче поддържа становището, че Сатана не може да бъде разглеждан като независим. Във Вавилонския Талмуд[27], равинът Леви твърди, че „всичко, което Сатана прави, е в интерес на Бога“. Когато друг равин отишъл да проповядва същата идея в друг град, самият Сатана дошъл и „целунал нозете му“.

Вавилонският Талмуд[27] твърди, че склонността към злото (Йецер Ха-Ра), ангелът на смъртта и Сатана са идентични.

В мидраш[28] Самаел, командващия сатаните (специален чин ангели, различни от демоните) е могъщ принц на ангелите на небето. Самаел идва на бял свят чрез жена[29], тъй че той е сътворен и не е вечен. Като всички свръхестествени същества, той лети[30] и може да приема всяка желана форма, както на птица[31], елен[32], жена [33], просяк или младеж [34]; упоменато е, че той подскача[35], алюзия към превъплъщението му като козел.

В някои творби равините посочват Сатана като инкарнация на злото, чиито мисли са посветени на унищожението на човека. В този контекст, Сатана, импулс на злото и ангел на смъртта е един и същ образ. В ущърб на човека Сатана съди за всяка дума; затова не бива „да отваряте устата си за злото“, сиреч „за Сатана“[36]. Осъдителния взор на Сатана обаче не е всепроникващ; когато зазвучи шофара на Нова Година той се „обърква“[37]. On the Денят на очистването силата му изчезва; числената стойност на името му (вж. гематрия и Еврейски числа) е само 359, и така един ден остава отвъд неговата власт [38].

Не всички изследователи на свещените текстове са единодушни относно свръхестествената природа на Сатана. Рави Саадиа Гаон, философ и учен от 11 век, пише в коментара си към Книга на Йов, че Сатана е просто човек, поставил под съмнение праведността на Йов. Тази теза почива на критическа интерпретация на думата שטן или „противник“, „неприятел“, която според Саадиа се отнася само до намеренията на личността и няма отношение към духовното или свръхестественото.

Еврейски апокрифи[редактиране | редактиране на кода]

„Падението на Сатаната“, Гюстав Доре, 1865 г. (илюстрация към „Изгубеният рай“)

В Книга на Енох се казва, че Сатана е изкусител и прелъстител на Ева, което е причина да бъде изгонен от рая заедно с други ангели поради злодеянията им[39]. Оттогава той се нарича „Сатана“, макар дотогава името му да е „Сатанаил“[40].

Във Втора книга на Енох, наричана още Славянска книга на Енох, стояща в основата на Тайната книга на богомилите, разказвачът Енох е отнесен в небесата, където на шестото небе среща група небесни войни, която нарича „Григори“. Той споменава, че 200 милиона от тях са „отхвърлили Господа, начело с княза си Сатанаил“[41].

Идеята за падането на Сатана, както и падането на други ангели, датира още от времето на Вавилон. Сатана стои начело на цял сомн ангели[42]. Мастема, който скланя Бог да изпита Авраам чрез жертвоприношението на Исаак, е идентичен със Сатана, както по име, така и по природа[43], и Асмодей от книга на Товит имат доста прилики с него, особено що се отнася до безнравствеността му. Като господар на сатаните, той често носи специалното име Самаел.

Трудно е да се идентифицира Сатана в други апокрифни пасажи, тъй като пасажите от оригиналите в които той присъства са загубени, а в преводи често са подменяни с еквиваленти. Тук аргументът на мълчанието (argumentum a silentio) не може да бъде приложен в доказателство, че концепциите за Сатана не са разпространени; но трябва да се отбележи, че споменаването на него или неговото царство винаги се свързва с демонична, зла сила.

Християнство[редактиране | редактиране на кода]

Християнското богословие разглежда образа на Сатана като идентичен с този на Дявола. В Библията е представен като ангел, който въстава против Бог. Традиционно православното, католическото и протестантското богословие считат него за този, който говори чрез змията в Битие и изкушава Ева да престъпи божиите наредби. Основният свещен текст на християнството определя Сатана като враг, мразещ цялото човечество. Основната му цел според християнската доктрина е да отвърне хората от Бог, чрез въвеждане в прегрешения. В Книга на Йов е разпознат като обвинител, „тайната на беззаконието“[44] и като звярът (ламя) в Откровение на Йоан. Разпространено е вярването, че преди въставането си Сатана е бил най-висш сред ангелите и „зорница на небосвода“. Традиционно като причина за падението му е посочвана гордостта му, завистта му към човека (човекът е най-любимото творение на Бога, затова Сатана завидял на човека и се отделил от Бога, и чрез змията изкусил, подлъгал жената, която от своя страна подлъгала мъжа, и от там идва грехопадението на човека, и на тоя свят) и желанието му сам да управлява рая. Наричан е „бесовски княз“[45]; „богът на тоя век“.[46]

Книгата Откровение описва как Сатана ще бъде свален от небесата, загдето повежда война с онези, „които пазят Божиите заповеди и имат свидетелството на Иисуса Христа“.[47] Впоследствие ще бъде хвърлен в „жупелно езеро“ и мъчен „денем и нощем вовеки веков“[48] не като управник, а като един от онези, които вече се мъчат там.

В християнството[редактиране | редактиране на кода]

Новия Завет[редактиране | редактиране на кода]

Архангел Михаил побеждава Сатаната

В Новия Завет Сатаната е описан като „Голям червен змей със седем глави и десет рога, а на главите му – седем корони“ и е наречен „големият змей, древният змей, наричан дявол и сатана, който мами цялата вселена“ (Откровение 12,3; 12,9), както и „княза на въздушната власт“ (Послание до ефесяни, 2,2).

Отново в Откровение на Йоан (12,7 – 9), намираме препратка към легендата, че Сатаната е паднал ангел: „И стана война на небето: Михаил и Ангелите му воюваха със змея, а змеят и ангелите му воюваха с тях, но не устояха и за тях не се намери вече място на небето. И биде свален ...Сатаната... 9 свален на земята, а заедно с него бидоха свалени и ангелите му“. Някои от текстовете на Новия завет обаче противоречат на тази представа. Така например се казва: „открай време дяволът съгрешава“ (Първо послание на Йоан 3,8). Освен това той е „открай човекоубиец и не устоя в истината, понеже в него няма истина“ (Йоан 8,44). Обяснението на защитниците на легендата, че Сатаната е прокуден ангел са, че едва след като е въстанал срещу Господ Ангелът е станал дявол и едва оттогава, от началото си като дявол е започнал да греши.

В Евангелията Дяволът се явява като изкусител, който се опитва да накара Иисус Христос да злоупотреби с божествената си власт.

В Откровение на Йоан се говори за битката между силите на доброто (Архангел Михаил и ангелите му) и Сатаната, който е победен и заедно с привържениците си е изхвърлен на земята. След това настъпва хилядолетното Христово царство, по време на което Сатаната е окован и хвърлен в бездна (Откр. 20, 1 – 3). След това ще бъде освободен за кратко (Откр. 20, 7), ще властва известно време над хората, докато не бъде изгорен в огнено езеро (Откр. 20,11).

В традицията[редактиране | редактиране на кода]

Между края на 15 век и 18 век вярванията на християните[49] в дявола са свързвани с тогавашното преследване на вещици. Считали са, че вещиците са сключили договор с Дявола, че са се събирали на т.нар. „Дяволски сборища“, където се отдавали на оргии.

Луцифер[редактиране | редактиране на кода]

Често срещаното име на Сатаната – Луцифер не е с християнски произход. В античността Луцифер е било името на планетата Венера; в древен Вавилон Венера е наричана „Утринна звезда“, както и „Вечерница“. Древноримската митология счита Луцифер за син на Аврора – богинята на утринната зора. В древногръцката митология тя е Еос, а синът ѝ е Фосфорус – „носещ светлина“. Именно неговото име съответства на римското „Lucifer“. Тъй като в Книга на пророк Исаия (14,12) се казва: „Как падна ти от небето, деннице, сине на зората“ (за ангел, изхвърлен от небето в преизподнята), тълкувателите на Библията са изградили паралел с римското божество и са му дали същото име, но са заменили „c“ със „z“ – „Luzifer“. В Библията това име не се среща.

Алтернативни мнения[редактиране | редактиране на кода]

Някои църкви считат, че дяволът е само алегория. Например: Христаделфианци.[50]

Ислям[редактиране | редактиране на кода]

В Исляма дяволът е наричан Шейтан (аналогично на еврейското שטן = „Satan“) или Иблис. В ислямското учение Шейтанът е само творение на Аллах.

В исляма дяволът не е ангел, а джин. Дяволът се възгордял, решил че заповедите на Аллах не се отнасят за него, защото той (като Иблис) е създаден от бездимен огън, а човекът – от пръст и следователно човекът е малоценен.

Дяволът подлага човека на изкушение, но само от човека зависи дали ще избере пътя на Аллах или на дявола. По този начин Шейтана иска или не се явява служител на Аллаха. Но в деня на Страшния съд той ще получи окончателното си наказание.

На исляма е чужда представата за Шейтана като противник или противоположен полюс на Бога. Принципът на борбата между добрите и злите сили тук е неприложим. Защото само и единствено Аллах е всемогъщ, а Шейтана е само средство за изпитание на хората. Шейтанът не е всемогъщ, но е опасен за хората, доколкото те могат да покажат слабост и да се отклонят от пътя на Аллах.

Образът на Сатаната[редактиране | редактиране на кода]

В изкуството и литературата Сатаната е изобразяван по много различни начини в различните епохи. Според една стара интерпретация на библейската книга Битие, Сатаната е отъждествяван със змията, която изкушава Адам и Ева (Откровение 20:1 – 2); затова често Сатаната е изобразяван като змия.

Популярен образ на Сатаната, привнесен от божество от древната гръцка митология, Пан, е като рогато чудовище, подобно на козел, с копита, което държи тризъбец. Днес козелоподобният образ се е трансформирал в по-човекоподобен образ на мъж с козя брадичка. Сатаната е изобразяван и като очарователен и привлекателен мъж, често с различни на цвят очи – едното кафяво, другото – синьо (например романа на Михаил Булгаков Майстора и Маргарита). Във Фауст на Гьоте, Сатаната се явява на Фауст преобразен като черен пудел.

Сатаната (Луцифер) е бил най-довереният ангел, който е отговарял за хвалението за Господ (Баща). Той е бил най-красивия ангел и е имал най-много правомощия след светата троица.

Но цялата тази слава не му е стигнала и си е помислил, че щом е на една крачка да управлява цялата вселена може да направи преврат и да завземе трона. За тази негова постъпка е изгонен от рая и затова много хора го наричат „падналият ангел“.

Сатана може да се превъплъщава във всичко живо. Пример е змията в Битие в Стария завет.

Сатана никога няма да се появи пред Вас с уродлива физиономия и с рога, защото Вие ще го познаете и ще го изгоните. Той ще се появи, като ангел на светлината за да може да Ви заблуди.

В Новия Завет на Библията е описано, как точно да се предпазим от Сатана.

Други имена на Сатаната[редактиране | редактиране на кода]

В християнската и други култури следните имена се употребяват като синонимни на Сатана[източник?] и/или на личностно олицетворение на злото:

Описателни названия и евфемизми[редактиране | редактиране на кода]

Има поверия, че назоваването на името на Дявола може да донесе нещастие или да го призове (макар според други легенди да е необходимо той да бъде призован три пъти, за да се яви), поради което хората използват описателни названия за него.[източник?]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Открийте още информация за Сатана в нашите сродни проекти:

Уикицитат (цитати)
Общомедия (изображения и звук)
  1. The American Heritage® Dictionary of the English Language. Fourth Edition, 2000. Appendix II.
  2. Вж. Книга на Йов (1:6 – 12; 2:1 – 7) и Летописи, където думата е прилагана за всяко свръхестествено („ангелско“) създание.
  3. а б The American Heritage® Dictionary of the English Language Архив на оригинала от 2008-09-06 в Wayback Machine.. Fourth Edition, 2000.
  4. Amatzia Baruchi. Amen: an Essay. Trafford Publishing, 2003. ISBN 1-55395-429-7, Google Books, стр. 23
  5. Чис. 21:8
  6. 1 Царства 5:4; 11:14, 23, 25
  7. Псалми 109:6
  8. Йов 1:6 – 12
  9. а б Така подведения Давид засвидетелства съмнение в грижата на Бог за народа му. За това се говори в Изход 30:12, където се изисква „всеки даде Господу откуп за душата си, при тяхното преброяване“. В мисленето на древните народи човек можел да преброи само онова, което му принадлежи. Исраел принадлежал на Господ и следователно само той можел да определи преброяване. В това се състои спорът на Давид с предпазливия Иоав в 1 Летописи 21:3 – 4.
  10. Thomas L. Constable. Notes on 1 Chronicles. 2006
  11. 2 Царства 24:1
  12. Книга на Йов 1:6
  13. Книга на Йов 1:7
  14. Книга на Йов 1:9 – 11
  15. Книга на Йов 1:6 – 22
  16. Книга на Йов 2:1 – 10
  17. Книга на Йов 2:6
  18. Срав. Яков 1:13: „Никой, кога е в изкушение, да не казва: Бог ме изкушава; защото Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого“
  19. Eugene H. Merrill. Kingdom of Priests. Baker Academic, 1997. ISBN 0-8010-2103-0 стр. 272
  20. 2 Царства 24:8
  21. Thomas L. Constable. Notes on 2 Samuel. 2006
  22. 1 Царе 16:14; 3 Царе 22:19 – 23; Исая 45:7 („бедствие“ от синодалния превод на български е „зло“, רעה רע, в оригинала на иврит); и др.
  23. Stave, Einfluss des Parsismus auf das Judenthum. Haarlem, 1898. стр. 253 и сл.
  24. Schrader. „K. A. T.“ Трето издание, стр. 463 и сл.
  25. Jewish Encyclopaedia
  26. Сатана в различните религии.
  27. а б Baba Bathra 16a
  28. Genesis Rabbah 19
  29. Мидраш Ялкут, Битие 1:23
  30. Genesis Rabbah 19
  31. Talmud, Sanhedrin 107a
  32. Мидраш Ялкут, 95а
  33. Мидраш Ялкут, 81а
  34. Midrash Tanchuma, Wayera, end
  35. Talmud Pesachim 112b и Megilla. 11b
  36. Talmud Berachot 19a
  37. Rosh Hashana 16b, Targum Yerushalmi to Numbers 10:10
  38. Yoma 20a
  39. Книга на Енох, 29:4 и сл.
  40. цит. съч. 31:3 и сл.
  41. Славянска книга на Енох, 18:3
  42. Martyrdom of Isaiah, 2:2; Vita Adæ et Evæ, 16)
  43. Book of Jubilees, 17:18
  44. 2 Солуняни 2:7
  45. В Матей 12:24, където е посочено името Велзевул.
  46. 2 Коритяни 4:4
  47. Откровение 12:17
  48. Откровение 20:10
  49. e-vestnik.bg
  50. Pearce F. Do you believe in a devil? Бирмингам, Англия. 1973 // Архивиран от оригинала на 2010-08-30. Посетен на 2010-06-28.