Седло

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Кон със седло.
Седло западен стил.

Седлото е поддържаща структура за ездач или друг товар, която се закрепя на гърба на животно. Най-разпространеният вид е седлото за кон. Освен него, съществуват и седла за волове, камили и други животни.[1][2] Не е ясно с точност кога ездачите започват да използват подложки за защита, но вероятно първите варианти на седла представляват одеяла, закрепени с подпружни ремъци. Твърдото дървено седло е изобретено по-късно. Стремената, които се закрепват към рамката на седлото, са последният елемент, който се използва и до днес. В днешно време, седла се правят в най-различни стилове, всеки от които за специален конен спорт и изискващ внимателно наместване както за ездача, така и за коня. Правилната поддръжка на седлото удължава живота му, често за десетилетия. Седлото е стъпка от изключително значение при разпространяването на употребата на домашни животни в древността.

История[редактиране | редактиране на кода]

Съществуват доказателства, макар и оспорвани, че хората за пръв път започват да яздят коне скоро след опитомяването им, вероятно около 4000 г. пр.н.е.[3] Най-ранната седлоподобна екипировка е съставена от украсени дрехи или подложки, които се използват от асирийската кавалерия около 700 г. пр.н.е. Те се закрепят чрез подпружни ремъци, които минават пред гърдите и под опашката на коня.[4] Още от най-ранните изображения, седлата стават символ на статут. За да се покаже богатството и статута на даден човек, към седлото му се добавят украшения, включително сложни шевни и кожени изделия, благородни метали като злато, дърворезба и други.[5]

Северноиранските евразийски номади, познати в Европа като скити, а в Азия като саки, разработват ранна форма на седло с елементарна рамка, включваща две успоредни кожени подплати, с прикрепена към тях обшивка, колан с подвижни кожени облицовки, кожени ремъци, подопашник и нагръдник. Такива са намерени при погребенията от Пазърък.[6] Тези седла, намерени в платото Укок в Сибир, датират от 500 – 400 г. пр.н.е.[4][5] Иконографски доказателства за предшественик на съвременното седло са намерени в изкуството на древните арменци, асирийци и степни номади, които са изобразени върху асирийски каменни рисунки от времето на Ашурнасирпал II. Макар да нямат нито твърда рамка, нито стремена, тези ранни седла и подложки предоставят защита и комфорт на ездача. Сарматите използват подложки като седла вероятно от седми век пр.н.е.[7]

Ранните дървени седла се покриват с филц. Азиатски дизайни се появяват по времето на династията Хан около 200 г. пр.н.е.[4] Едни от първите дървени седла на запад се появяват в Древен Рим през 1 век пр.н.е.[8] Никой от тези дизайни не включва стремена.[4]

Разработването на твърдото седло е значително – то повдига ездача над гърба на коня и разпределя по-равномерно тежестта на ездача по гръбначния стълб на коня, което удължава комфорта му и полезния му живот. Изобретяването на твърдото седло също проправя пътя към разработването на стремената.[9]

Стремето е важно събитие в развитието на седлото. Първото подобно съоръжения е изобретено в Индия през 2 век пр.н.е. и представлява проста кожена каишка, в която се поставя крака на ездача. Все пак, тя предоставя много малко опора. Счита се, че номадските племена в Северен Китай са изобретили съвременното стреме, като първото изображение на ездач с двойка стремена е намерено в Китай в гробница от династията Дзин от 302 г.[10] Към 477 г. стремената вече са широко разпространени из Китай,[11] а по-късно се разпространяват и в Европа. Това изобретение дава голяма опора на ездача и е от особено значение във военното дело.

През Средновековието седлата се подобряват, тъй като рицарите се нуждаят от по-здрави седла, предлагащи по-голяма опора. Седлата започват да имат по-високи части, които да предотвратят падането на войника в бой, и се правят от здраво дърво, което да издържа голямата тежест на ездача в пълно бойно снаряжение. Това седло първоначално се подплатява с вълна или конска козина и се покрива с кожа или платове. По-късно седлото е модифицирано така, че да може да се използва за добитък и за бикоборство, покрай непрекъснатото развитие за военна употреба. Меките седла вече се използват главно от вестоносците и конните състезатели. Впоследствие се развиват различни дизайни на седлото, според предназначението на коня.

Съвременните западни седла се развиват от испанските седла, които са пренесени от испанските конкистадори в Америка. Тези седла са адаптирани така, че да отговарят на нуждите на каубоите в Мексико, Тексас и Калифорния. При тях се добавя рог, за който да може да се закрепя ласо с цел да се държи добитък.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. The Earth and Its Peoples: A Global History, volume 1, Authors Richard W. Bulliet, Pamela Kyle Crossley, Daniel R. Headrick, Steven W. Hirsch, Lyman L. Johnson, Publisher Cengage Learning, 2010, ISBN 1439084742, 9781439084748 p. 220
  2. The land of the white elephant: travels, adventures, and discoveries in Burma, Siam, Cambodia, and Cochin-China, Author Frank Vincent, Publisher Harper & Brothers, 1882, p. 194
  3. Anthony, David and Brown, Dorcas. „Horses and Humans in Antiquity“ Hartwick College Архив на оригинала от 2017-10-10 в Wayback Machine..
  4. а б в г Beatie, Russel H. Saddles, University of Oklahoma Press, 1981, ISBN 080611584X, 9780806115849 p. 18 – 22
  5. а б Frozen Tombs of Siberia: The Pazyryk Burials of Iron Age Horsemen, Author Sergeĭ Ivanovich Rudenko, Publisher, University of California Press, 1970, ISBN 0520013956, 9780520013957 p. 129 – 167
  6. "State Hermitage Museum: Southern Siberia/Pazyryk"
  7. Maenchen-Helfen, Otto. The World of the Huns: Studies in Their History and Culture, University of California Press, 1973 p. 208 – 210
  8. Gawronski R. S. „Some Remarks on the Origins and Construction of the Roman Military Saddle.“ Archeologia (Archaeology) 2004, vol: 55, pages: 31 – 40
  9. Bennett, Deb. Conquerors: The Roots of New World Horsemanship. Amigo Publications Inc; 1st edition 1998, p. 100. ISBN 0-9658533-0-6
  10. "The stirrup – history of Chinese science." UNESCO Courier, October, 1988 // Архивиран от оригинала на 2015-09-24. Посетен на 2020-02-10.
  11. Hobson, John M. The Eastern Origins of Western Civilisation. Cambridge University Press, 2004, p. 103 ISBN 978-0-521-54724-6, ISBN 0-521-54724-5