Стефан Маринов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Стефан Маринов
български физик
Роден
Починал
15 юли 1997 г. (66 г.)
Учил вЧешко висше техническо училище в Прага
Софийски университет
Висше военноморско училище, Варна
Научна дейност
ОбластФизика

Стефан Маринов Маринов е български научен и политически дисидент по време на комунистическия режим в България през втората половина на XX век. По професия е физик, но се изявява и като писател-сатирик.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е през 1931 г. в София в семейство на интелектуалци с леви политически възгледи.[1] Баща му Марин Николов Маринов е български дипломат в Прага, а майка му е Галина Будевска, сестра на Адриана Будевска.[2] Стефан е полиглот: знае немски, руски, френски, италиански, чешки, сърбохърватски и английски език.[3] Завършва физика в Прага и Софийския университет. През 1951 г. постъпва във Военноморското училище. Известно време плава с корабите, след което през 1958 г. се връща в София, дипломира се и постъпва във Физическия институт към Българската академия на науките (БАН). Личността му е противоречива, отличава се с ексцентрично поведение както в ежедневието, така и в науката.[1] От 1960 до 1974 г. е научен работник в БАН и същевременно асистент във Физическия факултет на Софийския университет.[4] Още през 1962 година той издава в София първия самиздатски вестник „Ядец“ и по собствени думи разпространява 20 – 30 бройки „сред познати и непознати“.[1]

През 1966 г. е обвинен за публично разгласяване на отказа си да сътрудничи на разузнаването и за писмо до министъра на отбраната, с което отказва да служи в бъдеща термоядрена война и му връща офицерските си пагони. Прокурорът заявява, че за тези престъпления би могъл да иска смъртна присъда или 20 години затвор. Медицинска експертиза го обявява за параноик и Маринов прекарва седем месеца в психиатрична болница. Отстраняват го от научната му работа, но го трудоустрояват като преводач в института. През 1974 година пише редица остро критични писма, изпълнени с ирония и сарказъм до различни институции и до самия председател на БАН Ангел Балевски. По искане на централното ръководство на БАН Стефан Маринов отново е изпратен в психиатрия. Успява да избяга и търси убежище в американското посолство в София, но служители на посолството подават сигнал до милицията и той е пребит и арестуван.[1]

От 1974 до 1977 година работи в своя „Лаборатория за фундаментални физични проблеми“ в дома си. През пролетта на 1977 г. свиква сам Международна конференция по абсолютното пространство и време във Варна, на която кани познати физици от цял свят. Конференцията е осуетена с усилията на Държавна сигурност (ДС)[1] – Маринов е арестуван и за да бъде освободен, е принуден да напише, че я отлага; предложеният от ДС претекст е счупен крак, но той използва опасението от голямо земетресение и така световната научна общност разбира абсурдността на претекста и упражнената върху Маринов принуда.[3] Отново е изпратен за лечение в психиатрия през 1977 г., докато в крайна сметка получава паспорт и е екстрадиран в Белгия.

В емиграция[редактиране | редактиране на кода]

През септември 1977 година Маринов заминава за Белгия, а после живее в САЩ, Италия, Франция и през 1980 г. се установява в Австрия, където първоначално живее нелегално, но след три години получава разрешение за пребиваване и остава до края на живота си.[3] Емигрантският му живот е труден, издържа се с физическа работа като сезонен работник, прехранва се сам от зеленчуковата си градина. Вече в Австрия работи за прехраната си като коняр в графско имение. Продължава научните си занимания.[1]

През годините общува с известни политически емигранти от социалистически страни на Запад (Буковски, Горбаневская, Пеликан, Белоцерковски, Максимов). Участва в акции на протест и в защита на Андрей Сахаров. През 1980 година планира да се самозапали пред съветското посолство в Париж в знак на протест срещу затварянето на физика Юрий Орлов в съветски затвор, но е арестуван от френската полиция и изгонен в Италия[5].

През 1980 година в Германия на немски език излиза трудът му „Най-мощният съюзник“. Той си сътрудничи с дейци на емиграцията от Вардарска и Беломорска Македония на Запад, сред които Темелко Нешков, Антон Попов и Иван Михайлов, и е запознат отблизо със същността на Македонския въпрос. В свое писмо от 20 декември 1995 година до Димитър Боянов във Варна той пише, че рухването на Югославия в 1990 година отбелязва началото на падането на оковалите България вериги, защото за великосръбския шовинизъм унищожението на България е вековна цел. Според Маринов сръбската народопсихология прави невъзможно българо-сръбско помирение по подобие на френско-германското.[6]

През 1981 г. българското му гражданство е отнето, а къщата и имуществото му в София – конфискувани.

На 15 юли 1997 г., на 66-годишна възраст, Маринов загива при падане от външно стълбище на университетската библиотека в Грац. Официалното заключение е самоубийство; негови колеги изразяват съмнения.[1][3][7][8]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Съпругата му е Еленка Кирякова Атанасова, сестра на режисьора Атанас Киряков, който снима документален филм за него – „1200 страници болка“ (2022).[9] Има един син.[10]

Научна дейност[редактиране | редактиране на кода]

Стефан Маринов има научни възгледи, които противоречат на текущо приетите разбирания, особено в областта на релативистката физика. Най-общо казано, той твърди, че „принципът на относителността е неверен, че скоростта на светлината не е постоянна, и че скоростта на земята спрямо абсолютното пространство може да бъде измерена“.[1] Интересува се от експериментални и теоретични изследвания, свързани с т.нар. „свободна енергия“ и твърди, че е бил свидетел на т.нар. „Swiss ML converter“ или електрически генератор Testatika (вид вечен двигател) в религиозна комуна в Швейцария и е разбрал тайната му. Разработва и свои модели на вечен двигател под имената „Мамин Колю“ (MAMIN COLIU), „Сибирски Колю“ (SIBIRSKI COLIU) и др.[11]

В емиграция продължава заниманията си с теоретична физика, пише и издава философски и физически трудове в собственото си издателство „Изток – Запад“, посвещава много усилия на търсенията си в областта на вечни двигатели, завършва фундаменталния си петтомен труд „Класическа физика“. През 1982 г. успява да проведе конференцията, провалена от властите в България, в Генуа: International conference on space-time absoluteness (ICSTA) и издава докладите в „Изток – Запад“[12].

В статиите си от 80-те години посочва принадлежност към „Институт по фундаментална физика“ в Грац (Австрия). Той е основател, главен редактор и издател на научното списание Deutsche Physik.

Маринов спори публично с редактора на „Нейчър“ Джон Мадокс, който отказва да приеме за печат научните му статии или по-кратките писма до редактора. Предлага да заплати пълна рекламна страница, за да изрази разочарованието си от това отношение, което нарича „догматизъм на истаблишмънта“[13], но получава отказ от редактора Филип Кембъл[11]. Все пак успява да публикува по този начин (като реклама) своята гледна точка в „New scientist“[14]

Публицистика[редактиране | редактиране на кода]

По подобие на епистоларния роман Маринов пише сатиричен „роман в заявления“ с руското заглавие „Изыди, Сатана!“, който издава сам през 1981/82 г. в Австрия. Самото използване на руски език и подзаглавието на книгата – „Откровения в заявлениях“ според Радев са програмни: сборникът съдържа негови писма и заявления до институции и лица в България, писани между 1971 и 1983 година, а текстовете съзнателно и избирателно са писани на поне шест езика[1]. Главните му адресати са Ангел Балевски и полк. Ангел Гогов, заместник-началник на паспортния отдел на МВР.[5] Творбата се разглежда като забележително постижение на модерната сатира.[15]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ а б в г д е ж з и Милен Радев. 90 години от рождението на българина, който опроверга Айнщайн и каза: „Живков, я не се правете на шантав!“ // faktor.bg. Посетен на 24 януари 2022. По онова време в махалата вече му се носеше славата на чудак
  2. ↑ Документален филм за Стефан Маринов // bnr.bg. 20 октомври 2022. Посетен на 29 юни 2023.
  3. ↑ а б в г Wesley, J.P. In Memoriam: Stefan Marinov // Galilean Electrodynamics. Special Issues, Spring 1999 1999. p. 11. (на английски)
  4. ↑ Marinov, Stefan. Divine electromagnetism. Graz, International Publishers „East-West“ Marinov, 1993. (на английски)
  5. ↑ а б Милен Радев. Човекът – опозиция  // Mediapool.bg. 25 март 2009. Посетен на 24 януари 2022.
  6. ↑ Темелко Нешков, „Досие – Югославия срещу душата на Македония“, Издателство, „Свети Климент Охридски“, София, 2016, стр. 278 – 279
  7. ↑ Pappas, Panos. Update on Stefan's Marinov death // padrak.com. 1997.
  8. ↑ Schneeberger E., R. Bass. Stefan Marinov: In Memoriam: My Scientific Testament; A Strong Voice Is Missing (Last Will and Testament); Letter from Erwin Schneeberger; Letter from Dr. Robert W. Bass // New Energy News (NEN) Vol. 5, No. 5, Sept. 1997, pp. 1 – 3.
  9. ↑ 1200 страници болка // bnt.bg. Посетен на 29 юни 2023.
  10. ↑ Документалният филм „1200 страници болка“ // bnt.bg. 6 октомври 2022. Посетен на 29 юни 2023.
  11. ↑ а б Marinov, Stefan. The perpetual story about perpetual motion (pdf) // New energy news 4 (3). july 1996. Посетен на 24 януари 2022. (на английски)
  12. ↑ Proceedings: International Conference on Space Time Absoluteness, Genoa, 8 – 11 July 1982 // EST – Ovest. Посетен на 24 януари 2022. (на английски)
  13. ↑ Stefan Marinov. Annus Horribilis // Nature 380 (6572). 1996. p. xiv. Архивиран от оригинала на 2007-02-11. (на английски)
  14. ↑ Marinov, Stefan. MARINOV TO THE WORLD'S SCIENTIFIC CONSCIENCE (pdf) // New scientist (1539). 18 December 1986. (на английски)[неработеща препратка]
  15. ↑ Стефан Маринов – Писма до България (7) // Либерален преглед librev.com. 13 декември 2008. Посетен на 25 януари 2022.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
     Портал „Македония“         Портал „Македония“    
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Стефан_Маринов&oldid=12126842“.