България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на България.

Република България
Знаме на България
Герб на България
(знаме)(герб)
Девиз: Съединението прави силата
Национален химн: Мила родино
Наименование на местния жител: българин
Местоположение на България
Местоположение на България
География и население
Площ 110 993,6 km²[1]
(на 103-то място)
Води 0,3%
Климат умерено-
континентален
Столица София
42°42′ с. ш. 23°20′ и. д. / 42.7° с. ш. 23.333333° и. д.
Най-голям град София
Официален език български[2]
Население
(пребр., 2011)
7 364 570
(на 102-ро място)
Население (оценка, 2017) Понижение 7 050 034 [3]
Гъстота на нас. 65,5 души/km²
(на 155-то място)
Управление
Форма Парламентарна република
Президент Румен Радев
Министър-председател Бойко Борисов
Организации ЕС, НАТО, ОЧИС, ОССЕ, ООН, Антарктически договор, Съвет на Европа
История
Основаване 681 г.
Първо царство 6811018 г.
Второ царство 11851396 г.
Tрета държава от 1878 г.
Влизане в ЕС 1 януари 2007 г.
Икономика
БВП (ППС, 2017) Повишение $153,138 млрд. [4]
(на 76-то място)
БВП на човек (ППС) Повишение 21 687 [5]
(на място)
БВП (ном., 2017) Повишение $56,943 млрд. [6]
(на 72-ро място)
БВП на човек (ном.) Повишение 8 064 [7]
(на място)
ИЧР (2017) Повишение 0,813[8] (висок)
(51-во)
Коеф. на Джини (2017) 40,2[9] (среден)
Грамотност 98,3
Валута Лев (BGN)
Други данни
Часова зона EET
Код по ISO BGR
Интернет домейн .бг, .bg
Телефонен код +359

Репу̀блика Бълга̀рия е държава в Югоизточна Европа.

Разположена е в източната част на Балканския полуостров и заема 23% от неговата територия. Граничи на север с Румъния; на запад със Сърбия и Република Македония; на юг с Гърция и на югоизток с Турция. На изток, по протежение на бреговата ивица, страната се мие от водите на Черно море. Със своите почти 111 хил. km² площ и 7,153 милиона души, България се подрежда на 11 и 16 място съответно по площ и по население в Европейския съюз.[10][11]

Най-ранните свидетелства за човешко присъствие по земите на днешна България датират от преди 200 – 100 хиляди години, или епохата на палеолита.[12] Към петото хилядолетие преди н.е. в североизточна България процъфтява култура, която създава най-ранните златни украшения в Европа. От Античността до Тъмните векове по земите на днешна България се развиват културите на траките, древните гърци, келтите, готите и римляните. С пристигането на славяните през 6 век, а век по-късно и на прабългарите, започва процесът на изграждане на българската държавност. През 681 година е основана Първата българска държава, която достига разцвета в развитието си в началото на X век и оказва голямо влияние на източноевропейските народи чрез книжовните си школи и литературата. Тя просъществува до 1018 г., когато попада под византийска власт. Отхвърля я с въстание през 1185 г. Втората българска държава достига върха в могъществото и териториалното си разширение през първата половина на XIII век и съществува между 1185 и 1396 г., когато е завладяна от разрастващата се Османска империя. През 1878 г., след почти век на културно и икономическо възраждане, неуспешни въстания и дипломатически борби, България възстановява държавността си под формата на монархия и се освобождава от петвековото османско владичество с помощта на Руската империя. Малко след това България започва да води редица войни със своите съседи и се съюзява с Германия по време на двете световни войни. През 1946 г. монархията е заменена с народна република от съветски тип, ръководена от Българската комунистическа партия. Социалистическият строй съществува до 1990 г., след което България поема по пътя на либералната демокрация и пазарната икономика. През 2004 г. страната се присъединява към НАТО, а през 2007 г. – към Европейския съюз.

В икономически аспект България е промишлена страна, чиято икономика се гради върху добива на метали и минерали и върху преработката на суровини. По-малка роля в икономиката играят земеделието и туризмът. Основни проблеми пред развитието на страната са много високите нива на корупция и критичната демографска ситуация. България е една от основателките на Организацията за черноморско икономическо сътрудничество и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа; освен това страната членува в ООН, Съвета на Европа, Европейския съюз и НАТО. През 2015 г. България е позиционирана като третата най-перспективна страна в света за базиране на производство според Cushman & Wakefield, в техния индекс за позициониране на производство в развиващите се пазари.[13]

География[редактиране | редактиране на кода]

България се намира в югоизточна Европа, в източната част на Балканския полуостров и на брега на Черно море. Общо 1808 километра сухопътни граници се делят с Гърция и Турция на юг, Република Македония и Сърбия на запад, и Румъния на север. На изток се намира 354-километровата черноморска брегова ивица.[14] България е с обща площ от 110 994 km2, което я прави 105-тата по големина страна в света.[15][16]

Изглед към Рила и връх Мусала от Рельово

Страната обхваща части от отделните региони, известни в класическата епоха като Мизия, Тракия и Македония. Около 30% от територията са равнини, а платата и хълмовете заемат около 41%.[17][18] Югозападната част на страната има по-силно изразен планински характер, като ярко се открояват Рила и Пирин, а по на изток са по-ниските, но по-обширни Родопи. В Рила се намира най-високият връх на Балканския полуостров – Мусала, с височина 2925 м.[19] Старопланинската верига разделя страната наполовина, от запад на изток.[14] На север от нея се намира обширната Дунавска равнина, където главната река на България – Дунав, определя границата с Румъния, а на юг са разположени Горнотракийската низина и Софийската котловина.[14] Хълмистият и равнинният пейзаж са по-характерни за югоизточните части по черноморското крайбрежие, както и по Дунав на север. Странджа е най-високата планина в югоизточната част, а Добруджа е най-равнинната област на България, с ниски и малко на брой възвишения.[14]

Plakuder-Bulgaria-Winter.jpg
Розовата долина.JPG
Снежна зима в Плакудер (Видинско), и лято в Розовата долина

В България преобладава умерения климат. Бариерният ефект на Стара планина има силно влияние върху климата в цялата страна – Северна България изпитва по-ниски температури и получава повече валежи в сравнение с южната част.[20] През зимата, континенталните въздушни маси носят снеговалежи и студени зими, особено в Дунавската равнина, а през лятото средиземноморските въздушни маси водят със себе си сухи и горещи лета в Родопите и Горнотракийската низина.[14] Валежите в страната са средно около 630 mm годишно. Най-сухи са Добруджа и части от Тракия, където годишно падат под 500 mm валежи, а по високите планински райони валежните количества достигат 2540 mm на година.[20] Най-ниската измерена температура е -38,3 °C в Трън, а най-високата – 45,2 °C в Садово.[21]

Страната има добре развита речна мрежа от около 540 реки, повечето от тях – с изключение на река Дунав, са сравнително къси и с ниски водни нива.[22] Повечето реки преминават през планински райони. Най-дългата река намираща се изключително на българска територия, е Искър, с дължина 368 km. Други по-големи реки са Струма и река Марица на юг.[14] Най-големите езера са Варненско, Бургаско, Атанасовско и Мандренско.[23]

България разполага с голямо разнообразие от полезни изкопаеми и природни ресурси.[24] Маришкият въглищен басейн е богат на лигнитни въглища, най-разпространеният тип в България, а запаси от кафяви въглища съществуват около Бобов дол и в Рила.[25] Западна Стара планина, особено около Средна гора и Челопеч, са богати на мед. Налични са и находища на манган, уран, олово, цинк, желязна руда, хром,[25] доломит, гипс, каолин, мрамор и кварцит.[24] Край Плевен са разработени и малки находища на петрол.[25]

Биоразнообразие и околна среда[редактиране | редактиране на кода]

Благородните елени са едни от най-разпространените едри бозайници в България

България попада на границата между евросибирския и средиземноморския регион на палеарктическата екозона, най-обширната от осемте екозони на Земята. Част от територията на страната е останала незасегната от Ледниковия период, вследствие на което са оцелели някои много стари реликтни растителни видове от терциера.[26]

Взаимодействието на различни климатични, хидроложки, геоложки и топографски условия е причина България да има сравнително голямо разнообразие от растителни и животински видове. То включва около 100 вида бозайници, към 400 вида птици, близо 40 вида влечуги, над 200 вида черноморски и сладководни риби, над 27 000 вида насекоми и безгръбначни, и над 10 000 низши и висши растения и гъби.[27] Висшите растения са над 3800 вида, от които 170 вида са ендемити.[26] Розата, пренесена в България от Персия през 17 век, е символ на България.[28] Някои от най-разпространените животни в България са благородния елен (25 910 индивида), сърната (над 106 000), дивата свиня (88 948). Сравнително често срещани са чакалът и лисицата, докато мечката, царският орел, тибетският як и зубърът са значително по-редки.[23]

Над 35% от общата площ на страната е покрита от гори.[29] На територията на България съществуват три национални парка, 55 резервата, 11 природни парка, 565 защитени местности и 35 поддържани резервата.[23] Към тях се прибавят и 114 орнитологично важни места, в които се срещат редки видове птици.[30] Защитени са 574 вида растения, 483 вида животни и 1581 вековни дървета.[23] Много от защитените райони, особено по Черноморието, са застрашени от безразборно незаконно строителство.[31]

България е подписала и ратифицирала Протокола от Киото и е постигнала намаляване с 30% на емисиите на въглероден диоксид, постигайки целите на протокола.[32] Околната среда обаче продължава да е силно замърсена. Въздухът е един от най-силно замърсените в Европа от автомобилни газове и работата на въглищни електроцентрали,[33][34] а почвата и водите са засегнати от канализационните системи на населените места и промишлеността.[35] Освен това България е единствената страна-членка на ЕС, в която не се рециклират битови отпадъци.[36]

История[редактиране | редактиране на кода]

Праистория и античност[редактиране | редактиране на кода]

Златен ритон, част от тракийското панагюрско съкровище, 4 до 3 век пр.н.е.

Праисторически култури в българските земи включват: неолитнатаХаманджия“ и Винчанската култура (6 до 3-то хилядолетие пр.н.е.), енеолитнатакултура Варна“ (5 хил. пр.н.е., вж. също Варненски некропол) и езерската култура от бронзовата епоха. Карановската култура пък дава хронологическа система за новокаменната епоха (неолит и енеолит) на Балканския полуостров.

Едни от най-ранните обитатели на Балканския полуостров са траките. За произхода им липсват достатъчно исторически извори, но най-вероятно произлизат от прототракийски народ, включвал представители както на автохтонно население, така и на индоевропейски народи.[37] Траките живели разделени на различни племена до около 500 г. пр.н.е., когато цар Терес обединява повечето от тях под управлението на Одриското царство. Една част от тях е покорена за кратко от Александър Велики, а по-късно, около 1 век – от Римската империя. След римляните и гърците, към 4 век присъстват и готите.

Първо българско царство (681 – 1018 г.)[редактиране | редактиране на кода]

През 632 г. със създаването на Велика България са сложени основите на българската държавност. В хода на войната на Велика България с хазарите Аспарух, третият син на Кубрат, е изтласкан на югозапад към Дунава и се заселва в областта Онгъл. През лятото на 680 г. византийският император Константин IV Погонат (668 – 685 г.) предприема поход срещу българите. Поражението на византийците и покоряването от страна на прабългарите на завареното население завършва със сключването на мирен договор през лятото на 681 г., чрез който Аспарухова България е призната от Византия.

Първото стратегическо териториално разширение на юг – завземането на областта Загоре – става по време на управлението на наследника на Аспарух – Тервел, през 705 г. Византийският император Юстиниан II Ринотмет (Носоотрязания) отстъпва областта на българите, заради оказаното му от българския владетел съдействие за повторното му възкачване на трона в Константинопол. Тервел получава и титлата кесар (цезар). Българският владетел изиграва решителна роля в спасяването на Константинопол и Византия от обсаждащата армия на Арабския халифат, като в решителното сражение от 717 г. българските воини посичат над 20 000 араби.

След укрепването на българската държава, в началото на 8 век страната изпада в продължителна политическа криза, изразяваща се в честа смяна на владетелите в Плиска, преодоляна при управлението на Кардам (777 – 803 г.).

Граници на България в края на VIII и началото на IX век: в оранжево при хан Кардам до 803 г. + жълто при хан Крум

По времето на Крум (803 – 814 г.) и през първата половина на 9 век франките от северозапад и българският владетел Крум от изток ликвидират изпадналия в криза Аварски хаганат. Важен елемент от формирането на новата българска народност, обединяваща славяните с прабългарите и другите племена в земите на царството, е въведеният официален за държавата език, който се развил на основата на славянския.[38] България разширява своите предели до Средния Дунав или до р. Тиса на север, а на запад до р. Днепър (днешна Украйна). За пръв път се въвежда административно делене в страната, доведено до изграждане на цялостна административно-териториална система (комитати) при управлението на Омуртаг с управители (комити) назначавани от централната власт в Плиска. След големите военни победи на Крум срещу аварите и Византийската империя България се превръща в една от Великите сили в Европа, наред с Франкската и Византийската империи.

България при цар Симеон Велики.

Княз Борис I (852 – 889 г.) покръства българите през 864 г. Той основава и първата българска книжовна школа – Преславската, през 885 г., а създадената през 855 г. глаголица се въвежда като официална азбука. При цар Симеон I (893 – 927), който създава и утвърждава Българската патриаршия като една от автокефалните вселенски патриаршии, Българското царство (империя) обединява редица народи под своя скиптър и се превръща в една от най-могъщите държави в Европа, разпростирайки се почти на целия Балкански полуостров, а на северозапад – до р. Тиса обхващайки Карпатския планински масив. Столицата е преместена при управлението на Симеон І от Плиска в Преслав.

При Св. цар Петър I Български и цар Борис II България упада заради вътрешни размирици и разпространението на богомилството. През 971 г. Киевска Рус завзема Източна България и столицата Преслав, а по-късно Византия взима териториите от Киевска Рус. След това столицата се мести последователно в Средец, Скопие, Преспа, Битоля и Охрид. След дълга и ожесточена борба между българските и ромейските владетели през 1018 г. последните крепости на държавата са завладени от византийците след погрома над войските на цар Самуил през 1014 и гибелта на Иван-Владислав през 1018 г.

Византийско владичество (1018 – 1185 г.)[редактиране | редактиране на кода]

Първите опити за освобождаване на България от византийско господство са дело на Петър II Делян (1040 – 1041 г.) и на Петър III и Георги Войтех (1072 г.). След загубата в битката при Манцикерт във Византия назряват благоприятни вътрешнополитически процеси, способстващи за подигане на българското народоосвободително движение. Асеневци сключват стратегически съюз за борба срещу Византия на Балканите с великия жупан на Сърбия Стефан Неманя. През пролетта на 1185 г. братята Асен и Петър решават да вдигнат въстание. За негово средоточие избират Търново. Много хора се включват във въстанието и заради наложения данък върху добитъка. Бунтовниците решават въстанието да започне на Димитровден. За да окуражат хората, а и като знак за начало на действията, братята Асен и Петър пускат слуха, че Свети Димитър е напуснал Солун и иконата му се намира в построената от братята църква.

На 26 октомври 1185 г. Асен и Петър се обявяват срещу византийската власт в българските земи и по-големият брат Петър е провъзгласен за цар Петър IV (по-късно по-малкият Асен поема властта). Ромейският пълководец Алексий Врана губи първите битки с въстаниците. През пролетта на 1187 г. самият император Исаак II Ангел обсажда Ловешката крепост, за да си върне владението на Мизия. След тримесечна безрезултатна обсада той се отказва от намерението си и подписва мирен договор, с който де юре признава възстановяването на българската независимост и държавност. Този акт бележи за историографията хронологически началото на Второто българско царство.

Второ българско царство (1185 – 1396 г.)[редактиране | редактиране на кода]

България при управлението на Иван Асен II (1218 – 1241 г.)

Втората българска държава (1185 – 1396), създадена от братята Асен и Петър след периода на византийското владичество (1018 – 1186), е със столица Търновград. През 12 век се укрепва държавата с военните успехи на цар Калоян над рицарите от Четвъртия кръстоносен поход и пленяването на императора на Латинската империя Балдуин Фландърски през 1205 г.

През годините 1218-41 г. започва териториално разширение, стопанско и културно развитие при Йоан Асен II, както и възобновяване на Българската патриаршия.

Годините между 1241-80 г. са белязани от нашествията на Татарската златна орда, упадък при цар Константин Тих Асен и въстанието на Ивайло. Цар Теодор Светослав (1300 – 1322 г.) успява да отстрани татарската заплаха за България и укрепва държавата, но след смъртта му се засилват стремежите на болярите за откъсване от централната власт. Това довежда до отделяне на Добруджанското деспотство.

1371 г. е съпроводена с разделяне на България между наследниците на ЙоанАлександър: Търновското царство с владетел Йоан Шишман и Видинско царство с владетел Йоан Срацимир. През 1393 г. османските турци превземат столицата на Търновското царство. То съществува до 1395 г., когато е превзет Никопол и е убит цар Йоан Шишман. През 1396 г. след неуспешен кръстоносен поход българските земи са окончателно покорени от османските турци със завладяването и на Видинското царство. През 1444 г. Владислав III Варненчик опитва неуспешно да освободи Балканите от османците, като достига до Варна, където е разбит от султан Мурад II.

Османско владичество (1396 – 1878 г.)[редактиране | редактиране на кода]

Рисунка на български жени, 1586 г.

По време на османското владичество, наричано от народа турско робство, българите са подложени на религиозна, политическа, икономическа и юридическа дискриминация,[39] аристокрацията е елиминирана,[40] българската култура е унищожена, а образованите духовници бягат в други християнски страни.[41]

15 век е белязан от действията на Константин II Асен, Въстанието на Константин и Фружин, походите на Владислав III Варненчик и Янош Хуняди – това са първите опити да се освободи България от властта на османците. През 1454 г. е заловен и първият хайдутин – Радич, действал в Софийско. Между 16 и 17 век избухват няколко простонародни въстания срещу завоевателя – Търновско (1598), Чипровско (1688) и Карпошово въстание (1689). Всички тези опити за възстановяване на българската държава остават безплодни.

През 18 век започва период на икономическо и културно развитие – това е българското Възраждане, чието начало е дадено от Паисий Хилендарски с написването на История славянобългарска през 1762 г. Започват да се водят борби за независимост на три нива – просветно, религиозно и политическо.

Васил Левски – един от основните идеолози и организатори на българското освободително движение.

Макар и първите училища в България – килийните, да се появяват още през 15 век, техният брой рязко се увеличава през 18 и 19 век. Паралелно с тях се появяват и взаимните училища и читалищата, където за разлика от килийното училище се преподава на говорим български език. През 1824 г. Петър Берон издава и т.нар. Рибен буквар, който е първият български учебник с енциклопедичен характер. В религиозен план, на 3 април 1860 г. (Великден) Иларион Макариополски обявява отделянето на Българската църква от вселенската патриаршия, и на 27 февруари/11 март 1870 г. султанът издава ферман за учредяването на самостоятелна Българска екзархия, чийто първи екзарх – Антим I, бива избран през 1872 г.

По време на Кримската война са създадени Тайното общество и Добродетелната дружина, които целят освобождаване на България с помощта на руските войски. Неуспехът на Русия във войната обаче обрича тези усилия на провал, а в дипломатически план българският въпрос изобщо не се третира. Войната обаче дава допълнителен тласък на усилията за освобождение, и между 1860 и 1878 г. възниква организирано национално освободително движение – Г. С. Раковски основава Таен централен български комитет; Любен Каравелов, Христо Ботев и Васил Левски учредяват Български революционен централен комитет. Избухват Старозагорското (1875 г.) и Априлското (1876 г.) въстания, последното организирано и водено от Георги Бенковски, Панайот Волов, Тодор Каблешков, Захари Стоянов, Обретенови и др. На 12 април 1877 г. избухва Руско-турската освободителна война, като бойните действия продължават до 19 януари 1878. На 3 март 1878 г. със Санстефанския мирен договор е възстановена българската държава.

Трета българска държава (1878 г. – досега)[редактиране | редактиране на кода]

Княз Александър I Батенберг
Цар Фердинанд I

Последвалият Руско-турската война Берлински договор от 1878 година създава две държавни образувания с предимно българско население и широка автономия в рамките на Османската империя – Княжество България и Източна Румелия, които се обединяват през 1885 година. Новата българска държава получава либералнодемократично устройство с широки избирателни права и многопартийна система, но и значително влияние на монарха. Първите години след нейното създаване са период на политическа нестабилност, чиято кулминация са международната Българска криза и кратката Сръбско-българска война. Берлинският договор оставя големи области с българско население извън границите на България, превръщайки иредентизма и особено Македонския въпрос в основна тема за българската политика от този период. През 1908 година България обявява пълната си независимост, а през 1912 – 1913 година играе основна роля в успешната Балканска война на Балканския съюз срещу Османската империя. Непосредствено след това страната влиза в конфликт със съседите си и в последвалите Междусъюзническа (1913) и Първа световна война (1915) губи значителни територии.

Цар Борис III и Херман Гьоринг, 1935 г.

Пораженията на България във войните довеждат до дълбоки промени в партийната система и в първите следвоенни години доминиращо положение заема Българския земеделски народен съюз, който през 1923 година е свален от власт с военен преврат. Няколко години по-късно демократичният режим е възстановен, но през 1934 година, след Голямата депресия и период на политическа нестабилност нов военен преврат е последван от налагането на авторитарна диктатура на цар Борис III.[42] България използва международната обстановка в началото на Втората световна война и с Крайовската спогодба си връща по мирен път Южна Добруджа, но през 1941 година включва във Втората световна война на страната на Оста и окупира големи части от Югославия и Гърция. При навлизането в страната на съветски войски през 1944 година военен преврат довежда на власт правителство, доминирано от Комунистическата партия, и до края на войната България воюва на страната на Съюзници във Съюзниците.

Ръководителят на НРБ Тодор Живков и лидерът на Монголската народна република Юмжагийн Цеденбал (ляво), 1971 г.

След кратък период на многопартийност до сключването на мир със западните Съюзници, след 1947 година в България се установява тоталитарен режим по съветски образец. Наложен е съветският модел на планова икономика с национализация на предприятията и колективизация на селското стопанство, въведен е масов политически терор и десетки хиляди българи са изпратени в концентрационни лагери, а външната политика е изолационистка, като страната става един от най-лоялните участници в Съветския блок.[43] От 1956 година до края на комунистическия режим той се оглавява от Тодор Живков, който чрез умело маневриране и демонстриране на пълно подчинение на поредица съветски диктатори става най-дълго управлявалият политик сред съветските сателити.[44] Периодът на политическа и социална стабилност при Живков[45] е съпътстван от периодични и нарастващи стопански затруднения, чиято кулминация е започналата през 1987 година многогодишна финансова криза.[46]

При срива на европейските комунистически режими през 1989 година Живков подава оставка, а Българската комунистическа партия е принудена да се откаже от монопола си върху властта и да предприеме стъпки за премахване на тоталитарната система. Въпреки това през следващите години тя запазва значително влияние, като този преходен период се характеризира с политическа нестабилност, отлагане на належащите стопански реформи и разрастване на корупцията и престъпността. Трайна финансова стабилизация е постигната в края на 90-те години със съдействието на Международния валутен фонд, през 2004 година икономиката достига предкризисните нива от средата на 80-те години, а през следващите години растежът се ускорява, стимулиран от чуждестранните инвестиции. През 2004 година страната става член на НАТО, а през 2007 година се присъединява към Европейския съюз.

Държавно устройство[редактиране | редактиране на кода]

Символи и институции[редактиране | редактиране на кода]

Сградата на Народното събрание в София.

Съгласно Конституцията от 1991 г. България е парламентарна република, с ясно изразено разделение на властите. Националните символи на българската държава са знамето, химнът, гербът и гвардията на Републиката.

Българският парламент – Народното събрание е еднокамерен парламент и се състои от 240 народни представители, избирани за срок от 4 години. Пълномощията, работата и задачите на парламента са описани в глава Трета в Конституцията (чл. 62 – Чл. 91). Сред тях са приемането на закони, контрол над изпълнителната власт, одобряването на бюджета, насрочването на президентски избори, избора и отзоваването на министър-председателя и други министри, обявяването на война, разполагането на войски извън България и ратифицирането на международни договори и споразумения. От 2006 г. Народното събрание избира омбудсман, който се застъпва за правата и свободите на гражданите.

Президентът на Републиката се избира пряко за 5-годишен срок с право на едно преизбиране. Той е държавен глава, върховен главнокомандващ на въоръжените сили и председател на Консултативния съвет за национална сигурност. Макар да не притежава законодателна власт или инициатива, президентът може да върне законопроект за преразглеждане, въпреки че парламентът може да отхвърли ветото с обикновено мнозинство при гласуване. Президентът има вицепрезидент, избиран заедно с него на преки избори.

Административно деление[редактиране | редактиране на кода]

Карта на областите в България.

От 1999 г. насам Република България административно е разделена на 28 области: Благоевград, Бургас, Варна, Велико Търново, Видин, Враца, Габрово, Добрич, Кърджали, Кюстендил, Ловеч, Монтана, Пазарджик, Перник, Плевен, Пловдив, Разград, Русе, Силистра, Сливен, Смолян, Област София-столица, област София, Стара Загора, Търговище, Хасково, Шумен, Ямбол. Всички те са наименувани на областния си център, като самата столица образува отделна област. Преди това, до 1987 г. страната е била разделена на 28 окръга, а от 1987 г. до 1999 г. – на 9 области. Областите са разделени на общини, а общините – на кметства. Всичките 28 области имат общо 265 общини от 25.7.2014 г.

Въоръжени сили[редактиране | редактиране на кода]

Български парашутисти на съвместно учение с американски войски край авиобаза „Безмер“.

Въоръжените сили (ВС) са създадени от държавата военни и специализирани формирования и техни обединения, подчинени на специфична организация и ред на функциониране, които притежават и прилагат военни и специални средства за действие за осигуряване целите на отбраната на страната. Въоръжените сили на Република България включват: Българската армия и други структури на пряко подчинение на министъра на отбраната: служба „Военна полиция“, служба „Военна информация“, Военните академии и Висшите военни училища, Военно-медицинската академия, Националната гвардейска част, резерва на въоръжените сили, Военно-географската служба, Стационарната комуникационна и информационна система, Централното военно окръжие, Централния артилерийски технически изпитателен полигон, Комендантство на Министерството на отбраната (МО), военнослужещите от структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната. В състава на ВС във военно време могат да се включват и структури от другите сили от системата за национална сигурност на Република България при условия и по ред, определени с акт на Министерския съвет. [47]

Общата численост на въоръжените сили е около 39 000 души. България е член на НАТО и участва в мироопазващата мисия в Афганистан с контингент от 610 души. Българският контингент в Ирак бива изтеглен през декември 2008 г. Българската армия разполага с около 600 бр. танка, от които 160 бр. са в експлоатация; близо 1000 бр. бронирани машини (около 350 бр. в експлоатация); 192 единици тежка артилерия; над 300 бр. единици минометна артилерия; 21 бр. изтребителя МиГ-29, 15 бр. от които годни за бой (През 2012 г. ВВС на България загубват един изтребител МиГ-29УБ по време на учение по радарен прихват в резултат на пожар от опашката. След излитане самолетът се разбива близо до Пловдив, авиобаза „Граф Игнатиево“). Двамата пилоти катапултират след подадена команда и са в добро здравословно състояние); 18 бр. Су-25Т 23 – всички са в състояние за ефективен бой, както и прихващачи МиГ-21 БиС, бойни вертолети, 11 бойни съда (4 фрегати, 3 корвети, 3 ракетни катера и една подводница), както и различни видове транспортна техника. Противовъздушната отбрана разполага с общо 208 зенитно-ракетни комплекса и около 500 бр. зенитно-артилерийски установки. Оборудването е предимно от съветски произход. България има добре развита отбранителна промишленост, и произвежда радиоелектронно оборудване, части за изтребители, авионика, ракети, автоматични оръжия, артилерия, гранатомети, боеприпаси, униформи и безпилотни самолети.

Население[редактиране | редактиране на кода]

Крива на населението на България за периода 1961 – 2010 г. по данни на ФАО. Пирамида на населението (2011 г.).
Крива на населението на България за периода 1961 – 2010 г. по данни на ФАО.
Пирамида на населението (2011 г.).

Населението на България е 7 050 034 души по оценка на НСИ към 31 декември 2017 година.[48] В градовете живеят 73,5% от общия брой на населението, като над 18%, или 1 325 429 души, са съсредоточени в столицата София. Други големи градове са Пловдив и Варна с по приблизително 345 000 жители, както и Бургас (209 000), Русе (161 000), Стара Загора (158 000), Плевен (121 000) и Сливен (120 000).[49] Българите са държавообразуващият етнос и съставляват 84,8% от населението. Две от малцинствата, турците (8,8%) и циганите (4,9%), са относително по-многобройни; останалите 1,5% включват други малцинства – руснаци, арменци, власи, каракачани, украинци, евреи, румънци, както и хора, които не се самоопределят.[50] Българският език е единственият официален в страната и е роден език за 85,2% от населението. Турският е майчин на 9,1%, а циганският на 4,2%.[51]

Населението нараства до върховата си точка по времето на социализма, когато на преброяването през 1985 г. населението на третата българска държава възлиза на 8 948 649 души.[52][53] Очаквало се е деветмилионният гражданин на България да се роди към 90-те години, но след свалянето на Тодор Живков и режима му от власт това така и не се случва. След 1989 г. населението започва да намалява значително: до преброяването през 2001 г. то спада до 7 932 984 души, а през 2011 г. е вече 7 364 570 души.[52][54] Близо 1,2 милиона българи напускат страната в периода 1990 – 2004 г. в търсене на работа.[55] Тази тенденция продължава: около 27 000 младежи емигрират всяка година, а в десетилетието след световната финансова криза от 2008 г. страната са напуснали 300 000 души на възраст под 30 години.[56][57] Съчетанието от емиграция и вътрешни политически, социални и икономически кризи довеждат България до състояние на остър демографски срив.[58][59] Почти една пета от населението е на възраст над 65 години, а близо 60% от пенсионерите живеят под прага на бедността.[60] Една трета от домакинствата се състоят от само един човек, а над 75% от семействата нямат деца на възраст под 16 години.[61] През 2017 година се раждат 57 175 деца, най-ниският брой от 1945 година насам.[58] България е на едно от последните места в света по раждаемост,[62] а по смъртност се нарежда трета в света,[63] което предопределя бързо намаляване на населението.

Сърдечно-съдовите и раковите заболявания са причина за смърт в 80% от случаите, много от които биха могли да бъдат предотвратени с навременна и адекватна здравна помощ.[64][65] Българската здравна система преминава от безплатно държавно здравеопазване тип „Семашко“ към децентрализирана осигурителна система през 1990-те.[66] През 1999 г. се създава Националната здравноосигурителна каса (НЗОК), която работи с 88 частни и 312 държавни и общински здравни заведения.[67][66] Здравните услуги в тях се финансират от НЗОК с постъпления от осигуровки, които служители и работодатели в частния сектор плащат. Заради несъобразени клинични пътеки, злоупотреби и намаляващото работоспособно население обаче, болниците са хронично недофинансирани от касата.[68] Така на практика близо 50% от стойността на здравните услуги се доплаща от пациентите.[69] Увеличаването на броя на бедните жители, неспособни да доплащат, честите промени в осигурителния пакет и емиграцията на медицински персонал допълнително влошават достъпа до здравеопазване.[64][70] От 33 европейски държави (вкл. 27-те в ЕС), България се нарежда на предпоследно място по качество на здравните услуги.[71]

Ректоратът на Софийския университет

Образователната система е под надзора на Министерството на образованието и науката. Степените на образование в България са четири – начално (1-ви до 4-ти клас), основно (5-ти до 8-ми клас), средно (9-ти до 12-ти клас) и висше. На територията на страната съществуват 4711 образователни институции, в това число 1203 основни училища, 117 гимназии и 50 акредитирани висши учебни заведения (ВУЗ).[72] От тях най-високо класираното ВУЗ е Софийски университет.[73] Качеството на българското образование обаче е ниско. Прекомерно големият брой висши училища и слабото финансиране са причина системата да изгражда некачествени кадри, поради което икономиката е неатрактивна за чуждестранни инвеститори.[74] Част от подрастващите отпадат от образователната система твърде рано, или въобще не са обхванати от нея. Средната грамотност е 98,4%, но нивата на функционална неграмотност са високи (41,5%).[75][76]

България няма официална религия според конституцията си, вместо това като „традиционна религия“ за страната е посочено православното християнство. Като православни християни са се самоопределили 59% от населението на преброяване 2011.[51] Най-голямата малцинствена религия е ислямът, който е посочен за свое вероизповедание от 7,8% от населението (главно от турското малцинство, но също и от българи мохамедани и една пета от циганите, като 7,4% са сунити, 0,4% са шиити и други), следва протестантство 0,9% и римокатолицизъм 0,7%; 0,13% следват други религии, а останалите 31% или са посочили, че нямат вероизповедание, или не са отговорили на въпроса.[51] В провежданите в страната преброявания вероизповеданието е поставено като въпрос, към който е добавена точка, че се иска отговор за вероизповеданието като „исторически обусловена принадлежност на лицето или на родителите и предците му към дадена група с определени религиозни възгледи“.[77]

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Нощен изглед към София. Близо 50% от БВП на страната се формира в столицата.

България е промишлено-аграрна страна с отворена пазарна икономика, средно развит частен сектор и известен брой стратегически държавни предприятия. През последните години България постига висок икономически растеж, и въпреки това продължава да бъде страната с най-ниски заплати и доходи,[78] най-нисък БВП на глава от населението[79] и най-ниска производителност на труда[80] в Европейския съюз. Според Евростат през 2013 г. БВП на глава от населението е 47% от средния за Европейския съюз.

Сектори[редактиране | редактиране на кода]

Туризмът в България е едно от най-допринасящите пера в БВП на страната. Всяка година броят на туристите расте, като има възгледи броят им да стигне 20 милиона до 2020 г. Повечето туристи се насочват или към зимните курорти, или към летните, в съответствие със сезона. Перспективите за развиване на туризъм са големи, тъй като страната има потенциал заради природните, културни и исторически забележителности. По данни на НСИ през 2017 г. България е била място за почивка и екскурзия на 11 596 167 души. [81] За сравнение през 2007 г. те са били 7 700 000 души.

От 2010 г. развитието на транспортна инфраструктура е приоритет на държавното управление с оглед на улесняване и задълбочаване на икономическото взаимодействие и развиване на производството и търговията. В транспортната стратегията (до 2020 г.) на България са заложени някои основополагащи насоки: икономическа ефективност, развитие на устойчив транспортен сектор (включително ограничаване на отрицателното влияние на транспорта върху околната среда и здравето на хората), интегриране на българската транспортна мрежа към европейската.[82]

В края на 2013 г. общата дължина на републиканската пътна мрежа е 19 678 km, като 605 km от тях са автомагистрали, 2 975 km първокласни пътища, 4 035 второкласни и 12 063 третокласни пътища, пътни връзки при кръстовища и пътни възли. [83] Дължината на всички жп линии е 4 032 km, а превозените товари и пътници възлизат съответно на 13 538.9 хил. т. и 26 071.5 хил. п. [84][85]

Българската икономика е отворена, като външнотърговският обмен на страната надхвърля БВП. Главните вносители на български стоки са Германия (11,6%), Румъния (9,5%), Италия (8,7%), Турция (8,6%), Гърция (7,0%) и Белгия (4,9%), като общият обем на износа през 2011 г. е 39,6 млрд. лева. Обемът на вноса в България през същата година е 45,8 млрд. лева, а най-големите вносители в страната са Русия (17,6%), Германия (10,8%), Италия (7,1%), Румъния (6,9%), Гърция (5,6%) и Испания (5,3%).[86]

Култура[редактиране | редактиране на кода]

Барелефът на Мадарския конник, национален символ.

Изобразително изкуство и архитектура[редактиране | редактиране на кода]

Древност и античност[редактиране | редактиране на кода]

Българските земи са наследили едни от най-древните културни богатства в Европа. Така например Варненското съкровище от V. – началото на IV хил. пр.н.е., принадлежащо на Варненската култура е най-старото обработено злато в света[87][88]. През II. хил. пр.н. Балканите са населени от траките, сред които са разпространени долмени, могили и образа на тракийският конник (виж. Тракийско изкуство)

Средновековие и ренесанс[редактиране | редактиране на кода]

Икона на Теодор Стратилат, преславска керамика.

Един от най-старите български културни паметници е вписаният в списъка на световното културно наследство (ЮНЕСКО), Мадарски конник (VIII век). Първата българска столица е построена по римски образец със здрава крепостна стена, обграждаща дворци, църкви и храмове, бани, и други публични постройки, в чийто стил са преплетени и елементи от Централна Азия и Близкият изток. След приемането на Християнството и възкачването на цар Симеон Велики, столицата и културният център на българската държава се премества в Преслав. Последвалият период е известен още като Златен век на България, в който българската култура достига своя първи апогей. Златната църква в Преслав, Голямата базилика в Плиска, чиято дължина заедно с перистила е почти сто метра, църквите „Св. София“ в Охрид и Средец, „Св. Стефан“ в Несебър или преславската керамика са само част от тези постижения (виж. Плисковско-Преславска култура). Разлики с византийското изкуство настъпват още през 10 век и се проличават най-вече в декоративните елементи (декоративни ниши в църковното строителство, рисувана керамика, стенописи и др.). Силно е и влиянието на прабългарския бит, като зографските образи са застъпени в почти всички сфери.

След падането на първото българско царство под византийска власт (1018 – 1185/86) се засилва влиянието на Византия в българското изкуство. То е прекратено с възстановяването на българската държава през 1185 г. Търново става столица на второто българско царство и се превръща в нов политически и културен център, не само в средновековна България, но и на целия Балкански п-в. Съвременниците описват Търново като новият Йерусалим, Рим и Константинопол взети заедно.[89]

В градежа на сакралната (църковна) архитектура се наблюдава нов тип църкви. В сравнение с предходни епохи те са по-малки, и повечето случай еднокорабни, което е заимствано от Византия. Характерни са и техните кръстовидни сводове и дъги арки, които преминават в купола. Скоро този тип църкви се налага из цялата българска империя, като примери са църквата „Св. Никола“ в Мелник, Пантократорската църква и „Св. Йоан Алитургитос“ (Неосветени) в Несебър, както и църквата „Свети Четиридесет мъченици“ в Търново. В сравнение с византийските еднокорабни църкви, българските са различават със своето изя̀щество и декорация (цветна и стъклена керамика в зида, декоративни ниши и арки и др.). Във външните стени са изградени арки, които чрез ритмичната смяна на червени и бели тухли или керамика създават типична декоративна илюзия.

По-голяма самостоятелност на българското средновековно изкуство се постига в църковната живопис. Великолепен пример е Боянската църква, построена през 1259 г., чиито стенописи, изпълнени в техника мокро фреско (на итал. fresco buono) са изографисани от зограф Васили. В сравнение с живописта в Западна Европа по това време творбите на Търновската художествена школа са наситени с предренесансови елементи.

Българско възраждане[редактиране | редактиране на кода]

В българската култура като цяло присъства и силно ориенталско влияние заради османското владичество. България пропуска прогресивните европейски течения от епохите на Ренесанса, Реформацията, Просвещението и 19 век. Възрожденската епоха е културно-исторически период, характеризиращ се с възраждане на българските традиции, но отвъд рамките на елитарната култура, присъстваща в западноевропейските страни.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Иван Вазов – патриархът на българската литература.

Под българска литература се разбира цялата книжнина, създадена и писана на български език. Макар и да няма точна класификация на периодите на развитие, българската литература може да се раздели най-общо на старобългарска, възрожденска, следосвобожденска, литература между двете войни, литература след Втората световна война – период на социалистически реализъм и най-нова литература (след 1989). Първите творби се появяват към 8 век и са идейно и естетически обвързани с християнството. В Първата българска държава се открояват имената на свети Климент Охридски (създател на Охридска книжовна школа, първия славянски университет), Константин Преславски (Учително евангелие) и Черноризец Храбър (За буквите, около 893 г.). По време на византийското и турското владичество, българската литература е в период на упадък и почти не се развива.

Музика[редактиране | редактиране на кода]

Едни от най-ранните примери за българска музика са творбите на Йоан Кукузел (13 – 14 в.). Най-известната му творба е Полиелей на българката. Йоан Кукузел, наричан Ангелогласния, също реформира византийското нотно писмо и въвежда т.нар. невми. От периода на ранното средновековие до днешни дни са достигнали само образци на църковната музика, повечето творби са на неизвестни автори.

Светската музика остава неразвита през следващите няколко века, най-вече по време на османската власт. По време на турската гнет в България не е известно да е имало музикални институции и музикална педагогика, затова се приема, че не е съществувало професионално музициране. В края на 19 век, след освобождението на България, се заражда т.нар. Българска класическа музика. Маестро Георги Атанасов, Добри Христов и Емануил Манолов са част от първото поколение български композитори. Емануил Манолов е автор на първата българска опера – Сиромахкиня. Панайот Пипков е известен със своите оперети, но най-вече с химна на светите братя Кирил и Методий, известен като Върви, народе възродени.

България се слави и с редица талантливи певци като Борис Христов, Гена Димитрова, Анна Томова-Синтова, Райна Кабаиванска и Николай Гяуров. По времето на социализма се развива т.нар. естрадна музика, чийто видни представители са Ирина Чмихова, Георги Кордов, Маргрет Николова, Лили Иванова, Емил Димитров, Борис Гуджунов, Паша Христова, Богдана Карадочева, Васил Найденов, Орлин Горанов, Йорданка Христова и Бисер Киров. Много от тях се радват на световна известност през 60-те, 70-те и 80-те години, а част от тях са много популярни и днес в България.

Наука и техника[редактиране | редактиране на кода]

България има дългогодишни традиции в научни дисциплини като математиката, физиката, информационни технологии, астрономията и медицината. Повечето български учени работят в Българската академия на науките (БАН). За научни изследвания се отделя най-малък дял от БВП – едва 0,4% за 2008 г.[90]

Кино[редактиране | редактиране на кода]

За начало на кинематографията в България се счита филмът на Васил ГендовБългаран е галант“ (1915). От 1915 до 1948 г. (когато се национализира кинопроизводството) са създадени 55 филма. По време на управлението на Отечествения фронт се създават филми с историческа и идеологическа насоченост, като се осъществява строг контрол и цензура от държавата, а някои филми са спирани или сваляни от екраните. Най-голямото студио по това време е киностудио „Бояна“. След кризата от 90-те години, киното бавно започва подем със снимането на нови сериали и филми. Множество чужди продукции, главно холивудски се снимат в България.

Спорт[редактиране | редактиране на кода]

България има дългогодишни традиции в спорта. Има успехи в почти всички европейски и световни състезания. Най-известен спорт е футболът, но несъмнено след него веднага се нарежда волейболът. През 1994 българският национален отбор по футбол печели четвъртото място на Световното първенство в САЩ. Футболният отбор има и бронзов медал от олимпийските игри през 1956 г. в Мелбърн и сребърен медал от олимпийските игри през 1968 г. в Мексико. България има и световни постижения във волейбола, баскетбола, борбата, тениса, хандбала, спортната стрелба, хвърлянето на чук както и неподобреният към септември 2012 г. рекорд на скок височина на Стефка Костадинова, лека атлетика, художествена гимнастика и много други.

Столицата, София, се кандидатира за домакин на Зимните олимпийски игри през 1992, 1994 и 2014 г. През 1985 г. губи срещу Албервил кандидатурата за игрите през 1992 г. с два гласа разлика, през 1987 г. губи кандидатурата за игрите през 1994 г. от Лилехамер, като отпада на втория тур, а през 2006 г. отпада в първия кръг на избора на домакин за игрите през 2014 г. [91]

Обичаи[редактиране | редактиране на кода]

Български великденски яйца.

Българите имат множество самобитни обреди и обичаи, произлизащи от съчетаването на езическите и християнските разбирания за света и вселената. Те обикновено са подредени в календарна последователност. Най-известни са сурвакането – характерен за Нова година обичай, известен в цялата страна; хамкането – изпълняван на Сирни заговезни, когато всички в семейството се опитват да уловят само с уста сварено обелено яйце, халва или въглен, завързани на края на конец, закачен на тавана, който се върти около трапезата. Мартеници пък се връзват за здраве на първи март, когато започва краят на зимата.

Лазаруването е най-важната традиция в обредната система от момински пролетни обичаи. Тогава се събира цялото село и потенциалните свекърви и ергените оглеждат нагиздените моми, за да изберат своите бъдещи снахи и съпруги. Великден, Възкресение Христово е най-значимият религиозен празник. Датата на Великден зависи от първото пълнолуние след деня на пролетното равноденствие. Червени великденски яйца се боядисват на Велики четвъртък. С първото боядисано в червено яйце бабата чертае кръстен знак по челата на децата, за да са здрави и румени през годината. На Велики Четвъртък се подновява квасът и се замесва тестото за великденските хлябове и козунаци. През празничните дни се играят хора̀, а момите и ергените връзват люлки и се люлеят, пеейки обредни песни.

Кукерските обреди се осъществяват от мъже, предрешени като зверове или типични персонажи (бабата, дядото, царят, бирникът), винаги с маски на главите, често с чанове на пояса и с кожуси с козината навън. Те танцуват по улиците, за да изплашат лошите сили и да пропъдят студа и извършват обредни действия като оран, сеитба и други за плодородие и здраве.

Коледуването e най-значимият в обредно отношение зимен празник и сред най-големите годишни празници, известни по цялата българска етническа територия. Коледарите пеят за щастие в семейството и придобив в стопанството.

Нестинарството е танц на босо в жарава, но в него има религиозен смисъл. Нестинарите са пазители на скритото знание. Обичаят днес е най-автентично запазен в село Българи.

Национална кухня[редактиране | редактиране на кода]

Една от характерните особености на българската кухня е, че повечето продукти в едно ястие, се обработват топлинно едновременно. Това важи особено при печивата и обяснението е просто – в миналото домакинствата почти не са имали собствени фурни, а са отнасяли подготвеното за печене ястие в обществени фурни. Дори с навлизането на модерните технологии, тази традиция на приготвяне се запазва в голяма степен. Друга характерна особеност е включването на много пресни или консервирани зеленчуци, които се обработват едновременно с месото. Силна, в сравнение с други кухни, е употребата на пикантни подправки като лук, чесън, червен и чер пипер, бахар, дафинов лист.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Портал Уикипедия разполага с

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. http://www.government.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?s=001&p=0159&g=.
  2. Конституция на Република България, чл. 3. // Parliament.bg. Посетен на 2018-06-26.
  3. NSI Census data, 2017
  4. Report for Selected Countries and Subjects. // Imf.org, 2006-09-14. Посетен на 2018-06-26.
  5. Report for Selected Countries and Subjects. // Imf.org, 2006-09-14. Посетен на 2018-06-26.
  6. Report for Selected Countries and Subjects. // Imf.org, 2006-09-14. Посетен на 2018-06-26.
  7. Report for Selected Countries and Subjects. // Imf.org, 2006-09-14. Посетен на 2018-06-26.
  8. Human Development Indices and Indicators 2018 Statistical Update. // HDRO (Human Development Report Office) United Nations Development Programme. Посетен на 14 September 2018.
  9. Gini coefficient of equivalised disposable income (source: SILC). // Eurostat Data Explorer. Посетен на 31 March 2016.
  10. Евростат: Територии
  11. Евростат: Населние. // Ec.europa.eu, 2016-08-11. Посетен на 2018-06-26.
  12. ((bg))  Праистория на днешните български земи. // znam.bg. znam.bg, 2006. Посетен на 2016-05-12.
  13. Годишен доклад на Cushman & Wakefield, PDF (PDF). // Посетен на 2018-06-26.
  14. а б в г д е Library of Congress, 2006, p. 4
  15. Пенин, Румен. Природна география на България. Булвест 2000, 2007. ISBN 978-954-18-0546-6. с. 18.
  16. Countries ranked by area. // The World Factbook. Central Intelligence Agency. Посетен на 4 December 2011.
  17. Topography
  18. Topography, Library of Congress.
  19. Мусала. // Българска енциклопедия А-Я. БАН, Труд, Сирма, 2002. ISBN 9548104083. OCLC 163361648.
  20. а б Climate
  21. Extreme temperature records worldwide. // MeteorologyClimate. Посетен на 17 April 2012.
  22. Дончев, Д.. География на България. София, ciela, 2004. ISBN 9546497177. с. 68.
  23. а б в г България 2018. // Национален статистически институт. Посетен на 9 юли 2018 г.
  24. а б Library of Congress, 2006, p. 5
  25. а б в Resource Base
  26. а б Характеристика на флората и растителността на България. // Българо-швейцарска програма за опазване на биоразнообразието. Посетен на 14 юни 2012.
  27. Български портал за биоразнообразието. // Министерство на околната среда и водите на България. Посетен на 14 юни 2012.
  28. Празник на розата в Казанлък. // Телевизия Туризъм. Посетен на 14 юни 2012.
  29. Bulgaria UNData, United Nations. // Статистическа база данни на ООН. Посетен на 23 юли 2018.
  30. Орнитологично важните места в България – основна характеристика и карти. // БДЗП/БърдЛайф Интернешънъл. Посетен на 14 юни 2012.
  31. Наказателна процедура срещу България за строителство в защитени територии. // Българска национална телевизия, 18 март 2012. Посетен на 14 юни 2012.
  32. Bulgaria Achieves Kyoto Protocol Targets – IWR Report. // Novinite, 11 август 2009. Посетен на 14 юни 2012.
  33. High Air Pollution to Close Downtown Sofia. // Novinite, 14 януари 2008.
  34. Bulgaria's Sofia, Plovdiv Suffer Worst Air Pollution in Europe. // Novinite, 23 юни 2010. Посетен на 14 юни 2012.
  35. Bulgaria's quest to meet the environmental acquis. // European Stability Initiative, 10 декември 2008. Посетен на 14 юни 2012.
  36. Municipal waste recycling 1995 – 2008 (1000 tonnes). // Евростат. Посетен на 14 юни 2012.
  37. Hoddinott, Ralph F. The Thracians. Thames & Hudson, 1981. ISBN 0-500-02099-X
  38. Л. Иванов. История на България в седем страници. София, 2007.
  39. Късно средновековие и Възраждане, Том 2 от История на Българите, Георги Бакалов, Издателство Труд, 2003, ISBN 9545284676, стр. 102.
  40. Bulgaria. // Encyclopædia Britannica. Encyclopædia Britannica Online, 2010. The Bulgarian nobility was destroyed—its members either perished, fled, or accepted Islam and Turkicization—and the peasantry was enserfed to Turkish masters.
  41. Jireček, K. J.. Geschichte der Bulgaren. Nachdr. d. Ausg. Prag 1876, Hildesheim, New York : Olms 1977, 1876. ISBN 3-487-06408-1.
  42. Кризите на 1930-те години, Библиотека на Конгреса. In 1935, however, Tsar Boris III became an active political force in Bulgaria for the first time. Disillusioned by the results of the 1934 coup, Boris took action to regain his power, which the new regime had also curtailed. Boris used military and civilian factions alarmed by the new authoritarianism to maneuver the Zveno group out of power and declare a royal dictatorship.
  43. Chervenkov and Stalinism in Bulgaria, Библиотека на Конгреса
  44. Todor Zhivkov – The longest serving authoritarian, The Sofia Echo, 3 април 2003 г.
  45. Bulgaria – THE ZHIVKOV ERA, Библиотека на Конгреса, 1992
  46. Chapter 3. The Economy, Библиотека на Конгреса.
  47. ЗАКОН за отбраната и въоръжените сили на Република България 2009 – 2014, чл. 48, 50.
  48. Брошура на НСИ, 2018, p. 1
  49. НСИ преброяване, 2017
  50. НСИ преброяване, 2011, p. 4
  51. а б в НСИ преброяване, 2011, p. 5
  52. а б Население на България по години – преброявания. // Национален Статистически Институт.
  53. Завръщането на българите. // Deutsche Welle, 5 декември 2011. Посетен на 12 юни 2012.
  54. НСИ преброяване, 2011, p. 3
  55. ((en))  Will EU Entry Shrink Bulgaria's Population Even More?. // Дойче веле, 26 декември 2006. Посетен на 11 август 2018.
  56. ((bg)) Илчева, Мария. Има ли кой да работи в България?. // Дойче веле, 8 септември 2016. Посетен на 11 август 2018.
  57. ((bg)) Цеков, Николай. Под 4 милиона българи през 2100 година?. // Дойче веле, 12 февруари 2018. Посетен на 11 август 2018.
  58. а б ((en)) Събев, Владимир. Demographic catastrophe in Bulgaria to result in economic collapse. // Българско национално радио, 9 януари 2018. Посетен на 11 август 2018.
  59. Дянков: Подкрепям приватизацията на енергетиката в България. // Капитал, 15 март 2012.
  60. ((en))  If hell is other people, Bulgaria is paradise. // The Economist, 11 януари 2018. Посетен на 11 август 2018.
  61. Demographic crisis in Bulgaria deepening. // Българско национално радио, 12 март 2012. Архив на оригинала от 5 ноември 2013. Посетен на 11 август 2018.
  62. ((en))  Country Comparison: Birth Rate. // CIA World Factbook. Централно разузнавателно управление. Посетен на 11 август 2018.
  63. ((en))  Country Comparison: Death Rate. // CIA World Factbook. Централно разузнавателно управление. Посетен на 11 август 2018.
  64. а б State of Health in the EU. Country Health Profile: Bulgaria 2017. // Европейска комисия. с. 1 – 12. Посетен на 12 август 2018.
  65. Bulgaria: Health Care & Long-Term Care Systems. // European Commission. Посетен на 20 May 2018.
  66. а б Georgieva, Lidia и др. Bulgaria Health system review. // Health Systems in Transition 9 (1). European observatory on health systems and policies, 2007. с. xvi, 1, 2, 3, 12.
  67. Николова, Десислава. Иди в моята болница. // Капитал, 9 декември 2011. Посетен на 11 август 2018.
  68. ((bg)) Николова, Десислава. Черната каса на държавата. // Капитал, 23 февруари 2018. Посетен на 11 август 2018.
  69. ((bg))  Лъжата, наречена здравеопазване. // Капитал, 23 февруари 2018. Посетен на 11 август 2018.
  70. Lopert, Ruth. 8. Pharmaceutical Policy in Bulgaria. // Pharmaceutical Policy in Countries with Developing Healthcare Systems. Springer, 2017. ISBN 978-3-319-51673-8. с. 151 – 152. Посетен на 12 август 2018.
  71. Българското здравеопазване е с най-ниско качество в ЕС. // Капитал, 15 май 2012. Посетен на 12 юни 2012.
  72. Брошура на НСИ, 2018, p. 16
  73. Bulgaria: University Ranking. // Times Higher Education. Посетен на 12 август 2018.
  74. Лошото българско образование спира инвестициите. // Money.bg, 20 септември 2010. Посетен на 12 юни 2012.
  75. International study: 40% of Bulgarian ninth-graders functionally illiterate in science, maths and reading. // The Sofia Globe, 12 юни 2016. Посетен на 12 август 2018.
  76. Field Listing: Literacy. // CIA World Factbook. Централно разузнавателно управление. Посетен на 12 август 2018.
  77. Заседание на Националния съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси. // НСИ, 2010. Посетен на 30 април 2010.
  78. Българите на дъното по заплати в ЕС, Стандарт, 1 юни 2012
  79. Последни сме в ЕС по БВП на глава от населението, първи – по ръст на заплатите, Класа, 21 юни 2011
  80. Някои работници ще получат допълнителна почивка благодарение на пролетните празници, SETimes, 20 април 2012
  81. Официални данни на НСИ за 2017
  82. Microsoft Word - Transport_Strategy_2020_last.doc (PDF). // Посетен на 2018-06-26.
  83. Републиканска пътна мрежа според класа на пътя към 31.12.2010, НСИ[мъртъв линк]
  84. Превозени товари и извършена работа, 2010 г., НСИ[мъртъв линк]
  85. Превозени пътници и извършена работа, 2010 г., НСИ[мъртъв линк]
  86. ((bg))  Външна търговия на България за 2011 г. – окончателни данни (PDF). // nsi.bg. НСИ, 2012. с. 10 – 12. Посетен на 2012-09-10.
  87. ((en)) John Noble Wilford. A Lost European Culture, Pulled From Obscurity. // The New York Times, 30 ноември 2009. Посетен на 04 януари 2013.
  88. ((en)) Johnathan Corum; sources: Institute for the Study of the Ancient World; Princeton University Press. Flirting with Civilisation. // The New York Times, 01 декември 2009. Посетен на 04 януари 2013.
  89. Gerhard Podskalsky: Средновековна църковна литература в България и Сърбия 815 – 1459 (от немски Theologische Literatur des Mittelalters in Bulgarien und Serbien 815 – 1459), München, Beck, 2000, S. 74, ISBN 3-406-45024-5
  90. Кабинетът одобри бюджета за 2008 г., Вести.бг
  91. Гунчева, Елеонора. София 2014 отпадна от игрите. // www.capital.bg. Икономедиа АД, 23 юни 2006. Посетен на 21 февруари 2014.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Открийте още информация за България в нашите сродни проекти:

Wikiquote-logo.png Уикицитат (цитати)
Commons-logo.svg Общомедия (изображения и звук)

Държавни институции[редактиране | редактиране на кода]

Още[редактиране | редактиране на кода]