Абаджийство

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Българи, облечени с традиционни носии от аба

Абаджийството е вид занаят, при който се изработва аба — дебел тепен вълнен плат, използван за производството на мъжки дрехи. Занаятът е особено популярен в България, застъпен в балканските и подбалкански селища, силно развит в края на 18 и началото на 19 век.[1]

Под абаджийство понякога се има предвид и терзийството — шиенето на връхни дрехи (аби, потури).

История[редактиране | редактиране на кода]

Тъкането на шаяк и аби в миналото е тясно свързано с облеклото на населението. То е едно от постоянните домашни занаяти. Изработването им вероятно предшества настаняването на турците в Балканския полуостров. Византийският хронист Никифор Григора свидетелства, че видял българи, облечени в черни груби домашни платове, наричани аби, „които заместват в голяма степен овчите кожи“.

Дълбоките икономически процеси, които настъпват в Османската империя през XVIII и XIX в., спомагат за развитието на текстилната промишленост. Особено се засилва производството на аби и шаяци, което прераства бързо в домашно манифактурно производство. Тази домашна промишленост се означава общо с името абаджийство, така както се нарича и ушиването на мъжки и женски дрехи от вълнени платове.

От 1830-те в много градове, разположени в Задбалканските котловини са основани и абаджийски манифактури. В края на века абаджийството постепенно изчезва, изместено от конкуренцията на промишленото производство на текстил.

Абаджиите от селищата в Стара планина и Задбалканските котловини завладяват не само пазари в обширната турска империя. Мнозина от тях стават и държавни доставчици на тъкани за облекло на турската армия. Нещо повече, те доставяли аби и за румънската армия. През 1871–1875 г. в Румъния са доставени български аби и шаяци за 48 000 турски лири.

За голямото развитие, което получава абаджийството в българските земи, говорят и редица султански заповеди до мютесарифи, мухафъзи, каймаками и други длъжностни и административни органи, с които се нарежда на определени селища да произвеждат най-усилено аби и шаяци за нуждите на войската. Бързите и чести заповеди и разпореждания на върховната турска власт за усилено производство на аби и шаяци показва, че абаджийството било основен поминък за голяма част от българското население и играло важна роля в стопанския живот на Турция.

През това време много старопланински, средногорски и родопски селища се превръщат в оживени занаятчийски центрове.

Развитието на капитализма в България и разрастването на търговията спомагат за появата на манифактурно производство. Създадени били по-големи предприятия, където немалък брой занаятчии станали наемни работници. В гайтанджийските работилници в Калофер, Карлово, Сливен, Пловдив, Габрово и др. имало значителен брой работници, надзиравани от майстори. Най-голямото предприятие през това време бил прочутият „Хамбар“ в Цариград. Там работели над 1000 българи терзии, които шиели дрехи за турската армия.

Разширяването на вътрешната и външната търговия довежда и до технически усъвършенствания в тъкаческата техника. Известно е, че в Сливен търговецът Добри Желязков построява през 1834 г. първата фабрика за вълнени платове, обзаведена с модерни за времето си руски, а после австрийски машини.

През 1853 г. търговецът Михалаки Гюмюшгердан в с. Дермендере, Пловдивско, построява фабрика за шаячни платове.

Абаджийството било добре застъпено и в градовете Търново, Ловеч, Тетевен, Габрово, София, Самоков, Стара Загора и др. В някои от тях имало и самостоятелни абаджийски чаршии, и нарочни абаджийски ханове.

След Освобождението абаджийството в България бързо запада. Подкопават го фабричното производство и постепенното изоставане на традиционната селска носия. Най-късно абаджийството и терзийството се задържат в ония краища, които останали в пределите на османската империя и след 1878 г. Така например в Родопско, предимно в Смолянско, абаджиите и терзиите имали, макар и за кратко време, доста хубава работа, докато се облече оголялото и обедняло османско население, избягало по време и след войната от освободените български земи.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Енциклопедия А-Я“. София, Българска академия на науките, 1974. с. 9.