Ад (Божествена комедия)

Ад
Inferno
Автор	Данте Алигиери
Първо издание	1314 г.
Оригинален език	флорентински простонароден език
Жанр	поема
Издателство в България	сп. Художник Народна култура Отечество Колибри и др.
Преводач	Константин Величков Любен Любенов и Иван Иванов Кирил Христов Крум Пенев Кирил Кадийски Б. Кейвански Николай Вранчев
Ад в Общомедия

„Ад“ (на италиански: Inferno) e първата от трите части на поемата „Божествена комедия“ от Данте Алигиери. Съответства на първото от трите царства на отвъдния свят. Последвана е от частите „Чистилище“ и „Рай“.

Адът е първото място, посетено от Данте в неговото задгробно пътуване, предназначено да го доведе до спасение. Светът на прокълнатите, разделен според точна морална логика, произтичаща от Аристотелевата „Никомахова етика“, е описан според знанията и представите по времето на Данте. Адът е мястото на морална нищета, в което падналото човечество се оказва лишено от Божията благодат, способна да осветява действията на хората.

Общи характеристики

Произход на „Ад“

Източници и модели

Художествено представяне на геоцентричната система.

Според географската концепция на Данте, основана на гръко-арабски източници, светът е разделен на две полукълба: северното съдържа предимно суша, а южното е почти изцяло покрито от вода. Според Птолемеевата система Земята е в центъра на Вселената, а Слънцето, Луната, планетите и звездите се въртят около нея.

Падението на Луцифер

Гюстав Доре, Падението на Луцифер – илюстрация към романа „Изгубеният рай“ от Джон Милтън.

Луцифер, първоначално един от най-добрите ангели, се разбунтувал срещу Бога, заради което бил низвергнат от Рая – място отвъд геоцентричната ротационна система. При сгромолясването си от небето Луцифер паднал в Южното полукълбо. От страх пред него сушата там се отдръпнала и избила в Северното полукълбо, оставяйки Южното полукълбо напълно потопено от водите. При това геоложко сътресение част от земята на мястото, където би трябвало да е основан Йерусалим, е изтласкана отвъд центъра на Земята, пораждайки адската пропаст и излизайки в Южното полукълбо, за да образува планината на Чистилището – единствената непотопена от водите точка. Луцифер заседнал в центъра на Земята, в най-отдалеченото от Бога място — в точката, която притегля всичко тежко. Данте описва Луцифер като потопен наполовина в подземното езеро Коцит, което е постоянно замръзнало поради ледения вятър, произвеждан от непрекъснатото движение на шестте му крила. От центъра на Земята, от краката на Луцифер, започва тесен проход, наречен Бурела, който води към Южното полукълбо, право към планината на Чистилището („Ад“, Песен 34, стих. 106-126).

Начин на образуване

Изглед към Ада на Данте, който се простира във вътрешността на Земята, проектиран от Микеланджело Каетани

Адът е дълбока фуниевидна кухина, която се отваря под Йерусалим и достига до центъра на Земята. Състои се от девет кръга. Данте и водачът му Вергилий вървят по пътя си, изминавайки деветте кръга, които бавно спираловидно се спускат надолу в дълбочина. Докато се спускат, те се стесняват: броят на наказаните грешници в кръговете e по-малък, колкото повече двамата се отдалечават от повърхността. По-големите кръгове се намират по-високо, защото колкото по-разпространен е грехът, който се наказва в тях, толкова по-голям е броят на осъдените грешници. Колкото по-надолу човек слиза, толкова по-далеч е от Бога и толкова по-голяма е тежестта на наказания грях.

Подреждането на наказанията, както казва Вергилий в IX песен, е свързано с „Никомахова етика“ от Аристотел, преработена от средновековното томистко богословие, и се основава на повелите на разума. Изборът на наказанията следва закона за възмездието: всяко наказание е противоположно или аналогично на извършения грях.

Summa divisio на концепцията за грях е представена, както е споменато, от Разума. Оставайки настрана Предверието на Ада и Лимбо, кръгове от втори до пети са наказани прокълнатите души на онези, които са извършили греха на невъздържанието в живота. Тоест техният разум се е поддал на първичните инстинкти (все пак необходими на всеки човек) и импулсите, умът не е успял да доминира над тялото и не е устоял на изкушенията. Греховете на невъздържанието съответстват на седемте смъртни гряха, макар че гордостта и завистта не намират точно и независимо разположение в рамките на кръговете.

Шестият кръг е отделен от петия чрез стените на град Дит (латинско съкращение, използвано като друго име на бога на подземния свят — Плутон). Отвъд стените му са измамниците, които са извършили най-тежкия грях: те не са загубили Разума, а мъдро са го използвали като подкрепа за извършването на злото. Техният избор е съзнателен и зъл: интелектът им е бил поставен в услуга на злото, за да извърши греховно действие със съзнание за делото.

Луцифер е източникът на всяко зло. Той дъвче с трите си усти Юда, Брут и Касий. Според теорията за Двете слънца, а именно Папството и Империята, които са двете доминиращи сили, тримата грешници представляват предателите на основателите на тези две сили. Юда е предателят на Христос, основател на папската власт, а Брут и Касий са предателите на Цезар, който в средновековната концепция на Данте е посочен като основател на императорската власт и следователно на светската и политическа власт като цяло. Наказанието на Касий и Брут – предатели на земното величие, е да бъдат мачкани от Дявола в долната половина на тялото, т.е. в краката и долната част на корема. Юда – предателят на Божественото величие е мачкан в горната част, т.е. цялото му тяло без краката.

След деветия кръг на Ада, откъм краката на Луцифер, се простира Бурела – дълъг и тесен проход, който пресича недрата на южното полукълбо и достига до Чистилището.

Схема на Ада

В курсив са дадени имената на героите, които присъстват реално в съответния кръг (срещнати от Данте или просто споменати от някого като присъстващи, или посочени във фразите), с изключение на тези, чието бъдещо идване е пророкувано; останалите герои са единствено обект на различни перифрази, цитати и описания. Местата, споменати в скоби, обикновено не са директно назовани, а са представени чрез перифрази.

Място	Прокълнати	Наказание	Присъстващи или споменати герои	Споменати места	Песен
Тъмен лес			лонца, лъв, вълчица, Вергилий, хрътка, Цезар, Август, Еней, Анхис, Камила, Евриал и Нис, Турн, Музите, Силвий, Свети Павел, Беатриче, Богородица, Света Лукия, Рахил	Мантуа, Троя, Рим, Италия	1 и 2
Преддверие на Ада	апатични (през целия си живот не са извършили нищо добро или зло) и изгнаници (невзели страна в бунта на ангелите)		папа Целестин V (или Пилат Понтийски, или Исав)	Рим	3
Река Ахерон	души, които чакат да бъдат превозени до Ада		Харон	/	3
Първи кръг Лимбо	неприелите Светото кръщение	няма освен неизпълнимото желание да видят Бог	Авел, Ной, Моисей, Авраам, цар Давид, Яков, Рахил и Адам (освободени от Христос след Възкресението), великите философи, поети и учени на древността: Омир, Хораций, Овидий, Лукан, Орфей, Платон, Аристотел, Сенека, Хераклит, Птолемей, Сократ, Демокрит, Диоген Синопски (или Диоген Вавилонски), Анаксагор, Талес, Емпедокъл, Цицерон, Евклид, Хипократ, Авицена, Гален, Авероес, Вергилий – всички „велики езичници“, както и Електра, Хектор, Еней, Цезар, Камила, Пентезилея, крал Латин, Лавиния, Брут, Лукреция, Юлия, Марция, Корнелия, Саладин, Зенон (неясен), Диоскурите, Лин, Тарквиний Горди.	/	4
Втори кръг Невъздържани	Похотливи	носени и поразени от буря	Минос, Паоло и Франческа, Семирамида, цар Нин, Дидона, Сихей, Клеопатра, Елена, Ахил, Парис, Тристан, Джанчото Малатеста, Ланселот, Галеот	По, Равена	5
Трети кръг Невъздържани	Лакоми	лежат на земята, изложени на дъжд, градушка и сняг, в блато, вмирисано от валежите, докато триглавото куче Цербер ги разкъсва	Цербер, Чако, Фарината дели Уберти, Тегиайо Алдобранди, Якопо Рустичи, Ариго (неизв.), Моска дей Ламберти, папа Бонифаций VIII	Флоренция	6
Четвърти кръг Невъздържани	скъперници и прахосници	бутат огромни камъни, разделени на две редици, всяка от които минава през половината от кръга. Когато двете групи се срещнат, прокълнатите се бият и обиждат един друг, обвинявайки се за греха на другата.	Плутос, Архангел Михаил, Фортуна	Месински пролив (нар.„Харибда“)	7
Пети кръг блато Стикс Невъздържани	гневливи и лениви	Гневливите плуват във водите на Стикс, биейки се помежду си. Ленивите стоят неподвижни под водата, карайки повърхността на реката да клокочи.	Флегий, Филипо Ардженти, дяволите, Ериниите (Мегера, Алекто и Тисифона), Небесен ангел, Ерихтон, Медуза, Персефона, Тезей, Цербер.		7 - 9
Шести кръг Град на Данте	еретици (епикурейци)	Лежат в огнени гробове без капаци, които ще бъдат запечатани след Страшния съд.	Епикур, Фарината дели Уберти, Кавалканте Кавалканти, Фридрих II, Отавиано Убалдини, папа Анастасий II, Фотин, Прозерпина – Хеката („жената, която тук царува").	Арл, Родано, Пула, Кварнер, Италия, долина Йосафатова долина, поток Арбия, Флоренция, Содом, Каор	9 - 11
Седми кръг 1-ви отдел Насилници	насилници против ближните (убийци, тирани и разбойници)	потопени в реката от кипяща кръв Флегетон, повече или по-малко в дълбочина в зависимост от тежестта на греха им, удряни от стрелите на Кентаврите, ако се опитат да излязат от кръвта повече отколкото е постановено.	Минотавърът, Кентаврите (Хирон, Нес и Фол), Александър Ферски, Дионисий I Сиракузски, Ецелино III да Романо, Обицо II д’Есте, Ацо VIII д’Есте, Гийом дьо Монфор, Атила, Пир Неоптолем, Секст Помпей, Риниери да Корнето, Риниери Паци, Тезей, Ариадна, Деянира, Ахил	Тренто, Адидже (Лавини ди Марко), Крит, Атина, Киликия,Темза (Лондон).	12
Седми кръг 2-ри отдел Насилници	Насилници против себе си (самоубийци и пожелали собствената си смърт)	Самоубийците са превърнати в дървета и измъчвани от Харпии, които се хранят с листата им. Прахосниците са преследвани и разкъсвни от черни кучки.	Харпии, Пиер дела Виня, Лано от Сиена, Джакомо да Сант'Андреа, анонимен флорентински самоубиец, Фридрих II, Марс	Чечина, Тарквиния (нар. Корнето), острови Строфади, Пиеве ал Топо, Флоренция, река Арно.	13
Седми кръг 3-ти отдел Насилници	Насилници против Бога (богохулници, содомити и лихвари)	лежат под огнен дъжд върху горящ пясък (богохулниците легнали, лихварите седнали, содомитите в постоянен бърз ход)	Капаней, Брунето Латини, Пришано ди Чезареа, Франческо д'Акорсо, Присциан, Андреа Моци, Гуидо Гуера, Тегиайо Алдобранди, Якопо Рустикучи, Гулиелмо Борсиере, Герион, Катело ди Росо Джанфиляци, Чапо Убриаки, Реджиналдо Скровени, Катон Утически, Александър Велики, Юпитер, Вулкан, Циклопите, Вельо Критски, Гуалдрада Берти, Арахна, Виталиано ди Якопо Виталиани, Виталиaно дел Денте, Джовани ди Буямонте Беки, Фаетон, Икар, Дедал	Индия, Етна (нар. Монджибело), Флегра, Тива, Буликаме, (Витербо), Крит, планина Ида, Дамиета, Рим, Фландрия, Висан, Брюж, Падуа, Брента, Каринтия (нар. Карентана), Фиезоле, Флоренция, Арно, Бакильоне (Виченца), Монвизо, Апенините, Акуакета, Сан Бенедето дел'Алпе, Форли, Турция, Германия	14-17
Осми кръг 1-ва яма Измамници на тези, които не се доверяват	съблазнители и подмазвачи	Тичат в кръг, бичувани от дяволи.	Венедико Качанемико, Язон, Гизолабела, Обицо II или Ацо VIII д’Есте, Хипсиспила, Медея	Рим, Кастел Сант'Анджело, базилика „Св. Петър“, Монтеджордано или Яникул, Болоня, Савена, Рено, Лемнос	18
Осми кръг 2-ра яма Измамници на тези, които не се доверяват	ласкатели и блюдолизци	потопени в тор	Алесио Интерминели, Таида	Лука	18
Осми кръг 3-та яма Измамници на тези, които не се доверяват	симоняни	забити в ями с главата надолу със крака в пламъци	Симон Магесник, папа Николай III, папа Бонифаций VIII, папа Климент V, Язон, Антиох IV Епифан, Филип IV Хубави, Свети Петър, Матий апостол, Шарл I Анжуйски, Йоан Богослов, Константин I, папа Силвестър I	Франция, Рим, Баптистерият на Св. Йоан (Флоренция)	19
Осми кръг 4-та яма Измамници на тези, които не се доверяват	магьосници и гадатели	с лица на тила	Амфиарай, Тирезий, Арунт, Манто, Еврипил, Майкъл Скот, Гуидо Бонати, Асденте, Минос, Бакх, Пинамонте Бонаколски, Алберто да Казалоди, Калхант, Каин, Авлида	Тива, Луни, Карара, Германия (нар. Ламаня), Тирол (нар. Тирали), Лаго ди Гарда (нар. Бенако), Гарда, Вал Камоника, Пенинските Алпи, Тренто, Бреша, Верона, Пескиера дел Гарда, Бергамо, Минчо, Говерноло (днес подселище на Ронкофераро), По, Мантуа, Гърция, Севиля (нар. Собилия)	20
Осми кръг 5-а яма Измамници на тези, които не се доверяват	Продажници	потопени във вряща смола и ръгани с вили от дяволи	крилати дяволи Малебранки, т.е. Зли, остри нокти (Малакода, Скармильоне, Аликино, Калкабрина, Каняцо, Барбарича, Драгиняцо, Либикоко, Чириато, Графиакане, Фарфарело и Рубиканте), Старшината от Света Зита (т.е. от Лука) Мартино Ботарио, Чамполо (Жан-Пол Наварски), брат Гомит, Микеле Дзанке, Св. Зита, Бонтуро Дати, Теобалд II Наварски, Езоп	Венеция, Лука, Светото лице (разпятие от Лука), Арецо, Навара, Галура, Логудоро, Сардиния, Тоскана, Ломбардия	21-23
Осми кръг 6-а яма Измамници на тези, които не се доверяват	лицемери	принудени да ходят покрити с оловни качулки отвътре и позлатени отвън. Членовете на Синедриона са подложени на особено мъчение: те биват разпъвани на земята и тъпкани от другите прокълнати.	Каталано Малаволти, Лодеринго Андало, Каяфа, Анна, фарисеите,Фридрих II, юдеите	Абатство Клюни, Арно, Флоренция, Болоня, Торе дел Гуардинго	23
Осми кръг 7-а яма Измамници на тези, които не се доверяват	крадци	гонени от змии, които ги хапят и връзват ръцете им, превръщат се самите те в змии, сливат се с тях или изгарят при ухапването им, а после като птицата Феникс се възраждат от пепелта си	Вани Фучи, Как, Аньоло Брунелески, Чанфа Донати, Буозо Донати, Пучо Шанкато, Франческо Кавалканти,Марс (Капаней), Херкулес, Лукан, Савел, Назидий, Овидий, Кадъм, Аретуза	Либия, Етиопия, Червено море (Арабия), Тоскана, Пистоя, Флоренция, Вал ди Магра (Луниджана), Тива, Марема, Авентин, Гавиле (подселище на бившата община Филине Валдарно).	23-25
Осми кръг 8-а яма Измамници на тези, които не се доверяват	измамни съветници	измъчвани в огнени езици; Одисей и Диомед са в един огън във формата на раздвоен език	Одисей, Диомед и Гуидо да Монтефелтро, Елисей, Илия, Етеокъл, Полиник, Дейдамея, Ахил, Паладиум, Цирцея, Телемах, Лаерт, Пенелопа, Херкулес, Перилай, Бикът на Фаларид, Малатеста да Верукио, Малатестино Малатеста, Монтаня Парчитати, Магинардо Пагани, фарисеите, папа Бонифаций VIII, Константин I, папа Силвестър I, Свети Франциск, Минос	Флоренция, Прато, Гаета, Испания, Мароко, Сардиния, Гибралтарски проток, Севиля, Сеута, Романя, (Монтефелтро), Урбино, Тибър (Монтекоронаро, днес подселище на Вергерето), Равена, Червия, Форли, Верукио, Ламоне (Фаенца), Сантерно (Имола), Савио (Чезена), Латерано, Св. Йоан от Акра, Сорате, Палестрина	26-27
Осми кръг 9-а яма Измамници на тези, които не се доверяват	сеещи раздори	обезобразени и осакатени от дявол с меч, с рани, които зарастват, преди да бъдат отворени отново	Мохамед, Али ибн Аби Талиб, Пиер да Медичина, Гай Скрибоний Курион, Моска дей Ламберти, Бертранд де Борн, Джери дел Бело, Тит Ливий, Робер Гискар, Ерар дьо Валери, Фра Долчино, Гуидо дел Касеро, Анджолело да Кариняно, Нептун, Гай Юлий Цезар, Хенри II, Хенри III, Ахитофел, Авесалом, цар Давид	Пулия, Чепрано, Кана, Талякоцо, Новара, Вогенца (днес подселище на Вогиера и е посочено като Верчели), Меркабò, Фано, Католика, Кипър, Майорка (Средиземно море), Фокара (днес подселище на Пезаро), Отфор	28-29
Осми кръг 10-а яма Измамници на тези, които не се доверяват	фалшификатори	поразени от различни болести: проказа и краста за алхимиците (фалшификатори на метали), хидрофобен бяс за самозванците (фалшификатори на личности), воднянка за фалшификаторите (фалшификатори на монети) и треска за лъжците (фалшификатори на думи).	Грифолино д'Арецо, Капокио, Джани Скики де Кавалканти, Мира, Майстор Адам, жената на Потифар, Синон, Алберо от Сиена, Дедал, Минос, Стрика, Николò де' Салимбени, Бригата спендереча (Кръг на гуляещите), Качанемико д'Ашано, Бартоломео Фолкакиери, Юнона, Семела, Атамант, Леарх, Хекуба, Поликсена, Полидор, Буозо Донати Стари, Гуидо II ди Ромена, Алесандро Гуиди ди Ромена, Агинолфо Гуиди ди Ромена, Йосиф, Нарцис	Валдикиана, Марема, Сардиния, Егина, Арецо, Сиена, Ашано, Тива, Казентино, Арно, Ромена, Фонтебранда, Троя	29-30
Кладенец на Гигантите	Гигантии, оспорващи боговете и горделиви	да стоят неподвижни в кладенец	Гиганти, Нимрод, Ефиалт, Антей, Бриарей, Титий, Тифон, Ахил, Пелей, Карл Велики, Роланд, Херкулес, Сципион Африкански, Ханибал	(Ронсесвалес), Монтериджони, пл. „Св. Петър“ (Пиньоне), Рим, Фризландия, (Зама), Тива, Кула „Гаризенда“.	31
Девети кръг Зона 1: Каина Измамници на тези, които се доверяват	Предатели на роднини	Потопени в ледените води на река Кокит с обърнато надолу лице.	Алесандро Алберти, Наполеоне Алберти, Мордред, Вани Канчелиери, Сасоло Маскерони, Камичоне Паци, Луцифер, Юда Искариотски, Музите, (Каин), Амфион, Алберто V Алберти, крал Артур, Карлино Паци	Дунав, Австрия, Дон (нар. Танай), Монте Тамбура, Монте Пиетрапана (Апуански Алпи), Бизенцио	31-32
Девети кръг Зона 2: Антенора Измамници на тези, които се доверяват	Предатели на родината	Потопени в ледените води на река Кокит с обърнато нагоре лице.	Бока дАбати, Буозо да Дуера, Тезауро Бекария, Джани Солданиери, Гано ди Маганца, Тебалдело Дзамбрази, Уголино дела Герардеска, Руджери Убалдини, (Антенор), Тидей, Меланип, Гуаланди, Сизмонди, Ланфранки, Анселмо дела Герардеска, Гадо дела Герардеска, Угочоне дела Герардеска, Бригата дела Герардеска	Монтаперти (днес подселище на Кастелнуово Берарденга), Флоренция, Кула „Муда“, Пиза, Лука, Капрая, Горгона, Арно, Тива	32-33
Девети кръг Зона 3: Птолемея Измамници на тези, които се доверяват	Предатели на гостите	Потопени в ледените води на река Кокит с обърнато нагоре лице и замръзнали очи.	Бранка Дория, брат Алберих, Птолемей XIII (или Птолемей Йерихонски), мойрата Атропос	Генуа, Романя	33
Девети кръг Зона 4: Юдека Измамници на тези, които се доверяват	Предатели на благодетелите	Изцяло потопени в леда и обездвижени в гротескни пози. Тримата големи грешници (Юда, Брут и Касий) са разкъсвани вовеки всеки в една от трите усти на Луцифер.	Луцифер, Юда, Брут, Касий	Нил (Етиопия), Южното полукълбо	34

Съдържание

Прелюдия към Ада

Песен 1

Илюстрациите на Гюстав Доре към Божествената комедия (1861–1868): тук Данте се губи в началото на Песен I от „Ад“.

Песента има двойна функция: с нея започва първата част на „Божествена комедия“ („Ад“), но също така песента поема ролята на пролог към цялата поема. Тук Данте представя първоначалната ситуация и илюстрира причините за пътуването си в трите царства на отвъдния свят (Ада, Чистилището и Рая): изгубен в тъмна и недостъпна гора (алегория на греха), той казва, че е излязъл от нея едва след дълго пътуване по пътя на духовно пречистване и изкупление.

Поемата започва в нощта на Велики четвъртък на 24 март (или 7 април) 1300 г., малко преди зората на Разпети петък. Разказвачът, самият Данте, е на 35 години и следователно е „на попрището жизнено в средата“ (на итал. Nel mezzo del cammin di nostra vita) – половината от библейската продължителност на живота от 70 години. (Псалм 89:10, Вулгата; Псалм 90:10, KJV). Поетът се оказва изгубен в „лес тъмен“ (selva oscura), отклонил се от „правий път“ (diritta via, може да се преведе и като „правилен път“) на спасението. Все пак пътят не е изгубен завинаги: в края на „Божествена комедия“ или по-скоро на своя път на изкупление Данте възвръща Божията благодат.

Данте тръгва да се изкачва направо по малка планина, но пътят му е блокиран от три звяра, които той не може да избегне: лонца (обикновено превеждано на английски като „леопард“ или „лъвопард“, а на български като „пантера“), лъв и вълчица. Смята се, че трите звяра, взети от Йеремия 5:6, символизират трите вида грях, които отвеждат непокаяната душа в един от трите основни дяла на Ада. Според Джон Сиарди това са невъздържаността (вълчицата); насилието и зверството (лъвът), и измамата и злобата (лонцата); Дороти Л. Сейърс приписва невъздържаността на лонцата, а измамата/злобата на вълчицата. Според най-утвърдените интерпретации – тези базирани на Св. Йоан, на Св. Тома и също подкрепени от повечето от ранните коментатори на Данте, лонцата е похотта, лъвът – гордостта, а вълчицата – алчността – трите най-често срещани гряха през Средновековието, както и най-обвиняваната от религиозната литература на XIII век. Следователно трите звяра са алегория на три много опасни порока, поради които е невъзможно да се води праведен живот и да се продължи възходът към Бога – три сериозни пречки за постигане на моралния ред на християнското общество и политическия ред. Според други хипотези лонцата, лъвът и вълчицата представляват съответно невъздържаността, насилието и измамата – трите склонности към зло, наказвани в Горния, Средния и Долния ад. Според други обаче те са алегория на трите гвелфски сили - Флоренция, Франция, Рим, които, противопоставяйки се на имперските идеали, са допринесли за покварата на обществото.

Зората на Разпети петък е, 8 април, когато слънцето изгрява в Овена. Зверовете връщат Данте обратно, отчаян в мрака на греха, в „долно място“ (basso loco), където слънцето мълчи (l sol tace). Въпреки това Данте е спасен от фигура, която обявява, че е родена sub Iulio (т.е. по времето на Юлий Цезар) и е живяла при Август: това е сянката на римския поет Вергилий, автор на епоса „Енеида“. Данте в стихове 85-87 от Песен I на „Ад“ възхвалява поета като свой „учител“ и „автор“, този, от когото е научил „красивия стил“, който го е направил известен. Следователно Вергилий е избран преди всичко като идеален поет, посочен като най-висш образец на възвишен стил и формално съвършенство. Той също така е бил римският модел за подражание на епичните поеми и още повече за поема, която разказва за задгробния живот, тъй като в шеста книга на „Енеида“ Вергилий разказа за слизането на Еней в подземния свят.

Виргилий предлага на Данте да поеме по друг път, тъй като вълчицата засега е непреодолима пречка. Срещу нея обаче, обяснява той, един ден ще се бори хрътката (veltro) - образец на мъдрост, любов и добродетел, която ще я победи и ще я изпрати обратно в Ада, мястото, от което е излязла. В този момент Вергилий се предлага като водач на Данте: той ще го заведе до местата на Ада и Чистилището и след това ще го повери в Рая на по-достойна душа. След това Данте го моли да го води и започва да го следва. Това е едно от най-известните пророчества в поемата на Данте. Идентифицирането на тази хрътка, предназначено според пророчеството да спаси Италия, с историческо лице или събитие е трудно: има няколко коментатори и критици, които през вековете напразно са се опитвали да му придадат лице.

Песен 2

Вечерта на Разпети петък Данте се колебае, докато следва Вергилий. Вергилий обяснява, че е изпратен от Беатриче – символ на Божията любов. Беатриче е подтикната да помогне на Данте от Дева Мария (символ на състраданието) и Света Лукия (символ на осветяващата благодат). Рахил – символ на съзерцателния живот, също се появява в небесната сцена, разказана от Вергилий. След това двамата започват пътуването си в Отвъдния свят.

Песен 3: Преддверие на Ада

Данте минава през портата на Ада, която носи надпис, завършващ с фразата „О вий, кои престъпяте тоз праг, надежда всяка тука оставете“ (Lasciate ogne speranza, voi ch'intrate). Данте и неговият водач чуват измъчените писъци на опортюнистите. Това са душите на хора, които в живота не са вземали страна, не са били нито на страната на доброто, нито на злото, а вместо това са били просто загрижени за себе си. Сред тях Данте разпознава папа Целестин V, чието „малодушие (в егоистичен ужас за собственото му благополучие) служи като вратата, през която толкова много зло влиза в Църквата“. Смесени с тях са изгнаните, които не са взели страна в бунта на ангелите. Тези души са завинаги некласифицирани;: те не са нито в Ада, нито извън него, но живеят на бреговете на река Ахерон. Голи и безполезни, те препускат наоколо през мъглата във вечно преследване на неуловимо, трептящо знаме (символ на стремежа им към постоянно променящ се личен интерес), докато са безмилостно преследвани от непрестанно жилещи ги рояци оси и стършели. Отвратителните червеи в краката на грешниците пият гнилостната смес от кръв, гной и сълзи, която се стича по телата им. Това символизира ужилването на тяхната гузна съвест и отвращението от греха. Това може да се разглежда и като отражение на духовната стагнация, в която са живели.

Илюстрация на Гюстав Дюре към Песен III

След като минават през Преддверието, Данте и Вергилий стигат до лодката, която превежда грешниците през река Ахерон до Ада. Тя се управлява от Харон. Той не иска да пусне Данте да влезе, защото е все още жив. Вергилий принуждава Харон да прекрати съпротивата си, като заявява, че двамата с Данте са тръгнали по тоя път по Божия повеля. Плачът и богохулството на прокълнатите души, влизащи в лодката на Харон, контрастират с радостното пеене на благословените души, пристигащи с лодка в Чистилището. Самото преминаване на двамата поети през Ахерон не е описано, тъй като силен гръм, придружен от мощен земетръс, замайва Данте, а след като идва на себе си, установява, че се намира на другия бряг на реката, пренесен от висша сила, а не от лодката на Харон.

Деветте кръга на Ада

Общ преглед

Картата на Ада на Сандро Ботичели, сред съществуващите 92 рисунки, първоначално включени в неговия илюстриран ръкопис на поемата

Вергилий продължава да води Данте през деветте кръга на Ада. Кръговете са концентрични, представляващи постепенно нарастване на греха и кулминиращи в центъра на Земята, където Сатаната е държан в робство. Грешниците от всеки кръг са наказани за вечността по начин, който съответства на техните престъпления: всяко наказание е по Закона за възмездието (на итал. Legge del contrappasso) – символичен пример за поетична справедливост (литературен похват, чрез който в крайна сметка добродетелта се възнаграждава, а порочността се наказва). Например по-късно в поемата Данте и Вергилий срещат гадатели, които трябва да вървят напред с глави назад, неспособни да видят какво предстои, защото се опитвали да видят бъдещето чрез забранени средства. Такова contrappasso „функционира не просто като форма на божие възмездие, а по-скоро като изпълнение на съдба, свободно избрана от всяка душа през нейния живот“. Хората, които са съгрешили, но са се помолили за прошка преди смъртта си, се намират не в Ада, а в Чистилището, където работят, за да се освободят от греховете си. В Ада са хората, които са се опитали да оправдаят греховете си и не се разкайват.

Адът на Данте е структурно базиран на идеите на Аристотел, но с „някои християнски символики, изключения и погрешни тълкувания на текста на Аристотел“ и с допълнения от „За длъжностите“ на Цицерон. Вергилий напомня на героя Данте: „Защо блуждай умът ти? Мъдростта нас вярно поучават като казва, че в грях въвличат нази три неща: невъздържаност, злост и страсти диви [лудо зверство]“. Цицерон, от своя страна, разделя греховете между насилие и измама. Свързвайки насилието на Цицерон с дивите страсти на Аристотел и неговата измама със злостта или порока, поетът Данте получава три основни категории грях, символизирани от трите звяра, които героят Данте среща в Песен I: Невъздържаност, Насилие/Зверство и Измама/злоба. Грешниците, наказани за невъздържаност – похотливите, лакомите, скъперниците и прахосниците, и гневливите и ленивите – всички демонстрират слабост в контролирането на своите апетити, желания и естествени пориви; според Етиката на Аристотел, невъздържанието е по-малко осъдително от злостта или зверството и следователно тези грешници се намират в четири кръга на Горния ад (Кръгове 2-5). Те понасят по-леки мъки от грешниците, изпратени в Долния ад, разположен в стените на град Дис, заради извършване на актове на насилие и измама – последното от които включва, както пише Дороти Л. Сайърс, „злоупотреба със специфично човешките способност за разум“. По-дълбоките нива са организирани в един кръг за насилието (Кръг 7) и два кръга за измамата (Кръгове 8 и 9). Като християнин Данте добавя Кръг 1 (Лимбо) към Горния ад и Кръг 6 (Ерес) към Долния ад, което прави общо 9 кръга; включвайки Преддверието на суетата, което води до Ада, съдържащ 10 основни части. Тази структура "9+1=10" се намира и в „Чистилище“ и „Рай“. Долният ад е допълнително разделен: Кръг 7 (Насилие) е разделен на три отдела, Кръг 8 (Измама) е разделен на десет ями, а Кръг 9 (Предателство) е разделен на четири зони. Така Адът съдържа общо 24 части.

Първи кръг (Лимбо)

Песен 4

Данте се събужда и открива, че е прекосил река Ахерон. Вергилий го отвежда до първия кръг на бездната – Лимбо, където живее самият той. Първият кръг включва некръстените и добродетелните езичници, които, въпреки че не са достатъчно грешни, за да оправдаят проклятието, не са приели Христос. Дороти Л. Сайърс пише: „След тези, които са отказали избор, идват тези без възможност за избор. Те не са могли ... да изберат Христос; те са могли и са избрали човешката добродетел и затова имат своята награда.” Лимбо споделя много характеристики с Асфоделните поля (намиращи се в древногръцкия подземен свят) и по този начин невинните прокълнати са наказани да живеят в недостатъчна форма на Рай. Без кръщението им липсва надеждата за нещо по-голямо от това, което рационалните умове могат да си представят. Когато Данте пита дали някой някога е напускал Лимбо, Вергилий заявява, че е видял Исус да слиза в Лимбо и да взема Адам, Авел, Ной, Моисей, Авраам, Давид, Рахил и други (виж Лимбо на патриарсите – разглежда се като временно състояние на онези, които въпреки греховете, които може да са извършили, са умрели в приятелството на Бога, но не са могли да влязат в Рая, докато изкуплението от Исус Христос не направи това възможно) в неговите всеопрощаващи ръце и да ги пренесе в Рая като първите човешки души, които ще бъдат спасени. Събитието, известно като Съшествие в Ада, се предполага, че се е случило около 33 или 34 г. сл. н. е.

Данте се сблъсква с поетите Омир, Хораций, Овидий и Лукан, които го включват в своето число и го правят „шести в тази висока компания". Те стигат до основата на голям замък – обиталището на най-мъдрите хора от древността, заобиколен от седем порти и течащ поток. След като преминават през седемте порти, групата стига до красива зелена поляна и Данте се натъква на обитателите на Цитаделата. Те включват фигури, свързани с троянците и техните потомци (римляните): Електра (майката на основателя на Троя Дардан), Хектор, Еней, Юлий Цезар в ролята си на римски генерал, Камила, Пентезилея (кралицата на амазонките), крал Латин и дъщеря му Лавиния, Луций Юний Брут (който е свалил Тарквиний Горди, за да основе Римската република), Лукреция, Юлия, Марция и Корнелия Африканска. Данте също вижда Саладин, мюсюлмански военачалник, известен с битката си срещу кръстоносците, както и с великодушното си рицарско и милостиво поведение.

След това Данте среща група философи, включително Аристотел със Сократ и Платон до него, както и Демокрит, „Диоген“ (Диоген Синопски или Диоген Аполонийски), Анаксагор, Талес, Емпедокъл, Хераклит и „Зенон“ (Зенон от Елея или Зенон от Китион). Той вижда учения Диоскурид, митичните гръцки поети Орфей и Лин, и римските държавници Марк Тулий Цицерон и Сенека. Данте вижда александрийския геометър Евклид и Птолемей, александрийския астроном и географ, както и лекарите Хипократ и Гален. Той също така среща Авицена, персийски ерудит, и Авероес – средновековен андалуски ерудит, известен с коментарите си върху произведенията на Аристотел. Данте и Вергилий тръгват от другите четирима поети и продължават пътуването си.

Въпреки че Данте предполага, че всички добродетелни нехристияни се намират тук, по-късно той среща двама (Катон Млади и Стаций) в Чистилището и двама (Траян и Рифей) в Рая. В „Чистилище“, песен 22, Вергилий назовава няколко допълнителни жители на Лимбо, които не са споменати в „Ад“.

Втори кръг (Похот)

Песен 5

Изображението на Гюстав Доре на Минос, който съди грешниците в началото на Песен 5.

Данте и Вергилий напускат Лимбо и навлизат във Втория кръг – първият от кръговете на Невъздържанието, където започват наказанията на Ада. Описва се като „част, в която нищо не блести". Те откриват, че пътят им е възпрепятстван от змиеподобния Минос, който съди всички осъдени за активен, съзнателно умишлен грях към един от нисшите кръгове. В този момент в Ада всяка душа е длъжна да изповяда всичките си грехове пред Минос, след което Минос осъжда всяка душа на нейните мъки, като увива опашката си около себе си няколко пъти, съответстващи на кръга на Ада, в който душата трябва да попадне. Ролята на Минос тук е комбинация от неговата класическа роля на съдник и несправедлив съдия в Подземния свят и ролята на класически Радамант, разпитващ и изповедник на Подземния свят. Тази задължителна изповед прави така, че всяка душа да изрази и санкционира собственото си „класиране“ сред осъдените, тъй като тези изповеди са единственото основание за поставянето им в Ада. Данте не е принуден да направи това признание; вместо това Вергилий укорява Минос и той и Данте продължават.

Във втория кръг на Ада са тези, победени от похотта. Те са осъдени за това, че позволяват на апетитите им да повлияят на разума им. Тези души са блъскани напред-назад от ужасните ветрове на жестока буря, без почивка. Това символизира силата на похотта да духа ненужно и безцелно: „както влюбените са се унесли в самоугаждане и са били увлечени от страстите си, така сега те се носят вовеки. Яркият, сладострастен грях сега се вижда такъв, какъвто е – виеща тъмнина от безпомощен дискомфорт." Тъй като похотта включва взаимно угаждане и следователно не е напълно егоцентрична, Данте я смята за най-малко отвратителния от греховете и наказанието ѝ е най-благоприятното в Ада. Смята се, че „разрушеният склон“ в този кръг е препратка към земетресението, настъпило след смъртта на Христос.

Жан Огюст Доминик Енгър, Джанчото разкрива Паоло и Франческа (1819)

В този кръг Данте вижда Семирамида, Дидона, Клеопатра, Елена от Троя, Парис, Ахил, Тристан и много други, които са били победени от сексуална любов през живота си. Поради присъствието на толкова много владетели сред похотливите, петата песен на Ада е наречена „песента на кралиците". Данте се натъква на Франческа да Римини, която се омъжва за деформирания Джовани Малатеста (известен също като „Джанчото") за политически цели, но се влюбва в по-малкия му брат Паоло Малатеста. Двамата започват афера и извършват прелюбодеяние. Някъде между 1283 и 1286 г. Джовани ги изненадва заедно в спалнята на Франческа и яростно намушква и двамата до смърт. Франческа обяснява: „Любов, коя любов в любимий пали, / тъй на сърцето ми го мил стори, /че тук дори сме свързани остали. / Любов и двама в гроба ни зари, / но Каин същи в дъното на Ада / очаква онзи, кой ни умори.“

Освен това Франческа съобщава, че тя и Паоло се поддават на любовта си, когато прочитат историята за прелюбодеянието между Ланселот и Гуиневир в старофренския романс Lancelot-Graal. Франческа казва: Galeotto fu'l libro e chi lo scrisse (букв. „галеот бе книгата и този, който я написа“). Думата "Galeotto" означава „подтикващ към проституция“, но е и италианският термин за Галеот – рицар-полугигант в легендата за крал Артур, действал като посредник между Ланселот и Гуиневир, насърчавайки ги да се обичат. Вдъхновен от Данте, авторът Джовани Бокачо използва името Prencipe Galeotto в алтернативното заглавие на „Декамерон“ – колекция от новели от XIV век. В края на Песен III, Данте, обзет от съжаление и мъка, припада.

Трети кръг (Чревоугодничество)

Песен 6

Цербер на илюстрация от Гюстав Дюре.

В третия кръг чревоугодниците се въргалят в гнила киша, произведена от непрекъснат, отвратителен, леден дъжд, като наказание за подлагането на разума им на ненаситен апетит. Цербер (описан като il gran vermo, букв. „големият червей", стих 22) – чудовищният триглав звяр от Ада, хищно пази чревоугодниците, лежащи в замръзналата тиня, разкъсвайки ги и одирайки ги с ноктите си, докато вият като кучета. Вергилий получава безопасно преминаване покрай чудовището, като напълва трите му усти с пръст.

Дороти Л. Сайърс пише, че „отдаването на греха, започнало с взаимно угаждане, води чрез незабележимо принизяване до самотно самоугаждане“. Чревоугодниците пълзят в калта сами, без да виждат, и не обръщат внимание на съседите си, символизирайки студената, егоистична и празна чувственост на живота им. Точно както похотта разкрива истинската си същност във ветровете на предишния кръг, тук кишата разкрива истинската природа на чувствеността – която включва не само прекомерното отдаване на храна и напитки, но и други видове пристрастяване.

В този кръг Данте разговаря с флорентински съвременник, идентифициран като Чако, което означава „прасе". Герой със същия псевдоним по-късно се появява в „Декамерон“ на Джовани Бокачо, където лакомото му поведение е ясно изобразено. Чако говори с Данте относно раздора във Флоренция между Белите и Черните гвелфи, който се развива след като раздорът между гвелфите и гибелините приключва с пълното поражение на гибелините. В първото от няколко политически пророчества в „Ад“ Чако предсказва изгонването на Белите гвелфи (партията на Данте) от Флоренция от Черните гвелфи, подпомогнати от папо Бонифаций VIII, което бележи началото на дългото изгнание на Данте от града. Тези събития се случват през 1302 г., преди да е написано поемата, но в бъдещето по на Великден 1300 г. – времето, в което се развива действието ѝ.

Четвърти кръг (Алчност)

Песен 7

В илюстрациите на Гюстав Доре за четвъртия кръг тежестите са огромни торби с пари.

Четвъртият кръг се пази от фигура, която Данте нарича Плутон: това е Плутос, богът на богатството в класическата митология. Въпреки че двамата често се свързват, той е различна фигура от Плутон (Дис), класическият владетел на подземния свят. В началото на Песен 7 той заплашва Вергилий и Данте с загадъчната фраза Pape Satàn, pape Satàn aleppe, но Вергилий защитава Данте от него.

В четвъртия кръг се наказват онези, чието отношение към материалните блага се отклонява от подходящото. Те включват сребролюбците или скъперниците (включително много духовници, папи и кардинали), които трупат притежания, и прахосниците, които ги пропиляват. Двете групи се състезават, използвайки големи тежести като оръжия, които натискат с гърдите си.

Свързвайки този грях на невъздържаност с двата, които го предшестват (похотта и лакомията), Дороти Л. Сейърс пише: „Взаимното угаждане вече се е превърнало в егоистичен апетит; сега този апетит осъзнава несъвместимите и еднакво егоистични апетити на други хора. Безразличието се превръща в взаимен антагонизъм, изобразен тук чрез антагонизма между трупане и прахосване.” Контрастът между тези две групи кара Вергилий да разсъждава върху естеството на Фортуна, която издига нациите до величие и по-късно ги потапя в бедност, докато прехвърля „тези празни блага от нация на нация, клан на клан“. Тази реч запълва това, което иначе би било празнина в поемата, тъй като и двете групи са толкова погълнати от своята дейност, че Вергилий казва на Данте, че би било безсмислено да се опитва да говори с тях – те са загубили своята индивидуалност и са станали неузнаваеми.

Пети кръг (Гняв)

Петият кръг на илюстрация от Страданус (Ян ван дер Страт), 1587 г.

В блатистите вонящи води на река Стикс – Петият кръг активно гневливите се бият жестоко помежду си на повърхността на тинята, докато навъсените (пасивно гневливите) лежат под водата. Дороти Л. Сейърс пише, че на повърхността на мръсното Стигийско блато „активно мразещите се разкъсват и ръмжат едни на други, а на дъното навъсените мразещи лежат клокочещи, неспособни дори да изразят себе си заради гнева, който ги задушава“. Като последен кръг на невъздържанието, „дивото саморазочарование“ на Петия кръг бележи края на „това, което е имало своето нежно и романтично начало в лудостта на отдадената страст“.

Песен 8

Лодката на Данте от Йожен Дьолакроа

Флегий неохотно прекарва Данте и Вергилий през Стикс с лодката си. По пътя ги срещат Филипо Ардженти, черен гвелф от видната фамилия Адимари. Малко се знае за него, въпреки че Джовани Бокачо описва инцидентa на избухването му; ранните коментатори твърдят, че брат му заграбва част от имуществото на Данте след изгнанието му от Флоренция. Той задава провокативен въпрос на Данте, което води до разпра, и се опитва да обърне лодката. Виргилий одобрява възмущението на Данте и го уверява, че желанието да види потъването на прокълнатия в калта, ще бъде изпълнени: точно както Ардженти е давал възможност за изземването на имуществото на Данте, така и самият той е „иззет“ от всички други гневни души, които му се нахвърлят.

Когато Данте отговаря „В плач и в скръб, проклет дух, нека останеш дълго време“, Вергилий го благославя с думи, използвани за описание на самия Христос (Лука 11:27). Буквално, това отразява факта, че душите в Ада са завинаги застинали в избраното от тях състояние, но алегорично, отразява началното съзнание на Данте за собствения му грях.

В далечината Данте съзира високи кули, които приличат на огненочервени джамии. Вергилий го информира, че наближават град Дис. В самия Дис, заобиколен от Стигийското блато, се намира Долният ад. Дис е едно от имената на Плутон, класическия цар на подземния свят, освен че е и име на царството. Стените на Дис се пазят от паднали ангели. Вергилий не успява да ги убеди да пуснат Данте и него да влязат. Вергилий уверява Данте, че ще дойде някой, който ще им отвори.

Песен 9

Данте е заплашен от Фуриите (Алекто, Мегера и Тисифона) и от Медуза. Ангел, изпратен от небето, осигурява влизането на поетите, отваряйки портата, като я докосва с пръчка, и укорява онези, които са се противопоставили на Данте. Алегорично това разкрива факта, че поемата започва да се занимава с грехове, които философията и хуманизмът не могат да разберат напълно. Вергилий също споменава на Данте как Ерихтон го е изпратила в най-долния кръг на Ада, за да върне дух оттам.

Шести кръг (Ерес)

Песен 10

Долен ад, вътре в стените на Дис, на илюстрация от Страданус: има падане от Шестия кръг до трите отдела на Седмия кръг, след това отново до десетте отдела на Осмия кръг и най-отдолу до ледения Девети кръг.

В шестия кръг еретици като Епикур и неговите последователи (които казват, че душата умира с тялото) са хванати в капан в пламтящи гробове. Данте води беседа с двама епикурейски флорентинци в един от гробовете: Фарината дели Уберти, известен водач на гибелините (след битката при Монтаперти през септември 1260 г. Фарината протестира силно срещу предложеното унищожаване на Флоренция на срещата на победителите гибелини; той умира през 1264 г. и е посмъртно осъден за ерес през 1283 г.), и Кавалканте Кавалканти – гвелф, който е баща на приятеля на Данте и колега поет Гуидо Кавалканти. Политическата принадлежност на тези двама мъже позволява по-нататъшно обсъждане на флорентинската политика. В отговор на въпрос на Данте за „пророчеството“, което е получил, Фарината обяснява, че това, което душите в Ада знаят за живота на земята, идва от виждането на бъдещето, а не от някакво наблюдение на настоящето. Следователно, когато „порталът на бъдещето е затворен“, вече няма да е възможно да знаят нищо. Фарината обяснява, че в гробницата са натъпкани също император Фридрих II, който обикновено се смята за епикуреец, и Отавиано Убалдини, когото Данте нарича „Кардинала“.

Песен 11

Данте чете надпис върху един от гробовете, показващ, че принадлежи на папа Анастасий II – въпреки че някои съвременни учени смятат, че Данте е допуснал грешка в стиха, споменаващ Анастасий („ Anastasio papa guardo, / lo qual trasse Fotin de la via dritta “, редове 8– 9), обърквайки папата с византийския император от онова време Анастасий I. Спирайки за момент преди стръмното спускане към зловонния седми кръг, Вергилий обяснява географията и обосновката на Долния ад, в който се наказват греховете на насилието (или зверството) и измамата (или злобата). В своето обяснение той се позовава на „Никомаховата етика“ и „Физика“ на Аристотел със средновековни тълкувания. Вергилий твърди, че има само два законни източника на богатство: природните ресурси („природа“) и човешките труд и дейност („изкуство“). Следователно лихварството, което трябва да бъде наказано в следващия кръг, е престъпление и срещу двете; това е един вид богохулство, тъй като е акт на насилие срещу изкуството, което е дете на природата, а природата произлиза от Бога.

След това Вергилий посочва времето чрез своето необяснимо съзнание за позициите на звездите. Голямата мечка сега се намира на северозапад над Каурус (северозападният вятър). Съзвездието Риби тъкмо се появява над хоризонта: това е зодиакалният знак предшестващ Овена. Песен I отбелязва, че Слънцето е в Овена и тъй като 12-те зодиакални знака изгряват на интервали от два часа, сега би трябвало да са около два часа преди изгрев: 4:00 сутринта на Велика събота, 9 април.

Седми кръг (Насилие)

Песен 12

Седмият кръг, разделен на три отдела, приютява насилниците. Данте и Вергилий се спускат по купчина скали, които някога са образували скала, за да достигнат до Седмия кръг от Шестия кръг, като първо трябва да избегнат Минотавъра („позорът на Крит“, ред 12)“ При вида им Минотавърът гризе плътта си. Вергилий уверява чудовището, че Данте не е неговият омразен враг Тезей. Това кара Минотавъра да ги атакува, докато Данте и Вергилий бързо навлизат в седмия кръг. Вергилий обяснява наличието на разбити камъни около тях: те са резултат от голямото земетресение, което разтърсва земята в момента на смъртта на Христос (Мат. 27:51), по време на Разтърсването на Ада. Руините, получени в резултат на същия трус, са видени преди това в началото на Горния ад (на входа на Втория кръг, песен 5).

Отдел 1: Насилници против ближния. В първия отдел на седмия кръг убийците, войниците, грабителите и тираните са потопени във Флегетон, река от кипяща кръв и огън. Сиарди пише, „както са тънали в кръв през живота си, така са потопени завинаги в кипящата кръв, всеки според степента на греха си“. Кентаврите, командвани от Хирон и Фол, патрулират около пръстена, стреляйки със стрели във всеки грешник, който се появи по-високо от кипящата кръв, отколкото е позволено. Кентавърът Нес води поетите през Флегетон и посочва Александър Велики (вероятно), „Дионисий“ (Дионисий I или Дионисий II, или и двамата – кръвожадни, непопулярни тирани на Сицилия), Ецелино III да Романо (най-жестокият от гибелинските тирани), Обицо II д’Есте и Гийом дьо Монфор (граф на Нола). Реката става все по-плитка, докато стигне до брод, след което се връща в пълен кръг обратно към по-дълбоката част, където Данте и Вергилий за първи път я приближават: тук са потопени тираните, включително Атила, крал на хуните („бич на земята“, стих 134), „Пир“ (кръвожадният Неоптолем – син на Ахил или крал Пир от Епир), Секст, Риниери да Корнето и Риниери Паци. След като довежда Данте и Вергилий до плиткия брод, Нес ги оставя, за да се върне на поста си. Този пасаж може да е повлиян от ранносредновековния Visio Karoli Grossi („Видение на Карл Дебели“ – анонимна творба на латинската проза от ок. 900 г.).

Песен 13

Харпиите в Гората на самоубийците, илюстрация на Гюстав Дюре, 18861 г.

Отдел 2: Насилници против себе си. Вторият отдел на седмия кръг е Гората на самоубийците, в която душите на самоубийците и тези, които от отчаяние са търсили смърт. Първите са превърнати в сухи дънери с безлистни клони, по които Харпии (отвратителни птици с остри нокти и с лица на жени) вият своите гнезда, а вторите са постоянно преследвани от бесни кучки, които постепенно ги разкъсват. Данте отчупва клонка от едно от дърветата и от кървящия ствол чува разказа за Пиетро дела Виня, могъщ министър на император Фридрих II, докато не изпада в немилост и не е хвърлен в затвора и ослепен. Впоследствие той се самоубива; присъствието му тук, а не в деветия кръг, показва, че Данте вярва, че обвиненията срещу него са неверни. Харпиите и характеристиките на кървящите храсти се основават на книга 3 от „Енеида“. Според Дороти Л. Сейърс Данте представя греха на самоубийството като „обида за тялото; така че тук сенките са лишени дори от подобие на човешка форма. Тъй като те са отказали живота, те остават фиксирани в мъртва и изсъхнала стерилност. Те са образ на омразата към себе си, която изсушава самия сок от енергия и прави целия живот безплоден." Дърветата могат да се тълкуват и като метафора за състоянието на ума, в което се извършва самоубийство.

Данте научава, че тези самоубийци, уникални сред мъртвите, няма да бъдат телесно възкресени след Страшния съд, тъй като са изхвърлили телата си; вместо това те ще запазят храстовата си форма, със собствените си трупове, висящи от бодливите крайници. След като Пиетро дела Виня завършва разказа си, Данте забелязва две сенки (Лано от Сиена и Якопо ди Сант Андреа от Падуа) да тичат през гората, преследвани и жестоко хапани от свирепи кучки – това е наказанието за жестокия прахосник, който, обладан от покварена страстта... разпръснал благата си заради чистата безумна похот за развалини и безредици“. Унищожението, причинено на дървото от бягството и наказанието на развратниците, докато се блъскат през храсталака, причинява допълнително страдание на самоубийците, които не могат да се отдръпнат от пътя.

Песен 14

Отдел 3: Насилниците против Бога, изкуството и природата. Третият отдел от седмия кръг е голяма равнина, насипана с нажежен пясък, обгорена от огромни огнени капки, падащи бавно от небето – образ, произлизащ от съдбата на Содом и Гомор (Битие, 19:24). Богохулниците (насилниците против Бога) са изпънати по гръб върху горящия пясък, содомитите (насилниците против природата) тичат в кръг, а лихварите (насилниците против изкуството, което е внук на Бога, както е обяснено в Песен 11) са клекнали сгушени и плачещи. Сиарди пише: „Богохулството, содомията и лихварството са неестествени и безплодни действия: по този начин непоносимата пустиня е вечността на тези грешници; и по този начин дъждът, който в природата би трябвало да е плодороден и хладен, се спуска като огън“. Данте намира Капаней проснат върху пясъка. Той е един от седемте вождове, които са обсаждали Тива и заради богохулството му срещу Юпитер е поразен с мълния по време на войната на Седмината срещу Тива; той все още презира Юпитер в отвъдния живот. Преливането на Флегетон – реката от кръв от първия отдел, тече кипяща през Гората на самоубийците (Втори отдел) и пресича Горящата равнина. Вергилий обяснява произхода на реките на Ада, което включва препратки към Стареца от Крит.

Песен 15

Брунето Латини говори с Данте, илюстрация на Гюстав Дюре.

Защитени от силите на кипящата река, Данте и Вергилий напредват през горящата равнина. Те минават покрай бродеща група содомити и Данте, за своя изненада, разпознава Брунето Латини. Данте се обръща към него с дълбока и скръбна привързаност, „отдавайки му най-голямата почит, предлагана на всеки грешник в Ада“, като по този начин опровергава предположенията, че поетът поставя само враговете си в Ада. Данте изпитва голямо уважение към Брунето и се чувства духовно задължен към него и неговите произведения. Брунето пророкува лошото третиране на Данте от страна на флорентинците. Данте също така идентифицира други содомити, включително Присциан (латински граматик от 5 век), Франческо д'Акорсо (знаменит адвокат и преподавател по право в Болоня от 13 век) и епископа от 13 век Андреа Моци (който за своите порочни нрави е преместен от папата във Виченца).

Песен 16

Поетите започват да чуват водопада, който се спуска над Голямата скала в Осмия кръг, когато три сенки се отделят от компанията им и ги поздравяват. Това са Якопо Рустикучи, Гуидо Гуера и Тегиайо Алдобранди – всички флорентинци, на които Данте много се възхищава. Рустикучи обвинява жестоката си съпруга Гуалдрада за терзанията си. Грешниците искат новини за Флоренция, а Данте оплаква текущото състояние на града. На върха на водопада, по заповед на Вергилий, Данте сваля въже от кръста си и Вергилий го пуска през ръба. Сякаш в отговор една голяма, изкривена фигура плува нагоре през мръсния въздух на бездната – тази на Герион. К. Величков (бел. 8 към Песен 16 на „Ад“) пише: „Въжето, с което Данте казва, че е искал да хване пантерата и което Вергилий хвърля в бездната, за да накара Герион да излезе и да ги свали в осмия кръг, има символическо значение, на което от разни тълкуватели се дават различни обяснения Ако се приеме, че Данте в своите младини е бил постъпвал във францискански манастир, но е напуснал ордена, без да се посвети окончателно на монашество, това е въжето, с което се препасват монасите от Францисканския орден, и означава силата, с която успяваме да надвием страстите. С тая сила, която заключава в себе си добродетел и въздържание. Данте се е домогвал да хване пантерата, символ на сладострастието, и да я направи безвредна. Според едни тълкуватели въжето означава хитростите, с които е обвито на всеки човек сърцето. Данте, за да достигне до пълно съвършенство, трябва да освободи себе си от тия хитрости. Това и прави Вергилий, като хвърля въжето в бездната. Понеже в тая бездна живее Герион, който олицетворява лъжата и лукавството, той познава знака, що му хвърлят, и веднага се изкачва горе. Според друго тълкуване, всъщност Герион представлява лъжата, въжето е символ на правда, прямодушие и доблест, съединени с умереност, пред които лъжата остава обезоръжена и посрамена.“

Песен 17

Герион според Гюстав Дюре.

Създанието, което се приближава към Данте, е Герион, чудовището на измамата. Вергилий обявява, че трябва да полетят от скалата на гърба на чудовището. Докато Виргилий говори с Герион, Данте отива сам да види лихварите, наказани да седят до голямата бездна под дъжд от пламъци. Между тях той вижда някои свои познати. Данте обаче не ги разпознава, но всеки има хералдическа емблема, изобразена върху кожена кесия около врата му, която показва, че те произхождат от знатни флорентински семейства. Това са Катело ди Росо Джанфиляци, Чапо Убриаки, падуанецът Реджиналдо Скровени (който пророкува, че неговият падуански колега Виталиано ди Якопо Виталиани ще се присъедини към него тук) и Джовани ди Буямонте. След това Данте се присъединява отново към Вергилий и, качени на гърба на Герион, двамата започват спускането си от голямата скала в Осмия кръг: Адът на измамниците и злонамерените.

Герион, крилато чудовище, което позволява на Данте и Вергилий да се спуснат по огромна скала, за да достигнат до Осмия кръг, традиционно е представян като гигант с три глави и три съединени тела. Герион-ът на Данте е образ на измама, съчетаващ човешки, зверски и влечугоподобни елементи: той е „чудовище с обща форма на виверн, но с опашка на скорпион, космати ръце, пищно белязан тяло на влечуго и лице на справедлив и честен човек". Приятното човешко лице върху това гротескно тяло напомня за неискрения измамник, чиито намерения „зад лицето“ са чудовищни, хладнокръвни и жилещи с отрова.

Осми кръг (Измама)

Песен 18

Сега Данте се озовава в Осмия кръг, наречен Malebolge („Зли ями“): горната половина на Ада на измамниците и злонамерените. Осмият кръг е голяма каменна фуния, оформена като амфитеатър, около която вървят поредица от десет дълбоки, тесни, концентрични ями, наречени bolge. В тези ями са наказани виновните за измама. От подножието на Голямата скала до Кладенеца (който оформя гърлото на фунията) има големи скални израстъци като спици на колело, които служат като мостове над десетте ями. Дороти Л. Сайърс пише, че Злите ями са „образът на града в корупция: прогресивното разпадане на всяка социална връзка, лична и обществена. Сексуалност, църковна и гражданска длъжност, език, собственост, съвет, авторитет, психическо влияние и материална взаимозависимост – всички посредници на обмена на общността са изопачени и фалшифицирани.“

Илюстрация от Сандро Ботичели: Данте и Вергилий посещават първите два ями от Осмия кръг.

Яма 1: Сводници и съблазнители. Тези грешници правят две редици – едната по протежение на двата бряга на ямата, и маршируват бързо в противоположни посоки, докато вовеки са бичувани от рогати демони. Те „съзнателно са експлоатирали страстите на другите и така ги карали да служат на собствените си интереси, самите те са подтиквани и бичувани“. Данте се позовава на скорошно правило за движение, разработено за юбилейната 1300 година в Рим. В групата на сводниците поетите забелязват Венедико Качанемико – болонски гвелф, продал собствената си сестра Гизола на маркиз Обицо II д'Есте. В групата на съблазнителите Вергилий сочи Язон – гръцкият герой, който води Аргонавтите да донесат Златното руно от Еет, цар на Колхида. Язон печели помощта на дъщерята на краля Медея, като я съблазнява и се жени за нея само за да я изостави по-късно за Креуза (Главка). Преди това Язон съблазнява Хипсипила, когато Аргонавтите достигат Лемнос на път за Колхида, но я изоставя сама и бременна“.

Яма 2: Ласкатели. Те също експлоатират други хора, този път злоупотребявайки и покварявайки езика, за да си играят с желанията и страховете на другите. Те са потопени в изпражнения (представителни за фалшивите ласкателства, които са казвали на земята), докато вият и се бият помежду си. Сред тях са Алесио Интерминели от Лука (известен със своите раболепни и фалшиви ласкателства) и Таида (гръцка хетера от IV век, героиня в комедията на Теренций „Евнух“).

Песен 19 Яма 3: Симоняни. Тук Данте силно осъжда извършилите симония, т.е. продажба на църковни услуги и длъжности, и следователно са спечелили пари за себе си от това, което принадлежи на Бога. Грешниците са поставени с главата надолу в кръгли, подобни на тръби дупки в скалата (унизителна подигравка на кръщелните купели), с пламъци, изгарящи стъпалата на краката им. Топлината на огъня е пропорционална на техния грях. Сравнението с кръщелните купели дава случайна възможност на Данте да изчисти името си от обвинение за злонамерено увреждане на купела в Баптистерия на Свети Йоан. Въпреки че Данте не го среща, той споменава тук Симон Магесник, предлагал на апостол Петър пари, за да получи дарба да прави чудеса и на когото е кръстен грехът. Един от грешниците, папа Николай III, трябва да отслужва адското кръщение с огън от смъртта си през 1280 г. до 1303 г. – пристигането в Ада на папа Бонифаций VIII. Бонифаций ще заеме мястото на своя предшественик в каменната фуния до 1314 г., когато ще на свой ред да бъде заменен от папа Климент V, марионетка на френския крал Филип IV, който мести папския престол в Авиньон, поставяйки началото на Авиньонското папство (1309 – 1377). Данте изобличава симонийната поквара на Църквата.

Песен 20

Наказание на магьосниците и гадателите в четвъртата яма, Песен 20, илюстрирана от Страданус.

Яма 4: Магьосници. В средата на моста на четвъртата яма Данте гледа надолу към душите на гадателите, астролозите, предсказателите и други фалшиви пророци. Наказанието на онези, които са се опитали да „узурпират прерогативите на Бога, като надничат в бъдещето“, е главите им да бъдат обърнати върху телата им откъм гърба им: в това ужасно изкривяване на човешката форма тези грешници са принудени да вървят назад вовеки, заслепени от собствените си сълзи. Джон Сиарди пише: „По този начин онези, които се стремят да проникнат в бъдещето, не могат дори да виждат пред себе си; те се опитват да се придвижат напред във времето, така че трябва да се връщат назад през цялата вечност; и тъй като изкуството на магьосничеството е изкривяване на Божият закон, така и телата им са изкривени в Ада“ Въпреки че се отнася предимно за опитите да се види в бъдещето чрез забранени средства, това също така символизира изкривената природа на магията като цяло. Данте плаче от съжаление и Вергилий го упреква. Вергилий дава пространно обяснение за основаването на родния си град Мантуа. Сред грешниците в този кръг са цар Амфиарай (един от Седмината срещу Тива, който, предвиждайки смъртта си във войната, се опитва да я предотврати, като се укрива от битката, но умира при земетресение, опитвайки се да избяга), както и двама тивански гадатели: Тирезий (в Метаморфозите на Овидий III, 324–331 той става жена, след като удря две копулиращи змии с жезъла си; седем години по-късно се превръща обратно на мъж при идентична среща) и дъщеря му Манто. Също така в тази яма са Арунтий (етруски гадател, който предсказва победата на Цезар в Римската гражданска война във Фарсалия I на Лукан, 585–638), гръцкият авгур Еврипил, астролозите Майкъл Скот (служил в двора на Фридрих II в Палермо) и Гуидо Бонати (служил в двора на Гуидо да Монтефелтро), както и Асденте (обущар и гадател от Парма). Вергилий загатва, че Луната сега залязва над Херкулесовите стълбове на запад: часът е точно след 6 часа сутринта – зората на Велика събота.

Песен 21

Водачът на Данте отблъсква Малакода и неговите демони между ями 5 и 6 (илюстрация на Гюстав Дюре).

Яма 5: Продажници. Корумпираните политици, натрупали пари от обмен на обществени длъжности (политическият аналог на симоняните), са потопени в езеро от кипяща смола, което представлява лепкавите пръсти и тъмните тайни на техните корупционни сделки. Те се пазят от демони, наречени Малебранки („Зли нокти“), които ги разкъсват на парчета с нокти и куки, ако ги хванат над повърхността на смолата. Поетите наблюдават как демон пристига със сенатор от Лука и го хвърля на терена, където демоните го нападат. Вергилий осигурява безопасното поведение на лидера на Малебранките на име Малакода („Зла опашка“). Той ги информира, че мостът през шестата яма е срутен в резултат на земетресението, разтърсило Ада при смъртта на Христос през 34 г. сл. Хр., но има друг път по-нататък. Той изпраща отряд демони начело с Барбарича (Къдравобрадий), за да ги придружи безопасно. Въз основа на подробностите в тази песен (и ако се приеме, че смъртта на Христос е настъпила точно по обяд), часът е 7 сутринта на Велика събота. Демоните изпълняват вид сатирична черна комедия – в последния ред на Песен 21 знакът за техния марш е даден от пръдня: ed elli avea del cul fatto trombetta (букв. „и той бе от задника си направил [звук на] тръба“.

Песен 22

Един от продажниците, неидентифициран наварец (идентифициран от ранните коментатори като Чампòло, т.е. Жан-Пол Наварски), е заловен от демоните и Вергилий го разпитва. Грешникът говори за своите колеги продажници: брат Гомит (корумпиран монах в Галура, обесен от Нино Висконти за приемане на подкупи, за да позволи на затворници да избягат) и Микеле Дзанке (корумпиран наместник в Логодуро при крал Енцо от Сардиния). Той предлага да примами някои от своите събратя по страдание в ръцете на демоните и когато планът му е приет, бяга обратно на терена. Дяволите Аликино и Калкабрина започват сбиване във въздуха и сами падат на терена, а Барбарича организира спасителен отряд. Данте и Вергилий се възползват от объркването, за да се изплъзнат.

Песен 23

Яма 6: Лицемери. Поетите избягват от преследващите ги Малебранки, като се плъзгат надолу по наклонения бряг на следващата яма. Тук те намират лицемерите апатично да се разхождат по тясна пътека вовеки, натежали от оловни одежди. Одеждите са брилянтно позлатени отвън и са оформени като монашески навик – „външният вид на лицемера блести ярко и минава за святост, но под това шоу се крие ужасната тежест на неговата измама“, лъжа, която ги тежи и прави духовния прогрес невъзможен за тях. Данте разговаря с Каталано Малаволти и Лодеринго Андало – двама болонски братя от Веселите монаси (Гауденти или Братя на Пресветата Дева Мария) – орден, придобил репутация, че не изпълнява обетите си и в крайна сметка разпуснат с папски указ. Отец Каталано посочва Каяфа – първосвещеникът на Израел при Пилат Понтийски, който съветва фарисеите да разпнат Исус за общественото благо (Йоан 11:49-50). Самият той е разпънат на дъното на Ада с три големи стълба и в такава позиция, че всеки преминаващ грешник трябва да стъпи върху него: той „трябва да понесе върху тялото си тежестта на цялото лицемерие на света“. Веселите братя обясняват на Вергилий как може да се изкачи от ямата; Вергилий открива, че Малакода го е излъгал за мостовете над шестата яма.

Песен 24

Крадците, измъчвани от змии (Гюстав Доре).

Яма 7: Крадци. Данте и Вергилий напускат ямата на лицемерите, като се катерят по разрушените скали на мост, разрушен от голямото земетресение, след което пресичат моста на Седма яма до далечната страна, за да наблюдават следващата. Ямата е пълна с чудовищни влечуги: сенките на крадците са преследвани и хапани от змии и гущери, които се свиват около грешниците и връзват ръцете им зад гърба им. Пълният ужас от наказанието на крадците се разкрива постепенно: точно както те са крали чуждо имущество в живота, самата им самоличност тук става обект на кражба. Един грешник, който неохотно се идентифицира като Вани Фучи, е ухапан от змия по югуларната вена, избухва в пламъци и се възражда отново от пепелта като Феникс. Вани произнася мрачно пророчество срещу Данте.

Песен 25

Вани богохулства и змиите се нахвърлят срещу него. Кентавърът Как пристига, за да го накаже. Как има огнедишащ дракон на раменете си и змии, покриващи конския му гръб (в римската митология Как, чудовищният, огнедишащ син на Вулкан, е убит от Херкулес, защото е нападнал добитъка на героя; в „Енеида“, VIII, 193–267 Вергилий не го описва като кентавър). След това Данте се среща с пет благородници крадци от Флоренция и наблюдава техните различни трансформации. Аниело Брунелески, в човешка форма, се слива със змията с шест крака, която е Чанфа Донати. Лице на име Буозо (може би Буозо Абати или Буозо Донати, последният от които е споменат в „Ад“, песен 30, стих. 44) се появява за първи път като мъж, но разменя форми с Франческо Кавалканти, който ухапва Буозо под формата на змия с четири крака. Пучо Шанкато засега остава непроменен.

Песен 26

Данте и Виргилий наблюдават измамните съветници.

Яма 8: Измамни съветници. Данте отправя страстна инвектива (нападателна реч) срещу Флоренция, преди да премине към следващата яма. Тук се движат измамните съветници или злите съветниц , скрити от погледа в отделни пламъци. Това не са хора, дали фалшиви съвети, а хора, използвали позицията си, за да съветват други да участват в измама. Одисей и Диомед са наказани заедно в голям двуглав пламък; те са осъдени за хитростта на Троянския кон (което води до падането на Троя), за убеждаването на Ахил да отплава за Троя (като Дейдамея умира от мъка) и за кражбата на свещената статуя на Палада, Паладиум (от което се е смятало, че е зависела съдбата на Троя). Одисей, фигурата в по-големия рог на пламъка, разказва историята за последното си пътуване и смъртта, творение на Данте, което илюстрира степента на собствената му гордост въпреки осъждането му на този основен порок в „Божествена комедия“. Одисей разказва как, след задържането му от Цирцея, нито радостната му мисъл за сина му Телемах, нито благочестието към стария му баща Лаерт, нито обичта към съпругата му Пенелопа са могли да надделеят над желанието му да тръгне в открито море, за да види „... свят, народи, доблестта,/ пороците им, тяхното живеене“. Докато се приближават до Херкулесовите стълбове, Одисей призовава следното: „От род сме ний такъв, за кой е срам / бездушно като скот да прозябява: / живот Зевс гръмовержец дал е вам, / за слава и за знанья да ламтите“. Този пасаж илюстрира опасността от използване на реторика без подходяща мъдрост – недостатък, осъден от няколко от най-видните философски влияния на Данте. Въпреки че Одисей успешно убеждава своя екипаж да се впусне в неизвестното, му липсва мъдростта да разбере опасността, която това води до смъртта им при корабокрушение, след като са видели Планината на Чистилищете в Южното полукълбо.

Песен 27

Бартоломео ди Фруозино, Данте и Вергилий с Гуидо да Монтефелтро сред лъжливите съветници, ок. 1420 г., Национална библиотека, Париж.

Към Данте се приближава духът на Гуидо да Монтефелтро, обвит в пламъци. Той е бил начело на гибелините от Романя и сега моли Данте да му даде новини за страната му. Данте му отговаря с трагично резюме на сегашното състояние на градовете на Романя. След това Гуидо разказва за живота си. След живот като човек на оръжието, проницателен и коварен, а не смел и лоялен, той се разкайва и става францисканец. Но папа Бонифаций VIII, който познава славата му, го призовава, обещавайки да го му опрости греховете, ако го посъветва как да спечели срещу римското семейство Колона, неговите врагове. Тук Данте загатва за борбата, предприета от Бонифаций през 1297 г. срещу Колона и техните последователи, които отказват да признаят валидността на абдикацията на папа Целестин V и следователно избора на нов папа. Отлъчени от Църквата и приканени да се подчинят в рамките на десет дни, Колона се укриват в замъците в Дзагароло и Палестрина, където оказват съпротивлява година и половина. Гуидо да Монтефелтро се колебае, осъзнавайки греха, който се кани да извърши, след което, убеден, приема, смятайки греха на неподчинението за по-сериозен от този на предоставянето на измамни съвети. Затова той съветва Бонифаций да обещае прошка на враговете си, без след това да я спази. Но при смъртта му дяволът взема душата му макар че Свети Франциск пожелава да го отведе в Рая. Дяволът твърди, че човек не може да се покае за едно действие и да го извърши едновременно. За това Гуидо е осъден в ямата на измамните съветници. В края на разказа си той се отдалечава, разлюлявайки островърхия пламък. Данте и Вергилий продължават към следващата яма, където са наказани сеячите на раздори.

Песен 28

Яма 9: Сеячи на раздори. В Девета яма сеячите на раздори са разсичани за цяла вечност от голям демон с кървав меч: телата им са разделени, тъй като в живота техният грях е бил да разкъсат това, което Бог е възнамерявал да обедини; това са грешниците, „готови да разкъсат цялата тъкан на обществото, за да задоволят един разделен егоизъм“. Душите трябва да влачат разрушените си тела около рова, раните им зарастват в хода на обиколката, само за да може демонът да ги разкъса отново. Те са разделени на три категории: сеячи на религиозен разкол и раздор, на граждански борби и политически раздори, и на разединение в семейството или между роднини. Главен сред първите е Мохамед, основателят на исляма: тялото му е разпорено от слабините до брадичката, като вътрешностите му висят навън. Данте очевидно вижда Мохамед като причиняващ разцепление в християнството, когато той и неговите последователи се отделят. Данте също осъжда зет му Али за разкола между сунити и шиити: лицето му е разцепено от горе до долу. Мохамед казва на Данте да предупреди разколника и еретика Фра Долчино. Във втората категория са Пиер да Медичина (гърлото му е прерязано, носът му е отрязан до веждите, има рана на мястото на едното му ухо), римският трибун Гай Скрибоний Курион (който съветва Цезар да пресече река Рубикон и така да започне Гражданската война; езикът му е отрязан) и Моска дей Ламберти (който подбужда семейство Амидеи да убие Буонделмонте Буонделмонти, което води до конфликт между гвелфи и гибелини; ръцете му са отрязани). И накрая, в третата категория грешници е рицарят от XI-XII век Бертран де Борн, който носи отсечената си глава за собствената ѝ коса, като я люлее като фенер. Твърди се, че Бертран е предизвикал кавга между крал Хенри II и неговия син принц Хенри Младия крал; неговото наказание в Ада е обезглавяване, тъй като разделянето на баща и син е като отрязване на главата от тялото.

Песен 32

Яма 10: Фалшификатори. Последната яма на Осмия кръг е дом на различни видове фалшификатори. „Болест“ на обществото, те самите са засегнати от различни видове страдания: ужасни болести, воня, жажда, мръсотия, тъмнина и писъци. Някои лежат проснати, докато други тичат гладни през ямата, разкъсвайки други на парчета. Малко преди пристигането им в тази яма, Вергилий посочва, че е приблизително обяд на Велика събота и той и Данте обсъждат един от роднините на Данте (Джери де Бело) сред сеячите на раздори в предишната яма. Първата категория фалшификатори, с които се сблъсква Данте, са алхимиците (фалшификаторите на нещата). Той говори с два духа, злобно търкащи и дращещи прокажените си струпеи: Грифолино д'Арецо (алхимик, измъкнал пари от глупавия Алберто да Сиена срещу обещанието да го научи да лети; известният баща на Алберто, епископът на Сиена, накарал Грифолино да бъде изгорен на клада) и Капокио (изгорен на клада в Сиена през 1293 г. заради практикуването на алхимия).

Песен 30

Данте и Вергилий, картина на Уилям Адолф Бугеро: Капокио, алхимик, изгорен като еретик, е нападнат от Джани Скики, който се представя за мъртвия Буозо Донати, за да претендира за наследството си, Песен 30.

Изведнъж два духа – тези на Джани Скики де Кавалканти и на Мира, и двамата наказани като Самозванци (Фалшификатори на личности) и тичат бесни през ямата. Скики забива зъбите си във врата на алхимика Капокио и го отмъква като плячка. Грифолино обяснява как Мира се е преоблякла, за да извърши кръвосмешение с баща си, краля на Кипър Кинир, докато Скики се представя за мъртвия Буозо Донати Стари, за да продиктува завещание, давайки на себе си си печалба. След това Данте среща майстор Адам от Бреша, един от фалшификаторите (фалшификаторите на пари): за производството на флорентински флорини от 21, а не от 24-каратово злато е изгорен на клада през 1281 г. Той е наказан от отвратителна болест, подобна на воднянка, която му причинява подут стомах, не му позволява да се движи, както и вечна непоносима жажда. Майстор Адам посочва двама грешници от четвъртата група, тази на Лъжесвидетелите (Фалшификатори на думите). Това са Съпругата на Потифар (наказана за лъжливото си обвинение срещу Йосиф, Битие 39:7–19) и Синон, ахейският шпионин, който лъже троянците, за да ги убеди да вземат Троянския кон в града им („Енеида“, II, 57–194); Синон е тук, а не в Яма 8, защото съветът му е не само фалшив, но и зъл. И двамата страдат от пареща треска. Майстор Адам и Синон си разменят обиди, които Данте наблюдава, докато не бъде смъмрен от Вергилий. В резултат на своя срам и покаяние на Данте му е простено от неговия водач. Дороти Сейърс отбелязва, че слизането през Злите ями „започна с продажбата на сексуалните отношения и продължи с продажбата на Църквата и Държавата; сега самите пари са покварени, всяко твърдение се е превърнало в лъжесвидетелстване и всяка самоличност е лъжа“, така че всеки аспект на социалното взаимодействие е прогресивно унищожен.

Централен кладенец на Злите ями

Песен 31

Титани и гиганти, включително Ефиалт вляво, на илюстрация на Гюстав Доре.

Данте и Вергилий се приближават до Централния кладенец, на дъното на който се намира деветият и последен кръг на Ада. Класическите гиганти и библейските великани, които може би символизират гордостта и други духовни недостатъци, стоящи зад актове на предателство, стоят на постоянна стража в ямата на кладенеца, краката им са вградени в бреговете на Деветия кръг, докато горните им половини се издигат над ръба и могат да се видят от Злите ями. Данте първоначално ги бърка с големите кули на град. Сред великаните Вергилий идентифицира Нимрод (опитал се да построи Вавилонската кула; той извиква неразбираемото Raphèl mai amècche zabì almi); Ефиалт (който с брат си Отус се е опитал да щурмува Олимп по време на Гигантомахията; той е с оковани ръце) и Бриарей (за когото Данте твърди, че е предизвикал боговете), както и Титий и Тифон, обидили Юпитер. Тук е и Антей, който не се е присъединил към бунта срещу Олимпийските богове и затова не е окован. По убеждаване на Вергилий Антей взема поетите в голямата си длан и ги спуска леко до последното ниво на Ада.

Девети кръг (Предателство)

Песен 32

Данте говори на предателите в леда (илюстрация на Гюстав Доре).

В основата на кладенеца Данте се озовава в голямо замръзнало езеро: Кокит, деветият кръг на Ада. Хванати в леда, всеки според вината си, са наказани грешниците, виновни за предателство срещу онези, с които са имали специални отношения. Леденото езеро е разделено на четири концентрични зони от предатели, съответстващи, по ред на сериозност, на предателство на семейни връзки, предателите на връзки в общността, предателите на гостите и предателите на благодетелите. Това е в контраст с популярния образ на Ада като огнен; Чарди пише: „Предателствата на тези души бяха отричане на любовта (която е Бог) и на цялата човешка топлина. Само безмилостната мъртва точка на леда ще послужи за изразяване на природата им. Както отричаха Божията любов, така те са най-отдалечени от светлината и топлината на Неговото слънце. Както те отричаха всички човешки връзки, така те са свързани само от твърдия лед." Това последно, най-дълбоко ниво на Ада е запазено за предателите, предатели и клетвопрестъпници (най-известният му затворник е Юда Искариотски).

Зона 1 (Каина): кръстена на Каин, убил брат си Авел в първия акт на убийство (Битие, 4:8). Тук се намират Предателите на роднините: те държат вратовете и главите си извън леда и им е позволено да наведат глави, позволявайки известна защита от смразяващия вятър. Тук Данте вижда братята Алесандро и Наполеоне Алберти, избили се един друг заради наследството и политиката си някъде между 1282 и 1286 г. Камичоне Паци – гибелин, убил своя роднина Убертино, идентифицира няколко други грешници: Мордред (предателски син на крал Артур), Вани Канчелиери, по прякор Фокача (бял гвелф от Пистоя, убил своя братовчед Дето Канчелиери) и Сасоло Маскерони от благородническото семейство Тоски от Флоренция (убил роднина). Камичоне знае, че през юли 1302 г. неговият роднина Карлино де' Паци ще приеме подкуп, за да предаде замъка Пиантравини на Черните гвелфи, предавайки Белите. Като предател на партията си Карлино принадлежи към Антенора, следващият кръг надолу – неговият по-голям грях ще направи Камичоне да изглежда добродетелен в сравнение.

Зона 2 (Антенора), кръстена на Антенор, троянски войник, предал града си на гърците. Тук лежат предателите на родината: тези, извършили предателство срещу политически субекти (партии, градове или държави), са с глави над леда, но не могат да извият врат. Данте случайно рита главата на Бока Абати, предателски гвелф от Флоренция, и след това продължава да се отнася с него по-свирепо от всяка друга душа, която е срещал досега. Също така наказани тук са Буозо да Дуера (водач на гибелините, подкупен от французите, за да предаде краля на Неапол Манфред), Тезауро Бекария (гибелин от Павия, обезглавен от флорентинските гвелфи за предателство през 1258 г.), Джани Солданиери (благороднически флорентински гибелин, присъединил се към гвелфите след смъртта на крал Манфред през 1266 г.), Ганелон (Гано ди Маганца) (предал ариергарда на Карл Велики на мюсюлманините при Ронсево според френската епична поема „Песен за Роланд“) и Тебалдело Дзамбрази от Фаенца (гибелин, предал града си на болонските гвелфи на 13 ноември 1280 г.). Тогава поетите виждат две глави, замръзнали в една яма, като едната гризе тила на другата.

Песен 33

Уголино и синовете му от Жан-Батист Карпо (Музей на изкуството „Метрополитън“) изобразява историята на Уголино дела Герардеска от Песен 33. Затворен за предателство, Уголино умира от глад заедно с децата си, които, преди да умрат, го молят да изяде телата им.

Гризещият грешник разказва своята история: той е граф Уголино, а главата, която гризе, принадлежи на архиепископ Руджери. В „най-жалния и драматичен пасаж от „Ад““ Уголино описва как е заговорничил с Руджери през 1288 г., за да прогони своя племенник Нино Висконти и да поеме контрола над гвелфите от Пиза. Въпреки това, веднага щом като Нино си тръгва, архиепископът, усещайки отслабената позиция на гвелфите, се обръща срещу Уголино и го затваря със синовете и внуците му в Кула „Гуаланди“ (днес в Палацо дел Оролоджо в Пиза). През март 1289 г. архиепископът осъжда затворниците на гладна смърт в кулата.

Зона 3 (Птоломея). Според повечето древни (започвайки с Яков) и съвременни коментатори това име произлиза от библейския Птолемей, управител на провинция Йерихон, поканил своя тъст Симон, върховен свещеник, и синовете му Мататия и Юда, кара да ги убият чрез предателство (1 Макавей, 16). Според други хипотези става въпрос за египетския цар Птолемей XIII, оставил Помпей, намерил убежище при него, да бъде убит. Тук Предателите на гостите лежат по гръб в леда, докато сълзите им замръзват в очните им кухини, запечатвайки ги с малки козирки от кристал – те се лишени дори от възможността да плачат. Данте среща Фра Албериго, един от Веселите монаси (Гауденти или Братя на Пресветата Дева Мария) – орден, придобил репутация, че не изпълнява обетите си и в крайна сметка разпуснат с папски указ). Албериго, родом от Фаенца, моли Данте да махне козирката от лед от очите му. През 1285 г. Албериго кани опонентите си Манфред (негов брат) и Албергето (син на Манфред) на банкет, на който хората му убиват гостите на вечерята. Той обяснява, че често душата на жив човек попада в Птоломея. След това, на земята, демон се вселява в тялото и остава в него чак до естествената смърт на тялото. Грехът на Фра Албериго е идентичен по вид с този на Бранка Дория, генуезки гибелин, който през 1275 г. кани своя тъст Микеле Дзанке (видян в Осмия кръг, яма 5) и нарежда да бъде нарязан на парчета. Бранка (т.е. земното му тяло) не умира до 1325 г., но душата му, заедно с тази на неговия племенник, който му помага в предателството, пада в Птолемея, преди душата на Микеле Дзанке да е пристигнала в Ямата на продажниците. Данте си тръгва, без да спази обещанието си да изчисти очите на Фра Албериго от леда.

Песен 34

Кръг 4 (Юдека): четвъртата част на Кокит, наречена на Юда Искариотски, съдържа Предателите на благодетелите. При влизане в този кръг Вергилий казва Vexilla regis prodeunt inferni („На царя адски минават знамената“). Юдека е напълно безмълвна: всички грешници са напълно капсулирани в леда, изкривени и усукани във всякаква възможна позиция. Те представят образа на пълна неподвижност: невъзможно е да се говори с някого от тях, така че Данте и Вергилий бързо се придвижват към центъра на Ада.

Център на Ада

Сатаната в Ада е хванат в капана на замръзналата Централна зона на Деветия кръг на Ада, песен XXXIV (ил. на Гюстав Доре).

В самия център на Ада, осъден за извършване на най-големия грях (лично предателство срещу Бога), е Луцифер, споменат от Вергилий като Дис (римският бог на подземния свят; името "Дис" често се използва за Плутон в древността, като например в „Енеида“ на Вергилий). Архипредателят Луцифер някога е бил смятан от Бог за най-справедливия от ангелите, преди гордостта му да го накара да се разбунтува срещу него, което води до изгонването му от Рая. Луцифер е гигантски, ужасяващ звяр, хванат до кръста в леда, прикован и страдащ. Той има три лица, всяко с различен цвят: едното червено (в средата), другото бледожълто (вдясно) и третото черно (вляво). Дороти Л. Сайърс отбелязва, че според някои трите му лица предполагат неговия контрол над трите човешки раси: червено за европейците (от Яфет), жълто за азиатците (от Сим) и черно за африканците (расата на Хам). Всички интерпретации признават, че трите лица представляват фундаментално извращение на Троицата: Сатаната е безсилен, невеж и изпълнен с омраза за разлика от всемогъщата, всезнаеща и всеобичаща природа на Бога.

Луцифер запазва шестте си крила (първоначално той принадлежи към ангелския орден на Серафимимите, описан в Исая 6:2), но сега те са потъмнели, подобни на тези на прилеп и безполезни: леденият вятър, който се излъчва от ударите на крилете му още повече осигурява собствения му затвор в замръзналото езеро. Той плаче от шестте си очи и сълзите му се смесват с кървава пяна и гной, докато се стичат по трите му бради. Всяко лице има уста, която дъвче вовеки по един виден предател. Марк Юний Брут и Гай Касий Лонгин висят с крака съответно в лявата и дясната уста за участието си в убийството на Юлий Цезар (15 март 44 г. пр. н. е.) – акт, който според Данте представлява унищожаването на единна Италия и убийството на човека, който е божествено предопределен да управлява света. В централната, най-злобната паст, е Юда Искариотски – апостолът, който предава Христос. Юда е подложен на най-ужасяващото изтезание от тримата предатели: главата му е прогризана в устата на Луцифер, докато гърбът му е вовеки одиран и нарязван от ноктите на му. Според Дороти Л. Сайърс, „точно както Юда изобразява предателство срещу Бога, така Брут и Касий изобразяват предателство срещу Човека в обществото; или можем да кажем, че тук имаме образите на предателство срещу Божественото и светското управление на света".

Около 18 часа в събота вечер Вергилий и Данте започват да напускат Ада, като се катерят по дрипавата козина на Сатаната с краката напред. Когато стигнат до гениталиите му, поетите преминават през Центъра на вселената и на гравитацията от Северното полукълбо на Земята до Южното полукълбо на водата. Когато Вергилий променя посоката и започва да се изкачва „нагоре“ към повърхността на Земята при антиподите, Данте, в объркването си, първоначално вярва, че те се връщат към Ада. Вергилий посочва, че времето е по средата между каноничните часове на Първия час (6 часа сутринта) и Третия час (9 часа сутринта), т.е. 7;30 часа същата Велика събота, която тъкмо е на приключване. Данте е объркан как след около час и половина катерене очевидно е сутрин. Вергилий му обяснява, че това е в резултат на преминаване през центъра на Земята в Южното полукълбо, което е дванадесет часа пред Йерусалим – централният град на Северното полукълбо (където следователно в момента е 19:30). Вергилий продължава да обяснява как Южното полукълбо някога е било покрито със суха земя, но земята се е отдръпнала ужасена на север, когато Луцифер е паднал от небето, и е била заменен от океана. Междувременно вътрешната скала, която Луцифер е изместил, когато се е потопил в центъра на земята, се е „втурнала“ нагоре към повърхността на Южното полукълбо, за да избегне контакт с него, образувайки Планината на Чистилището. Тази планина – единствената земна маса във водите на Южното полукълбо, се издига на повърхността в точка точно срещу Йерусалим.

След това поетите се изкачват по тясна скална пропаст през „пространството, съдържащо се между пода, образуван от изпъкналата страна на Кокит и долната страна на земята отгоре“, движейки се противно на Лета – реката на забравата, която тече надолу от върха на Планината Чистилище. Поетите най-накрая се появяват точно преди зазоряване сутринта на Великден (10 април 1300 г.) под небе, осеяно със звезди.

Демонология

Демонологията на Данте има няколко източника: главно древногръцката и римската митология, Библията и средновековните традиции. Чудовищни фигури като Харон, Минос, Цербер, Плутон, Флегий, Фуриите, Минотавърът, Кентаврите, Харпиите и др. са очевидно от класически произход. Те са преосмислени и вмъкнати в християнска поема до такава степен, че християнските теолози не са отричали съществуването им, а тяхната божественост. Данте представя тези чудовища по различни начини – те имат функцията на инструменти на божието правосъдие: те са съдии (Минос), пазители (Плутон, Фуриите, Минотавърът, Харпиите), кормчии (Харон на река Ахерон, Флегий на блатото Стикс) и в същото време символично представят на греховете, наказвани в кръговете, които контролират.

Чудовищното е начин за представяне на греха, който е деградация на човешката природа според трите предразположения, осъдени в „Никомахова етика“ на Аристотел: невъздържаност (липса на мярка), злоба и лудо зверство, както Вергилий напомня на Данте в седмия кръг (XI, 79-83).

Италианският учен Артуро Граф посвещава обширен анализ на различния произход на демонологията на Данте в своето фундаментална творба „Митове, легенди и суеверия от Средновековието“ (Miti, leggende e superstizioni del Medioevo). Граф на първо място идентифицира като основен източник теологията на схоластиката (доктриналните разработки на Алберт Велики, Тома Аквински и Св. Бонавентура). Има и различни средновековни източници, като чудовищните фигури и демони, присъстващи в chansons de geste, в ирландската Visio Tnugdali („Видението на Тнугдал“) и Navigatio sancti Brendani („Плаването на свети Брендан“), в текстовете за Адa от Джакомино да Верона и Бонвезин де ла Рива, в популярните демонология, както е разказана от Якопо да Вараце в Legenda aurea („Златната легенда“) (котката, жабата, кучето и т.н.), във виденията като това на брат Алберих от Монтекасино, в различни други средновековни текстове, както и в чудовищните и дяволските фигури на животни, присъстващи в мюсюлманския и индийския ад, като огромни змии и скорпиони, вълци, лъвове и други диви и ненаситни зверове. Някои демони са създадени от въображението на поета като бесните кучета („Ад“, XIII, 125), змии („Ад“, XXIV, 82 и сл.) и др. На земята те изкушават човека, завладяват душата му след смъртта („Ад“, XXVII, 113; „Чистилище“, V, 104). Те могат да произвеждат микроби в човешкото тяло, в което нахлуват („Ад“, XXIV, 112-114), и могат да оживяват мъртвите тела, придавайки им вид на живи („Ад“, XXXIII, 124-132).

Образът на Луцифер, забит в центъра на Земята, със сигурност напомня този от Апокалипсиса на Йоан (12), който говори за дракона, окован за хиляда години от архангел Михаил. Писано е в Библията от пророк Йезекиил (28, 14-19), от апостол Павел (Римляни 8, 38; Ефесци 6:12) за бунтуващите се ангели срещу Бога. Както подчертава Артуро Граф, през Средновековието теолозите на схоластиката се занимават с него: Тома Аквински в Сума на теологията, Алберт Велики, св. Бернар в Tractatus de gradibus superbiae, св. Бонавентура.

Теолозите, особено Алберт Велики, въз основа на някои евангелски изрази (Матей 17, 14-20; Лука 9, 39-40; Марк 9, 13-28), където говорят за повече или по-малко мощни демони, признават, че за да изпълняват по-добре задълженията си, възложени от Провидението, дяволите се отличават в йерархични степени. Този мотив е развит в „Ад” на Данте: Хирон и Малакода („военна” йерархия); Луцифер– „император на болезненото царство" („Ад“, XXXIV, 28), Прозерпина „кралица на вечния плач“ ( инф. IX, 44), нейните слугини Фуриите и др. („феодална" йерархия). Този принцип обаче присъства в древната митология, в текстове и в религиозната иконография, както и в Новия завет, където Сатаната, принцът на силите на въздуха, има империята на Смъртта и т.н.

Драконът на Апокалипсиса – изображение, широко разпространено през Средновековието, се намира в крилатия дракон, поставен на гърба на кентавъра Как („Ад“, XXV, 22-24), докато триформеното чудовище (човек, змия и скорпион) е Герион („Ад“, XVI-XVII). Ако ангелът е идеализация и одухотворяване на човешкото същество, дяволът представлява неговата гротескна деформация и зверска деградация. Луцифер на Данте е антитезата на Христос и има три лица („Ад“, XXXIV, 37-45): червено (омраза ), „между бяло и жълто" (безсилие) и черно (невежество). Тези три лица са противопоставени на силата, мъдростта и любовта на Божията Троица (букв. „създадоха ме божията сила [Бог Отец], най-висшата мъдрост [Бог Син] и първородната любов [Бог Светия Дух]“.; „Ад“, III, 5-6).

Посланието, което Данте иска да предаде на читателя, е, че класическият свят е имал стойност не сам по себе си, а като подготвителна фаза на християнската ера – единствената, в която човекът наистина има възможността за пълна реализация и истинско завършване на неговото съществуване, насочено към преследване на по-обширния божи план.

Издания на български език

Най-ранният превод на български на част първа част на „Божествена комедия“ - „Ад“ датира от 1906 г. и е дело на Константин Величков. Този първи превод със статут на литературен паметник се издава и преиздава в продължение на повече от 100 години. След него са правени и други опити, като тези на Кирил Христов, Любен Любенов и Иван Иванов, и др. През 2022 г. излиза в превод на поета Кирил Кадийски.

В превод на Константин Величков:

• Адъ, сп. Художник, 1906.
• Адъ. Печатница на П. М. Бѫзайтовъ (София), 1906.
• Адъ. Книгоизд. „Стоянъ Атанасовъ“ (София)
• Адъ, в Пълно събрание на съчиненията на Константин Величковъ: Т. 1(под ред. на Ив. Вазовъ), изд. Ст. Атанасовъ (София), 1911
• Адъ. Изд. „Г. Игнатовъ“ (София), 1927, 1928.
• Адъ. Книгоизд. „Илия Гологановъ“, 1938.
• Адъ. Изд. „Любенъ Велчевъ“ (София), 1938
• Адъ. Изд. „Георги Жечевъ“ (София), 1938, 1940 (2-ро изд.)
• Адъ. Изд. „Д. Гологановъ“ (София), 1940.
• Адъ. Печатница „Рангел Младеновъ“ (София), 1940
• Ад. Изд. „Народна култура“, 1957 (2-ро изд.), 1964 (3-то изд.), 1965 (4-то изд.), 1966 (5-о изд.), 1967 (6-о изд.), 1968 (7-о изд.), 1969 (8-о изд.), 1972 (9-о изд.);
• Ад: Поема. Изд. „Отечество“, 1978 (10-о изд.), 1979 (11-о изд.);
• Ад: поема. Изд. „Слово“ (Велико Търново), 1994, ISBN 954-439-308-0
• Ад. Изд. „Христо Ботев“, 1996 (12-то изд.), ISBN 954-445-175-7
• Ад. Изд. „Захарий Стоянов“ (София), 2007 (22-ро изд.), ISBN 954-739-672-2
• Ад: Поема. Изд. „Кръг“ (София), 2021 (23-о изд.), ISBN 978-619-7625-22-6 , 2022 (24-о изд.), ISBN 978-619-7625-46-2

В превод на Любен Любенов и Иван Иванов:

• Ад: Поема. Изд. „Отечество“ (София), 1985
• Ад. Изд. Пегас Слово (Велико Търново), 1994 (2-ро изд.), ISBN 954-439-308-0
• Ад. Изд. „Авангард Прима“ (София), 2005 (3-о подобр. изд.), ISBN 954-323-120-6
• Ад. Изд. „Захарий Стоянов“ (София), 2007, ISBN 954-739-672-2 ; 2011, ISBN 978-954-09-0618-8; 2013, ISBN 978-954-09-0784-0

В превод на Кирил Христов:

• Преизподня. Държавна печатница (София), 1935; изд. „Ив. Коюмджиевъ“ (София),1940 (2-о изд,); Изд. „Захарий Стоянов“, 2008. ISBN 9789547398825

В превод на Крум Пенев:

• Ад: Поема. Изд. „Народна култура“ (София), 1974

В превод на Кирил Кадийски:

• Ад. Изд. „Колибри“ (София), 2022, ISBN 9786190210580

В превод на Милчо Ралчев:

• Милко Ралчев. Данте Алигиери. Критически етюди с приложение на дванадесет преведени песни от „Ад“. Изд. „Димитър Янев“ (София), 1947.

В превод на Б. Кейвански (Николай Хаджитончев):

• Адът. 1922 [2-ро доп. изд.], Библ. Ралица, n. 12; 1937

В превод на Николай Вранчев:

• Адът. Печатница „Стопанско развитие“ (София), 1946 (5-о изд.)

Други

• Ад преразказана за юноши. Изд. „Четиво“ (София), 1940, Ад: Преразказ за юноши, 1945, 1946 (4-о изд.)
• Джеймс Л. Робъртс, Ники Мустаки. Данте. Ад. Изд. „Труд“, 2007 – преразказ
• Ад. изд. „Пан“, 2000, ISBN 954-657-335-3 ; 2003, ISBN 9546573353 – адаптирано
• Гюстав Доре. Божествена комедия: Чистилище и Рай. [Състав. и предг. Мария Арабаджиева, Явор Иванов], прев. Яна Арабаджиева, София, 2010, ISBN 978-954-584-388-4
• Ад : В 6. части [CD-ROM], Лит. колекция „Ренесанс“, Студио „Електроник фемили“ (Пловдив), 2000.

Литература

• Vittorio Sermonti, L'Inferno di Dante, in La Divina Commedia, vol. 1, Milano, Rizzoli, 2001. ISBN 978-88-17-86068-0
• Umberto Bosco e Giovanni Reggio, L'Inferno, in La Divina Commedia, vol. 1, Firenze, Le Monnier, 1988. ISBN 88-00-41293-9
• Andrea Gustarelli e Pietro Beltrami, L'Inferno, in Tavole dantesche, vol. 1, Milano, Carlo Signorelli, 1994
• Francesco Spera (a cura di), La divina foresta: studi danteschi, Napoli, M. D'Auria, 2006
• Mario Gabriele Giordano, "Il canto X dell'Inferno", in "Riscontri", VII, 1-2, с. 9–22, днес в "Il fantastico e il reale. Pagine di critica letteraria da Dante al Novecento", Napoli, Edizioni Scientifiche Italiane, 1997, s. 1–15
• Arturo Graf, Miti leggende e superstizioni del medioevo, Demonologia di Dante, онлайн

Библиографски бележки

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Inferno (Divina Commedia)“ и страницата „Inferno (Dante)“ в Уикипедия на италиански и английски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за творби създадени преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на техните съавтори. ​ ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.