Азотен диоксид

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Азотен диоксид при различни температури

Азотният диоксид е химично съединение с формула NO2. Един от няколкото азотни оксиди. Азотният диоксид е основна съставка от азотната киселина, която се произвежда в тонове всяка година. Азотният диоксид е червеникаво-кафяв, токсичен газ с характерна остра миризма.

Получаване[редактиране | редактиране на кода]

Азотният диоксид обикновено се получава от окислението на азотният оксид – NO до NO2 от кислорода във въздуха.[1]

В лабораторни условия азотен диоксид може да се получи чрез термично разпадане на диазотен пентаоксид – N2O5, който се получава чрез дехидратация на азотна киселина.

Термичното разпадане на някои метални нитрати може да доведе до получаване на азотен диоксид.

Реакции[редактиране | редактиране на кода]

При температура 150 °C, NO2 се разлага с отделянето на кислород.

Азотният диоксид хидролизира със диспропорциониране (тип ОРП) като дава азотна киселина HNO3.

Тази реакция е една отстъпките за промишленото производство на азотна киселина от амоняк. Азотната киселина се разпада с отделянето на азотен диоксид.

Безопасност и замърсяване[редактиране | редактиране на кода]

Азотният диоксид е токсичен при вдишване, но това може да се избегне, тъй като материалът е с остра и лесно откриваема миризма. Един потенциален източник на азотен диоксид е димящата азотна киселина, която спонтанно произвежда NO2 над 0 °C. Симптомите на отравяне (белодбробен оток) са склонни да се появят до няколко часа след вдишване на ниска, но потенциално фатална доза.

Дългото излагане на NO2 в концентрации над 40 – 100 μg/m3 причиняват неблагоприятни последици за здравето.

Азотният диоксид се образува в горните слоеве на атмосферата от реакция на азота с кислорода при висока температура.

Азотният оксид се окислява от кислорода във въздуха до азотен диоксид, въпреки че при нормални атмосферни концентрации това е много бавен процес.

Източници на азотен диоксид са: двигатели с вътрешно горене, топлоелектрически централи и в малки мащаби – промишлени центрове.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Holleman, A. F.; Wiberg, E. (2001) Inorganic Chemistry. Academic Press: San Diego. ISBN 0-12-352651-5.