Айсин Гьоро
| Айсин Гьоро | |
 | |
| Страна | Империя Цин |
|---|---|
| Айсин Гьоро в Общомедия | |
Айсин Гьоро (манджурски: ᠠᡳᠰᡳᠨ ᡤᡳᠣᡵᠣ, китайски: 愛新覺羅, Àixīn Juéluó) е императорският клан на манджурите, който основава Късната династия Дзин през 1616 г. и управлява Китай по време на династия Цин (1644–1912). Това е най-могъщата и влиятелна аристократична фамилия сред манджурите, и от нея произлизат всички цински императори.[източник? (Поискан преди 36 дни)]
Етимология
[редактиране | редактиране на кода]Произход на името
[редактиране | редактиране на кода]Името „Айсин Гьоро“ е на манджурски език и означава буквално „Златен клан“, където:
- Айсин (ᠠᡳᠰᡳᠨ) = „злато“
- Гьоро (ᡤᡳᠣᡵᠣ) = „клан“, „семейство“
Символиката на златото препраща директно към Старата джърдженска династия Дзин (金, също „злато“) от XII–XIII век, като така фамилията подчертава историческата си приемственост и благороден произход.
История
[редактиране | редактиране на кода]Кланът Айсин Гьоро произхожда от джърдженските племена, обитаващи Манджурия – територията между днешен Североизточен Китай и руското Приморие. Предците на Айсин Гьоро са свързани със Старата династия Дзин (1115–1234), основана от джърдженския клан Ванян. След падането ѝ, джърджените остават разделени на племена и подложени на влияние от Монголската империя и по-късно от китайската династия Мин.
До края на XVI век кланът Айсин Гьоро все още не се отличава с изключителна политическа роля. Това се променя с възхода на един от най-известните му членове – Нурхаци.
Обединението на манджурите
[редактиране | редактиране на кода]През втората половина на XVI век Нурхаци, вожд от клана Айсин Гьоро, започва последователно обединение на джърдженските племена. Той използва както военна сила, така и дипломация, като същевременно въвежда административни реформи и изгражда основите на военната система на Осемте знамена.
През 1616 г. Нурхаци се провъзгласява за хан и основава Късната династия Дзин, с претенции за самостоятелна власт, отделна от китайската династия Мин. Той поставя началото на дълъг процес на създаване на нова империя с манджурски произход.
Преход към династия Цин
[редактиране | редактиране на кода]След смъртта на Нурхаци през 1626 г., властта поема неговият син Хуанг Тайджи, също от Айсин Гьоро. Той доразвива управлението, въвежда китайски административни структури, подготвя военни кампании и през 1636 г. преименува държавата на Цин (清), с цел да подчертае новото начало и универсален характер на империята.
Хуанг Тайджи също така официално променя етническото име на народа от „джърджени“ на манджури, което поставя началото на нова национална идентичност. В този период Мукден (Шънян) става столица, а имперската култура на Цин започва да се оформя.
Управление на Китай – Цинската династия
[редактиране | редактиране на кода]През 1644 г., в разгара на селски бунтове и разпада на династия Мин, войските на Цин, водени от принц Доргон (регент от Айсин Гьоро), навлизат в Китай. С помощта на китайски генерали и под предлог за "възстановяване на реда", манджурите превземат Пекин и поставят началото на над 260 години управление.
Всички императори на Цин, включително Кангси, Йонгчжън, Циенлун и Гуансю, произлизат от клана Айсин Гьоро. Те ръководят империя, която обхваща днешен Китай, Тибет, Вътрешна и Външна Монголия, Синдзян и Тайван. Под тяхното управление Китай достига своя най-голям териториален обхват и стабилност, но в края на XIX век започва упадък поради вътрешни кризи, въстания и външен натиск.
Падение и нова епоха
[редактиране | редактиране на кода]През 1912 г. последният император на Китай, Айсин Гьоро Пуи, абдикира, с което официално се слага край на над две хилядолетия монархия. Кланът Айсин Гьоро е принуден да се откаже от властта, но част от членовете му продължават да играят роля в различни политически процеси.
Пуи временно е възстановен като император на марионетната държава Манджоу-го (1932–1945), създадена от Япония в Манджурия. След Втората световна война той е пленен от съветските сили, а по-късно репатриран в Китай, където живее като обикновен гражданин до смъртта си през 1967 г.
Литература
[редактиране | редактиране на кода]- Woo, Tshung-zhu, "The Rule of Succession to the Throne in China", 9 Chinese Soc. & Pol. Sci. Rev. 626 (1925).
- Pujie's status as Puyi's heir was widely acknowledged: Schmetzer, Uli, "Emperor-in-waiting recalls bygone age", Chicago Tribune, Oct. 25, 1992. "The heir to China`s throne [Pujie] lives in an old house with a courtyard in which the last chrysanthemums of fall sprout amid a heap of coal briquettes collected for the winter."
- The Manchoukuo Year Book 1941, "Text of the Law Governing Succession to the Imperial Throne", March 1, 1937, p. 905, Tōa Keizai Chōsakyoku (Japan).
- 唐博 (2010). 清朝權臣回憶錄 遠流出版. pp. 108
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- Ebrey, Patricia Buckley (1999). The Cambridge Illustrated History of China. Cambridge: Cambridge University Press. ISBN 978-0521196208
- Wakeman, Frederic Jr. (1977). The Fall of Imperial China. Transformation of modern China series. New York: Free Press. ISBN 978-0-02-933680-9