Александър Екзарх

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Александър Екзарх
български общественик

Роден
1810 (или 1812)
Починал
27 септември 1891 г. (на 80 г.)
Професия книжовник • журналист • политик
Александър Екзарх в Общомедия

Александър Стоилов Боев (Бойоглу), нарекъл се Александър Екзарх, е български възрожденски деец, просветител, журналист, дипломат, почетен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН) и деен участник в борбата за независима Българска екзархия[1] .

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход, образование и работа[редактиране | редактиране на кода]

Александър Стоилов Боев е роден през 1810 (или 1812) г. в Ески Заара (днес Стара Загора), Османска империя в заможно семейство. Получава образование във фанариотската Бейска академия в Букурещ, а по-късно в Будапеща и Мюнхен. От 1836 г. е в Париж, където отначало следва математика, а впоследствие, с османска държавна стипендия – медицина (1839–1841). Сближава се с полската емиграция[1], която го препоръчва на френското правителство (1837).[2]

Александър Екзарх представя на княз Адам Чарториски – ръководител на полската емиграция в Париж, „Мемоар“ по българския въпрос, който трябва да бъде връчен и на посланиците във Франция на Англия, Прусия и Турция. В „Мемоара“ се настоява за политическа автономия на българите, както и за осъществяването на реални реформи в Османската империя, които да осигурят нормалното стопанско, културно и политическо развитие на българския народ.[2].

В Париж той работи и като аташе в турското посолство. Придружава като секретар и преводач френския икономист Жером-Адолф Бланки при обиколките му из българските земи, който проучва жестокостите на турците, извършени при потушаването на Нишкото въстание през 1841 г.[2].

Просветителска дейност[редактиране | редактиране на кода]

През януари 1843 г. разпространява програмен документ до правителството на петте Велики сили в Турция. Подобно на Гарашаниновото „Начертание“ и Екзарховият „Напис ради Болгаров“ е вдъхновен от полската емиграция. В него доминират две искания – най-активна помощ от страна на Европа за българската просвета и за създаване на една свободна, но присъединена към Османската империя България.[2].

Тази формула се тълкува било като автономна българска държава под османски суверенитет по модела на Сърбия или Влашко и Молдова, било като преобразуване на унитарната Османска империя в дуалистична османо-българска – нещо, което маджарите постигат през 1867 г., създавайки направо дуалистична мода сред българите.[2].

Подкрепа за своите идеи Екзарх очаква най-вече от Франция. Но тя няма нито достатъчно сили, нито достатъчно интереси, за да се ангажира с „българския въпрос“. През 1846 г. напористия българин се прехвърля в Лондон. Тук също получава достъп до Външното министерство, като още в Париж е спечелил за идеите си публицистката М. Лаудън, с чиято помощ издава на английски пробългарски пропагандни материали (най-вече брошурата „Гласът на България“), но и сега без сериозни последствия.[2].

Той се опитва да популяризира българската кауза чрез изпращането на мемоари и чрез лични срещи с видни политици в Лондон, Санкт Петербург и Москва. Защитава идеята, че „българският въпрос“ може да бъде решен по еволюционен път в рамките на Османската империя.

С успеха Екзарх се среща едва в Санкт Петербург, където получава не само голямо доверие и доста пари, но става първият българин, получил аудиенция при руски цар. Сам по себе си, това е грандиозен успех, който трябва да се отдаде както на ловкостта на самия Екзарх, така и на факта, че той от противник обещава да стане приятел. Тъй или иначе, нему е оказано августейше доверие и на цар Николай I той подава няколко прошения, включващи и „църковния въпрос“.[2].

Екзарх моли Русия да вземе под свое покровителство единоверния ú и единоплеменен български народ и да му помогне да си постави един свой застъпник в Портата и един в синода на Патриаршията. Спечелил доверието на царя, Екзарх става един вид разпоредител на негови парични помощи за българската просвета, и в края на 1847 г. пристига в турската столица, като подема инициатива, отново свързана с „църковния въпрос“. Става дума за отваряне на български храм в столицата. Не е ясно дали Екзарх сам се досеща за това, или възкресява едно от програмните искания на Бозвели, но начинанието се оказва извънредно благодатно.[2].

Водаческите домогвания на Екзарх обаче по този пункт бързо претърпяват фиаско, защото се сблъскват с честолюбието на Стефанаки Богориди. Довереник на Англия, любимец на султан Абдул Меджид, гледан с добро око от Русия, с тежест в Патриаршията и сроден с фанариотското съсловие, Богориди е един от най-върлите противници на акцията на Неофит и Иларион през 1844-1845 г., като тяхното заточение е в немалка степен негово дело. В края на същото десетилетие Богориди с лекота – като подарява една от къщите си и издейства съответен ферман – иззема от ръцете на Екзарх инициативата за отварянето на български храм в столицата.[2].

Изместен от Богориди, Екзарх трябва да се задоволи почти изключително с редакторството на „Цариградски вестник“, който той превръща в рупор на руските интереси по „църковния въпрос“.[2].

През 1848 г. заминава за Цариград и се опитва да застане начело на оформящото се българско национално движение. Но Александър Екзарх се оказва по-скоро енергичен и амбициозен, отколкото способен да спечели и задържи ръководно положение сред сънародниците си. Първото място остава за българина, стигнал най-високо в османската йерархия – княз Стефан Богориди. Благодарение на намесата на Александър Екзарх, в изградения през 1850-1851 г. храм в Гостивар се открива килийно училище.[2].

Още преди Кримската война в руските учебни заведения на Одеса, Киев и Москва са отпуснати стипендии от правителството и от Светия синод. Чрез Екзарх българските църкви и училища получават субсидия от 10 000 сребърни рубли, с които са подпомогнати училищата в Средногорието и Родопската област.[2].

През 1861 г. българите се отказват от искането си за отделна църква, приемат да продължат да бъдат пасоми на Цариградската патриаршия, въпреки че поставят условието патриарх и синод да се излъчват чрез пропорционални избори (т.нар. Осем български точки). Такова решение на „църковния въпрос“ предлага още през 40-те години самият Екзарх.[2].

Журналистка и редакторска дейност[редактиране | редактиране на кода]

Купува печатница и в продължение на 10 години в Цариград издава вестника на Иван Богоров „Цариградски вестник“ (1848–1862 г.) с финансовата помощ на правителството на Русия. Този вестник става не само първия траен, но и благодарение на руските субсидии най-дълго излизалият през Възраждането български вестник. За известно време Александър Екзарх координира и българската просвета, бидейки разпределител на руски финансови помощи за нея.[2].

Политическо-дипломатическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

От 1866 до 1878 е на служба в посолството на Османската империя в Париж. След Освобождението на България той е един от кандидатите за първи княз на България.[2].

По време на престоя на българската делегация (Марко Балабанов и Драган Цанков) в Париж през лятото на 1876 г. той се среща и разговаря с пратениците на българския народ, независимо от неудобствата, които му създава службата му като аташе в турското посолство. Както отбелязва Марко Балабанов за неколкократните си срещи с Екзарх по това време, „той се отзова с най-искрено и най-горещо българско родолюбие“. Като пожелава успех на мисията, той споделя с Марко Балабанов своето разбиране за възможното разрешаване на „българския въпрос“:

Турците никога не са искали и не искат нито днес, па и да се склонят даже да приемат под натиск някои реформи, те не могат, те не са в състояние да ги приложат по отношение към християнските народонаселения в империята. Всичко им пречи за това: религия, нрави, възпитание, невежество, неизцерими предразсъдки, страх за отнимане властта от ръцете им, природна надменност, презрение към всичко, що не е турско, що не е мюсюлманско.

—  Екзарх

След Освобождението се завръща в България. Работи като префект в Пловдив, а по-късно е член на Върховния административен съд в Източна Румелия. През 1879 г. издига кандидатурата си за пръв княз на България.[2].

Възгледите на Екзарх не се различават съществено от настроенията и разбиранията на преобладаващата част от българската общественост, изразени по подобен начин в тогавашния печат („Стара планина“ 1876а; Български глас 1876). Следователно, макар и далеч от Родината, той живее с проблемите на българския народ и разсъждава по сходен начин с интелигенцията му.[2].

Затова дни след откриването на Учредителното събрание в Търново Екзарх се обръща с писмо до приятеля си Марко Балабанов, в което споделя убеждението си за необходимостта именно българин да бъде избран за княз. Писмото, съхранено във фонда на Екзарх в НБКМ-БИА, досега не е използвано, а то разкрива голяма част от мотивите и основанията, заради които по същото време видният общественик издига кандидатурата си за български княз. Като споделя с Марко Балабанов нетърпението, с което се очаква предстоящия избор на княз, авторът на писмото отбелязва:

Мене ще ми е много скърбно да ся определи един чужденец, който и да е, който ще намери причини да ни хука (хока), който ще е чужденец между нас, не ще да знай нито язикът, нито истинните ни нужди, който между друго ще е разкошен, ще обича пищността, ще иждивява (харчи) народните пари без ограничение. Ако да бях тамо аз, до небес щях да викам: наш да си е, наш българин да е.

—  Екзарх

И за да добави още аргументи към тезата си, че е по-добре да се избере българин за княз, Екзарх продължава:

Колко по-големи качества ще (да) има един чужденец от един наш българин? Че нямаме ли человеци, които пристойно можат изпълни тая длъжност; защо да не обърнем очите си към себе си. Това ще ни стори чест пред всичките народи.

—  Екзарх

Авторът на писмото и достоен кандидат за престола Екзарх може би не знае, че кореспондентът му Марко Балабанов е един от убедените противници на идеята да се избере българин за княз. Още през лятото на 1876 г. при престоя си в Париж двамата български делегати Драган Цанков и Балабанов отговарят на вестник „Франс“ по следния начин на въпроса има ли българският народ достойни представители за княжеската длъжност:

Всичките българи са съгласни да не бъде той (князът) нито българин, нито грък, нито арменец, нито левантинец. Каквото и да би било името, което ще се даде от Европа на тоя началник на автономната българска държава, ний искаме само да бъде той странен (т.е. чужденец).

—  Екзарх

Аргументите, с които Екзарх обосновава желанието си да бъде избран за княз на България в официалното си обръщение по този повод, са свързани преди всичко с неговите заслуги за повдигането на българския въпрос пред Великите сили, както и с активната му дейност в хода на църковнонационалните борби.[2].

Александър и жена му София Екзарх в Цариград, ок. 1854 г.

Екзарх се обръща с молба за съдействие и към известния общественик и публицист Петко Славейков, с когото преди години са работили съвместно. За огромно съжаление на българския кандидат за престола Славейков не само че не споделя неговото желание, но и публично заклеймява амбициите му да стане княз на България. В своя вестник „Остен“ дългогодишният издател и редактор П. Р. Славейков, познаващ егалитарната нагласа на мнозинството от българския народ, се упражнява в красноречие и сарказъм, обръщайки се към Екзарх с „отворено писмо“. Като отказва да подкрепи кандидатурата му и я определя като „глупост“, Славейков изтъква и причините за отказа си:

Защото и като челяк, а еще и като депутат сега искам по начала да ся водя. А най-първото у мене начало, основано на народния ни характер, е или всички да бъдем князове и владеющи, или всинца роби и владееми. Да изберем княз от нас си, а не чужденец, това ще да е съвсем противно на нашия славеноболгарски характер и на историята, която ни разправя какво сме правили друг път в таквиз случаи... А най-последното е, простете ми, да Ви кажа искрено: защото, както и да е, но аз не намирам Ваше Благородие мунасип (подходящ) за княз.

—  П. Р. Славейков

Както е известно, само трима от няколкото кандидати за българския престол са официално предложени в заседанието на Първото Велико Народно събрание на 17 април 1879 г. от сладкодумния епископ Климент – принц Хенрих Ройс, Валдемар Датски и Александър Батенберг. Избран е този от тях, който получава официалната и неофициалната подкрепа на Русия – Александър Батенберг с името Александър І. Името на българина Александър Екзарх като кандидат за престола дори не се споменава в хода на събранието.[2].

Оттегляне и смърт[редактиране | редактиране на кода]

Оттегля се от активен политически живот след Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г. и до смъртта си живее в София.[2].

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Александър Екзарх се жени за София Екзарх. Не е известно дали имат деца.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • „Александър Екзарх и българските пътища към Европа“, XIX-началото на XX век. Стара Загора, 2007 г.
  • ((tr)) Selçuk Akşin Somel: Aleksandır Ekzarh ve 19.–20. yüzyıllarda Avrupa'ya giden „Bulgar yolları“. В Tarih ve Toplum – Yeni Yaklaşımlar, брой 2 (Güz 2005), с. 209–217.
  • Тодев, И. „История на българите“. София, изд. „Труд“, 2004 г., с. 730.
  • Балабанов 1904: Балабанов, М. „Страница от политическото ни възраждане“. София, 1904 г.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Somel 2005 г., с. 210.
  2. а б в г д е ж з и к л м н о п р с т у ф „Българска книга: енциклопедия“, изд. Пенсофт, 2004 г., с. 162-163.