Александър Стамболийски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Александър Стамболийски.

Александър Стамболийски
Александър Стамболийски
Мандат
6 октомври 1919 – 9 юни 1923 г.
Назначен от 18 Обикновено НС
Предшественик Теодор Теодоров
Наследник Александър Малинов
Роден
1 март 1879 г.(1879-03-01)
Починал
14 юни 1923 (на 44 г.)
Съпруг(а) Милена Даскалова
Полит. партия БЗНС
Портал  Портална икона   Политика

Александър Стоименов Стамболийски (1 март 187914 юни 1923) е български политик, водач на Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Той е министър-председател на България в правителството на БЗНС (19191923).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 1 март 1879 г. в Славовица, Пазарджишко. Александър Стамболийски учи в земеделското училище в Садово (1893–1895) и завършва Лозаро-винарското училище в Плевен (1895–1897). В Плевен е ученик на основателя на Българския земеделски съюз (БЗС) Янко Забунов. През 1899 участва в учредителния конгрес на БЗНС. През следващите години учи философия в Хале и агрономия в Мюнхен, но прекъсва образованието си, поради заболяване от туберкулоза.

Стамболийски като студент в Хале

След завръщането си в България се занимава с политическа дейност. През 1908 година Александър Стамболийски е избран за народен представител от БЗНС. Той се превръща във фактически водач на БЗНС и под негово влияние съюзът е преобразуван от съсловна организация в политическа партия. Народен представител в XIV (1908-1911) и XVI-XX (1913-1923) обикновено и в V (1911) Велико народно събрание. Под негово въздействие БЗНС провъзгласява лозунга за самостоятелна селска власт, която трябва да защитава „общоселските интереси".

Стамболийски подписва Ньойския договор
Страницата с подписите на Борис III, Александър Стамболийски и Михаил Маджаров на ратификацията на Ньойския договор
Разговор със съветския представител Кръстьо Раковски по време на Конференцията в Генуа през 1922 година
С членове на българската делегация на Конференцията в Генуа

За разлика от марксизма Стамболийски пропагандира, че обществото се дели не на класи, а на съсловия. Тъй като най-голямото съсловие в България е селското и тъй като държавата съществува и се развива благодарение на неговия труд, то и политическата власт според Стамболийски следва да бъде в негови ръце. Това ще осигури истинско народовластие. В интерес главно на селското съсловие е необходимо да се проведат коренни реформи в полза на развитието на дребната собственост и производство, като заедно с това ще се отхвърли и експлоатацията на селото от града. В политическата област това ще доведе до отмирането на традиционните буржоазни партии.

Републиканец и пацифист по убеждения, Стамболийски остро се противопоставя на промените в Търновската конституция през 1911 година и на участието на България в Първата световна война. Когато Австро-Унгария обявява война на Сърбия през 1914 г., той изразява в Народното събрание надеждата си за победа на сърбите. На виковете, че е сърбоман и предател, Стамболийски заявява: "В момент, като настоящия, когато са застрашени наши братя южни славяни, аз не съм нито сърбин нито българин, аз съм южен славянин".[1]

След скандал при среща с Фердинанд през 1915 година, той е отстранен от парламента и осъден на доживотен затвор. По време на Войнишкото въстание през септември 1918 е освободен и е изпратен, заедно с други политици, да води преговори с участниците във въстанието за мирно разрешаване на конфликта. Под влияние на своя сътрудник Райко Даскалов той решава да оглави въстанието и бива провъзгласен за председател на т.нар. Радомирска република. След неуспеха на бунта се укрива, но през декември 1918 е амнистиран, заедно с повечето участници.

През януари 1919 г. Стамболийски се включва в коалиционното правителство на Теодор Теодоров. Той участва в преговорите за сключване на мирен договор на Парижката конференция. След отказа на Теодоров да приеме наложените условия, Стамболийски оглавява правителството и на 27 ноември 1919 подписва Ньойския договор, след което, според някои медии, счупва писалката. След проведените парламентарни избори, от 21 май 1920 г. правителството е съставено само от представители на БЗНС.

Правителството на Александър Стамболийски се опитва да изведе страната от международната изолация след Първата световна война, чрез активно участие в дейността на Обществото на народите и установяване на приятелски отношения с Кралството на сърби, хървати и словенци. Подкрепя идеята за създаване на Федерация на южните славяни. Това води до изостряне до краен предел отношенията между земеделското правителство и ВМРО. В борбата си срещу ВМРО правителството се ползва от услугите на Македонската федеративна организация. Изпратени са допълнителни войскови, жандармерийски и полицейски части в Петрички и Кюстендилски окръг за ликвидиране базите на ВМРО.

Във вътрешен план правителството на Стамболийски провежда някои реформи, част от които са спорни. Някои от тях са: поземлена реформа свързана с ограничение на размера на поземлената собственост; въвеждането на трудова повинност, поради наложеното ликвидиране на армията; опростяването на правописа. На практика е наложена земеделска диктатура, крепена от т. нар. Оранжева гвардия, комбинирана с авторитарно управление.

Междувременно под натиска на Антантата в България през 1921 г. са настанени Врангеловите белогвардейски войски, които са около 24,000 души. След извършени обиски са разкрити документи, уличаващи белогвардейските части в България в действия против властите. На 11 май те са разпуснати с постановление на правителството, а техни висши чинове са арестувани и екстернирани. До края на годината са закрити всички военни формирования и руската императорска легация в София. По решение на конференцията на посланиците на Антантата от 17 май оръжието на Врангеловата армия е предадено на Съглашението.

През 1922 година е проведен референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи. На него привържениците на БЗНС и БКП с голямо мнозинство налагат осъждането на част от политическия и военен елит на България по време на войните 19131918. По-късно се провеждат политически репресии както срещу БКП, така и срещу буржоазната опозиция. Основен инструмент на репресиите е т.нар. Оранжева гвардия — леко въоръжени отряди селяни, верни на БЗНС и Стамболийски.

Към началото на 1923 г. режимът на Стамболийски губи влияние извън средите на българското селячество. На 4 февруари е извършен е неуспешен атентат от ВМРО срещу него и министрите Александър Оббов, Петър Янев и Цанко Бакалов в ложата на Народния театър.[2] Подписването на Нишката спогодба от 23 март 1923 година с Кралството на сърби, хървати и словенци за "обезопасяване на границата" между двете държави, прелива чашата на търпението. Носят се слухове, че са водени тайни преговори за Балканска федерация, в която България ще е под егидата на Сърбия. Срещу него са настроени голяма част от интелигенция, македонските организации, белогвардейците, военните, буржоазните партии, комунистите. На 9 юни 1923 г. срещу правителството на Стамболийски е извършен военен преврат, организиран от Военния съюз, с подкрепата на буржоазните партии и царя. Помещаващата се в София Оранжева гвардия е бързо обезоръжена.

Иначе враждебна на каузата на буржоазните партии и царя, БКП заема позиция на неутралитет и лишава стихийните проземеделски бунтове от възможната си подкрепа. Това е продиктувано от силната антикомунистическа линия на Стамболийски в последните години на управлението му. Васил Коларов изпраща от Москва телеграма, в която негласно съветва БКП да вземе участие в действията против новия режим. Тя обаче е прекалено закъсняла и дава резултат едва при Септемврийското въстание от септември с.г.

По време на преврата Стамболийски се намира в родното си село Славовица и не успява да реагира адекватно. Междувременно, в страната избухват стихийни селски вълнения, останали в историята като Юнско въстание. Най-голяма сила те придобиват в Плевенско и Шуменско. Плевен дори е обсаден и частично завзет от селските дружини. В крайна сметка, бунтовете са потушени от военния гарнизон и верни на новата власт в София сили.

Кървавият надпис от Александър Стамболийски преди смъртта му

Сам Стамболийски организира стотици селяни и прави опит за обсада на Пазарджик. Заповед за нападение не е дадена. Силите са неравни и след като местният гарнизон не се подчинил на законния министър-председател, на 11 юни Стамболийски разпоредил на селяните да се пръснат, за да не се стигне до кръвопролития.[3]

Още на 10 юни военният министър Иван Вълков дава устна заповед на капитан Иван Харлаков Стамболийски да бъде заловен и убит и той заминава с група военни за Пазарджик, където операцията по залавянето се ръководи от полковник Славейко Василев. Стамболийски прави опит да се добере до двореца в Кричим, но на 13 юни е заловен при село Голак, след което е отведен в Пазарджик. Тук го предават на групата на капитан Харлаков, който го завежда във вилата му в Славовица. Там той е убит от група членове на ВМРО, водена от скопския войвода Величко Велянов.[4] Родната къща на Стамболийски, както и вилата му в село Славовица са музеи.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Александър и Милена Стамболийски с двете си деца Надежда и Асен. Снимка личен архив. Източник: ДА „Архиви“

Александър Стамболийски е женен през 1900 за Милена Даскалова (1875–1944), имат две деца:

  • Надежда (р. 1901)
  • Асен (р. 1904)

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Нашите възгледи по държавните пенсии (1908)
  • Земеделец по занятие и земеделец по убеждение (1908)
  • Политически партии или съсловни организации (1909)
  • Власт. Безвластие. Народовластие (1919)
  • Върховният принцип на народовластието (1919)
  • Двете ми срещи с цар Фердинанд (1919)
  • Защо се сдружават земеделците (1919)
  • Земеделският съюз и неговите врагове (1919)
  • Земеделският съюз и неговите оръжия за отбрана и победа (1919)
  • Интелигентните сили в Земеделския съюз и партиите (1919)
  • Резултатите от дейността на Земеделския съюз (1919)
  • Какъв трябва да бъде политикът (1919)
  • Принципите на БЗНС (1919)
  • Различието между Земеделския съюз и партиите (1919)
  • Защо ги съдим? (1922)

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Politicheski problemi pred bŭlgarskata obshtestvenost v chuzhbina: sbornik statii, eseta, studii i komentari po politicheski, kulturni, ikonomicheski i istoricheski vŭprosi, publikuvani v emigratsia 1978-1991 : v pet toma, tоm 1, Spas Raĭkin, Svobodno zemedelsko zname, 1993, str. 175.
  2. Атентатът в Народния театър
  3. Фол, Александър и др., Кратка история на България, с.329, Издателство Наука и изкуство, София 1981
  4. Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878-1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 163-164.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Александър Радолов и.д. министър на търговията, промишлеността и труда (14 март 1923 – 9 май 1923) Димитър Зографов