Александър Стамболийски

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Александър Стамболийски.

Александър Стамболийски
Александър Стамболийски
Мандат
6 октомври 1919 – 9 юни 1923 г.
Назначен от 18 Обикновено НС
Монарх Борис III
Предшественик Теодор Теодоров
Наследник Александър Малинов
Роден
Починал
14 юни 1923 г. (44 г.)
Националност българин
Съпруг(а) Милена Даскалова
Деца Надежда Стамболийска
Асен Стамболийски
Полит. партия БЗНС
Подпис Aleksandar Stamboliyski Signature (vectorized).svg
Портал  Портална икона   Политика

Александър Стоименов Стамболийски (1 март 1879 – 14 юни 1923) е български политик, водач на Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Той е министър-председател на България в правителството на БЗНС (1919 – 1923).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 1 март 1879 г. в Славовица, Пазарджишко. Александър Стамболийски учи в земеделското училище в Садово (1893 – 1895) и завършва Лозаро-винарското училище в Плевен (1895 – 1897). В Плевен е ученик на основателя на Българския земеделски съюз (БЗС) Янко Забунов. През 1899 участва в учредителния конгрес на БЗНС. През следващите години учи философия в Хале и агрономия в Мюнхен, но прекъсва образованието си, поради заболяване от туберкулоза.

Стамболийски като студент в Хале

Навлизане в политиката[редактиране | редактиране на кода]

След завръщането си в България се занимава с политическа дейност. През 1908 година Александър Стамболийски е избран за народен представител от БЗНС. Той се превръща във фактически водач на БЗНС и под негово влияние съюзът е преобразуван от съсловна организация в политическа партия. Народен представител в XIV (1908 – 1911) и XVI-XX (1913 – 1923) обикновено и в V (1911) Велико народно събрание. Под негово въздействие БЗНС провъзгласява лозунга за самостоятелна селска власт, която трябва да защитава „общоселските интереси".

Стамболийски подписва Ньойския договор
Страницата с подписите на Борис III, Александър Стамболийски и Михаил Маджаров на ратификацията на Ньойския договор
Разговор със съветския представител Кръстьо Раковски по време на Конференцията в Генуа през 1922 година
С членове на българската делегация на Конференцията в Генуа

За разлика от марксизма Стамболийски пропагандира, че обществото се дели не на класи, а на съсловия. Тъй като най-голямото съсловие в България е селското и тъй като държавата съществува и се развива благодарение на неговия труд, то и политическата власт според Стамболийски следва да бъде в негови ръце. Това ще осигури истинско народовластие. В интерес главно на селското съсловие е необходимо да се проведат коренни реформи в полза на развитието на дребната собственост и производство, като заедно с това ще се отхвърли и експлоатацията на селото от града. В политическата област това ще доведе до отмирането на традиционните буржоазни партии.

Републиканец и пацифист по убеждения, Стамболийски остро се противопоставя на промените в Търновската конституция през 1911 година и на участието на България в Първата световна война. Когато Австро-Унгария обявява война на Сърбия през 1914 г., той изразява в Народното събрание надеждата си за победа на сърбите. На виковете, че е сърбоман и предател, Стамболийски заявява: „В момент, като настоящия, когато са застрашени наши братя южни славяни, аз не съм нито сърбин нито българин, аз съм южен славянин“.[1]

След скандал при среща с Фердинанд през 1915 година, където категорично осъжда плана на Фердинанд България да се включи в Първата Световна война на страната на Централните сили той е отстранен от парламента и осъден на доживотен затвор. По време на Войнишкото въстание през септември 1918 е освободен и е изпратен, заедно с други политици, да води преговори с участниците във въстанието за мирно разрешаване на конфликта. Под влияние на своя сътрудник Райко Даскалов той решава да оглави въстанието и бива провъзгласен за председател на т.нар. Радомирска република. След неуспеха на бунта се укрива, но през декември 1918 е амнистиран, заедно с повечето участници.

Премиер[редактиране | редактиране на кода]

През януари 1919 г. Стамболийски се включва в коалиционното правителство на Теодор Теодоров. Той участва в преговорите за сключване на мирен договор на Парижката конференция. След отказа на Теодоров да приеме наложените условия, Стамболийски оглавява правителството и на 27 ноември 1919 подписва Ньойския договор, след което, според някои медии, счупва писалката. След проведените парламентарни избори, от 21 май 1920 г. правителството е съставено само от представители на БЗНС.

Правителството на Александър Стамболийски се опитва да изведе страната от международната изолация след Първата световна война, чрез активно участие в дейността на Обществото на народите и установяване на приятелски отношения с Кралството на сърби, хървати и словенци. Подкрепя идеята за създаване на Федерация на южните славяни. Това води до изостряне до краен предел отношенията между земеделското правителство и ВМРО. В борбата си срещу ВМРО правителството се ползва от услугите на Македонската федеративна организация. Изпратени са допълнителни войскови, жандармерийски и полицейски части в Петрички и Кюстендилски окръг за ликвидиране базите на ВМРО.

Във вътрешен план правителството на Стамболийски провежда някои реформи, част от които са спорни. Някои от тях са: поземлена реформа свързана с ограничение на размера на поземлената собственост; въвеждането на трудова повинност, поради наложеното ликвидиране на армията; опростяването на правописа. На практика е наложена земеделска диктатура, крепена от т. нар. Оранжева гвардия, комбинирана с авторитарно управление.

Междувременно под натиска на Антантата в България през 1921 г. са настанени Врангеловите белогвардейски войски, които са около 24,000 души. След извършени обиски са разкрити документи, уличаващи белогвардейските части в България в действия против властите. На 11 май те са разпуснати с постановление на правителството, а техни висши чинове са арестувани и екстернирани. До края на годината са закрити всички военни формирования и руската императорска легация в София. По решение на конференцията на посланиците на Антантата от 17 май оръжието на Врангеловата армия е предадено на Съглашението.

През 1922 година е проведен референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи. На него привържениците на БЗНС и БКП с голямо мнозинство налагат осъждането на част от политическия и военен елит на България по време на войните 1913 – 1918. По-късно се провеждат политически репресии както срещу БКП, така и срещу буржоазната опозиция. Основен инструмент на репресиите е т.нар. Оранжева гвардия – леко въоръжени отряди селяни, верни на БЗНС и Стамболийски.

Деветоюнски преврат[редактиране | редактиране на кода]

Към началото на 1923 г. режимът на Стамболийски губи влияние извън средите на българското селячество. На 4 февруари е извършен е неуспешен атентат от ВМРО срещу него и министрите Александър Оббов, Петър Янев и Цанко Бакалов в ложата на Народния театър.[2] Подписването на Нишката спогодба от 23 март 1923 година с Кралството на сърби, хървати и словенци за „обезопасяване на границата“ между двете държави, прелива чашата на търпението. Носят се слухове, че са водени тайни преговори за Балканска федерация, в която България ще е под егидата на Сърбия. Срещу него са настроени голяма част от интелигенция, македонските организации, белогвардейците, военните, буржоазните партии, комунистите. На 9 юни 1923 г. срещу правителството на Стамболийски е извършен военен преврат, организиран от Военния съюз, с подкрепата на буржоазните партии и царя. Помещаващата се в София централа на Оранжева гвардия е бързо обезоръжена.

Иначе враждебна на каузата на буржоазните партии и царя, БКП заема позиция на неутралитет и лишава стихийните проземеделски бунтове от възможната си подкрепа. Това е продиктувано от силната антикомунистическа линия на Стамболийски в последните години на управлението му. Васил Коларов изпраща от Москва телеграма, в която негласно съветва БКП да вземе участие в действията против новия режим. Тя обаче е прекалено закъсняла и дава резултат едва при Септемврийското въстание от септември с.г.

Убийство[редактиране | редактиране на кода]

По време на преврата Стамболийски се намира в родното си село Славовица и не успява да реагира адекватно. Междувременно, в страната избухват стихийни селски вълнения в подкрепа на Стамболийски, останали в историята като Юнско въстание. Най-голяма сила те придобиват в Плевенско и Шуменско. Плевен дори е обсаден и частично завзет от селските дружини. В крайна сметка, бунтовете са потушени от военния гарнизон и верни на новата власт в София сили.

Кървавият надпис от Александър Стамболийски преди смъртта му

Сам Стамболийски организира няколко хиляди селяни и местни оранжевогвардейци и прави опит за обсада на Пазарджик. Заповед за нападение не е дадена. Силите са неравни и след като местният гарнизон не се подчинил на законния министър-председател, на 11 юни Стамболийски разпоредил на селяните да се пръснат, за да не се стигне до по-нататъшни кръвопролития.[3] Междувременно, гвардията под ръководството на Стамболийски, залавя и убива по пътя за Пазарджик неколцина поддръжници на превратаджиите, както и селяни отказали да ги подкрепят. Труповете им са обезобразени дивашки, така че когато пристигат близките им, за да ги погребат, не могат да ги разпознаят. Това изостря до крайност настроенията срещу Стамболийски.

Още на 10 юни военният министър Иван Вълков дава устна заповед на капитан Иван Харлаков Стамболийски да бъде заловен и убит и той заминава с група военни за Пазарджик, където операцията по залавянето му вече се ръководи от полковник Славейко Василев. Стамболийски прави опит да се добере до двореца в Кричим, но на 13 юни е заловен при село Голак, след което е отведен в Пазарджик. По пътя, тълпи от местни селяни правят неколкократно опити да спрат конвоя и да линчуват на място министър-председателя. Славейко Василев успява да избегне саморазправата, но в Пазарджик го предава на групата на капитан Харлаков. Харлаков отвежда Стамболийски обратно във вилата му в Славовица. Там той е убит по най-жесток начин от група членове на ВМРО, водена от скопския войвода Величко Велянов.[4] Тялото му е обезобразено до неузнаваемост и четниците се гаврят с него.

Родната къща на Стамболийски, както и вилата му в село Славовица днес са музеи.

Обвинения в корупция[редактиране | редактиране на кода]

Едно от постоянните обвинения на опозицията срещу управлението на земеделците е за огромни финансови злоупотреби. В пресата са изнесени и данни за имотни гешефти, правени от земеделската партия. Според в. "Пряпорец" при земеделското управление от държавата са ограбени 800 млн. лева. Следите на част от парите се губят към вилата на Стамболийски в Славовица. Когато трядът на кап. Харлаков овладява Славовица, вилата на Стамболийски вече е оплячкосана. Въпреки това в нея са открити огромни суми пари. Колко са били намерените пари е трудно да се установи. Част от тях са раздадени на участниците в залавянето на Стамболийски, а останалите са предадени в БНБ. В показанията си пред съда по-късно кап. Харлаков говори за 18 млн., а ген. Иван Русев съобщава за 24 млн. лв.[5]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Александър и Милена Стамболийски с двете си деца Надежда и Асен. Снимка личен архив. Източник: ДА „Архиви“

Александър Стамболийски се жени през 1900 г. за Милена Даскалова (1875–1944 г.), двамата имат две деца:

  • Надежда, родена в 1901 г.
  • Асен, роден в 1904 г.

Оценки[редактиране | редактиране на кода]

Полковник Славейко Василев с когото са земляци и който е участник в преврата на 9 юни, както и организатор на ареста на сваления министър-председател, описва Стамболийски, по времето когато последният е военен министър, по следния начин:

Близък по служебно положение до Стамболийски, аз имах възможност непосредствено да наблюдавам моралния му облик. Суетен и позьор, страстен журналист, неслужил нито един ден на военна служба, съвършено непосветен във военните въпроси, той изобщо не се интересуваше от всичко онова, което засягаше българската армия. Като военен министър той дори нямаше най-обикновеното търпение да изслушва началниците на разните отдели, даже и по най-важните въпроси. Към всичко се отнасяше с оскърбително лекомислие, употребявайки времето си в празни разговори. Най-вече с жени, които често посещаваха министерството и бяха станали, със своята дръзка нахалност, нетърпими за всички служащи, свикнали на по-друг ред, дисциплина и трудолюбие... Александър Стамболийски не беше човек със здрав личен морал. Тогава, когато той бълваше огън и жупел срещу софийския Содом и Гомор, в същото време се отдаваше на най-префинен разврат и оргии. Всичко това е много добре известно, за да се напомня повече.[6]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Нашите възгледи по държавните пенсии (1908)
  • Земеделец по занятие и земеделец по убеждение (1908)
  • Политически партии или съсловни организации (1909)
  • Власт. Безвластие. Народовластие (1919)
  • Върховният принцип на народовластието (1919)
  • Двете ми срещи с цар Фердинанд (1919)
  • Защо се сдружават земеделците (1919)
  • Земеделският съюз и неговите врагове (1919)
  • Земеделският съюз и неговите оръжия за отбрана и победа (1919)
  • Интелигентните сили в Земеделския съюз и партиите (1919)
  • Резултатите от дейността на Земеделския съюз (1919)
  • Какъв трябва да бъде политикът (1919)
  • Принципите на БЗНС (1919)
  • Различието между Земеделския съюз и партиите (1919)
  • Защо ги съдим? (1922)

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Politicheski problemi pred bŭlgarskata obshtestvenost v chuzhbina: sbornik statii, eseta, studii i komentari po politicheski, kulturni, ikonomicheski i istoricheski vŭprosi, publikuvani v emigratsia 1978 – 1991 : v pet toma, tom 1, Spas Raĭkin, Svobodno zemedelsko zname, 1993, str. 175.
  2. Атентатът в Народния театър
  3. Фол, Александър и др., Кратка история на България, с.329, Издателство Наука и изкуство, София 1981
  4. Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878 – 1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 163 – 164.
  5. Милионите ли изядоха главата на Стамболийски? Иво Ников, в-к Сега, бр. 134, 13 Юни 2017 г.
  6. Спомените на полковник Славейко Василев за деветоюнския преврат и убийството на Александър Стамболийски, Сите българи заедно, Цоча Билярски, 24 април 2010.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Александър Радолов и.д. министър на търговията, промишлеността и труда (14 март 1923 – 9 май 1923) Димитър Зографов