Алексей Балабанов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Алексей Октябринович Балабанов
Aleksei Balabanov (1).jpg
Роден
25 февруари 1959[1]
Починал
18 май 2013[1]
Националност Флаг на СССР СССРФлаг на Русия Русия
Професия кинорежисьор, сценарист, продуцент
Активни години 1985 – 2013
Награди "Ника" (1998)
Алексей Октябринович Балабанов в Общомедия

Алексей Балабанов е съветски и руски филмов режисьор, сценарист и продуцент. Носител на наградата „Ника“ за режисьорската си работа върху „За изродите и хората“. За филма си „Брат“ печели Специалната награда на журито в Котбус, на фестивала в Хихон е отличен като най-добър режисьор за „Товар 200“.

Според българската кинокритичка Геновева Димитрова: "Алексей Октябринович Балабанов е най-последователният и ефективен експериментатор с абсурда не само в руското, а и в европейското кино. Независимо дали прави драма, екшън, комедия, мелодрама или „чернуха“, дали проповядва шовинизъм или русофобия, хуманизъм или мизантропия, той е неизменен екстремист на безумието"[2].

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Алексей Октябринович Балабанов е роден на 25 февруари 1959 г. в Свердловск, днес Екатеринбург. Като военнослужещ към транспортната авиация му се налага през 1982 – 1984 г. да участва във войната в Афганистан. Завършва факултета за преводачи към института за чуждестранни езици в град Горки, след което работи като асистент в Свердловската киностудия. През 1990 г. изкарва Висшите курсове за сценаристи и режисьори, след което се установява в Санкт Петербург[3].

Първият си игрален филм, 26-годишният Балабанов снима през 1987. Сценарият е написан за една нощ. Този нискобюджетен филм е заснет в ресторант. Във филма свири групата „Наутилус Помпилиус“, с чийто вокалист Вячеслав Бутусов, режисьорът се е познавал отдавна. В масовка са заснети посетителите на рестораната.

През 1992 г., заедно с продуцента Сергей Сельянов той създава кинокомпания „СТВ“, с помощта на нея, снима повечето от филмите си.

Първият пълнометражен филм на Алексей Балабанов е „Щастливи дни“ (1991). Неговите „Щастливи дни“ (пиесата на Самюъл Бекет е в основата на филма) са издържани в интонацията на уморена тъга и сякаш говорят за постмодерното изчерпване на културата. Многообразни стереотипи претъпкват филма, пълен със сенки не само на чуждестранни класици, но и на петербургчаните Гогол и Достоевски. Всичко това доближава филма до Франц Кафка, чийто „Замък“ става обект на следващата екранизация на Балабанов[4].

Филмът „Брат“ (1997) донася широка известност на Балабанов, филмът разказва историята на млад мъж, който става убиец. Филмът се превръща в един от култовите руски филми на 1990-те години, а играящият главната роля Сергей Бодров-младши започват да наричат герой на поколението. Заради неприязънта, която изпитва главния герой във филма към чужденците, Балабанов е обвинен в национализъм и ксенофобия.

През 1998 г. Балабанов прави филма „За изродите и хората“ сценария, на който е бил написан пет години по-рано, но не е могъл да го реализира, поради липса на финансиране. Въпреки спорната тематика, (филмът разказва за производителите на порнография в Руската империя), лентата печели наградата „Ника“ за най-добър филм.

През 2000 г. Балабанов снима „Брат 2“ – продължението на „Брат“. Действието във филма става в Русия и Съединените щати. Оказва се, (макар че Данила Багров във финала на първия филм тръгва „на стоп“ за Москва), че по пътя той размисля, и решава „да прескочи“ до Ню Йорк и да го „щурмува“, за да се ориентира на място що за град е това и да въдвори ред.[4]

Както „Брат-2“, така и „Война“ (2002) получават обвинения в политическа некоректност. След това Балабанов променя творческия си почерк, и снима криминалната комедия „Жмичка“ (2005) и мелодрамата „Не ми боли“ (2006).

„Жмичка“ е пародия на „чернухата“. Посвещението е „на тези които преживяха 90-те“, а действието е ситуирано в Нижни Новгород през 1995 с финал в Москва, пред Кремъл.

Във филма „Товар 200“ (2007) авторът натуралистично показва опаката страна на късната съветска действителност по време на афганистанската война. Грозната и жестока страна на човешката природа, заставя редица известни актьори да откажат да се снимат във филма. Във филма специално е указано, че действието се развива през 1984 г. Според руския кинокритик Андрей Плахов, препратката към метафоричния роман на Джордж Оруел за комунистическото бъдеще едва ли е случайна. Защото Балабанов ѝ противопоставя своята изстрадана метафора за непосилната тежест на непреодоляното комунистическо минало, смазващо и до днес руснаците[5].

Морфин“ (2008) – създаден по сценарий на Сергей Бодров-младши. Балабанов е свободно екранизирал цикъла разкази на Михаил Булгаков „Записките на младия лекар“. Филмът е драма, разделена на 13 части.

През 2012 г. неговата лента „Огнярят“ (2010) открива предварителната програма на международния кинофестивал „София Филм Фест“. Филмът се фокусира върху живота на ветеран от войната в Афганистан, герой на Съветския съюз, който се препитава като обикновен огняр с прякор Якут. В неговия образ се превъплъщава един от любимите актьори на Балабанов Михаил Скрябин[6].

Последният му филм „И аз искам“ (2012), излиза по екраните на Русия година преди смъртта му. В него се разказва за тайнствена камбанария, откъдето благодарение на свръхестествени сили човек може да се пренесе там, където цари вечно щастие. Само че малцина успяват да се доберат живи до това мистично място. Самият Балабанов се появява във филма си малко преди финала. Представя се за режисьор – член на Европейската киноакадемия и успява само да каже „аз също искам“ (я тоже хочу) преди да издъхне[7].

От този момент, в интервютата си той започва да намеква за наближаването на смъртта, и говори, че това ще бъде последният му филм.

Общо Балабанов прави 14 игрални филма, без да се броят неговите любителски и документални ленти.

На 18 май 2013 г., около 16 часа, работещ върху поредния сценарий, в санаториум „Дюни“ в град Сестрорецк (курортна зона на Санкт Петербург), Алексей Балабанов почива от сърдечен пристъп, на 54 години. Гражданска панихида в „Ленфилм“ не е била организирана по воля на режисьора. Опелото било на 21 май в катедралата Княз Владимир, погребението се състояло в Смоленското гробището в същия ден.

Продуцентът Сергей Селянов, един от най-верните приятели на режисьора, сподели пред „Интерфакс“, че Балабанов отдавна страдал от тежко хронично заболяване, за което са знаели само хора от най-близкото му обкръжение. С това може да се обясни и предчувствието му, че няма да може да осъществи последния си замисъл – филм за разбойническата младост на Сталин [8].

Филмография[редактиране | редактиране на кода]

Година Име на български Име на руски
1991 Щастливи дни Счастливые дни
1994 Замък Замок
1995 Пристигането на влака Прибытие поезда
1997 Брат Брат
1998 За изродите и хората Про уродов и людей
2000 Братът в Чикаго (Брат 2) Брат 2
2002 Война Война
2002 Река Река
2005 Жмичка Жмурки
2006 Не ме боли Мне не больно
2007 Товар 200 Груз 200
2008 Морфин Морфий
2010 Огнярят Кочегар
2012 И аз искам Я тоже хочу

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Въртележки на абсурда. Руското игрално кино (1991 – 2011)/ Геновева Димитрова. – Валентин Траянов, 2011. – 135 – 147 с. – ISBN 978-954-9928-57-0.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Балабанов, Алексей Октябринович“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.