Алуминиев трихидроксид

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Алуминиевият трихидроксид, Al(OH)3, е висшият хидроксид на алуминия. Представлява бяло, йонно, неразтворимо във вода вещество с амфотерни свойства. Свързани съединения са алуминиевият оксид хидроксид (AlO(OH)) и оксид (Al2O3).

Строеж[редактиране | редактиране на кода]

Във водния разтвор на алуминиевия хидроксид не съществуват прости катиони и аниони, като например Al3+, AlO3-
3
или AlO-
2
.
[2] В зависимост от рН на разтвора съществуват различни комплекси. При неутрална среда аморфната утайка на алуминиевия хидроксид стои в равновесие с разтворените неутрални частици [Al(OH)3(H2O)3], макар и в много малка концентрация. При подкиселяване на средата постепенно се извличат OH- йони от неутралния комплекс и те се заменят от водни молекули до крайното получаване на алуминиев хексахидрат:[2]

При алкализиране на средата към неутралния комплекс се присъединяват хидроксидни групи, които в зависимост от концентрацията на основата постепенно заменят водните молекули до пълното им отстраняване:[2]

.

Това също води до разтваряне на утайката.

Всички тези видове йони са констатирани при съответните условия.

Физични свойства[редактиране | редактиране на кода]

Химични свойства[редактиране | редактиране на кода]

Аморфната утайка на Al(OH)3 търпи процеси на обезводняване, като накрая се достига до кристална фаза. Механизмът на обезводняването е сложен.[2] Той зависи от изходните вещества, pH на средата и температурата, при която става обезводняването. В процеса на дехидратирането някои хидроксидни групи се заменят с кислородни атоми. Една такава форма на алуминиевия хидроксид е алумогелът, който се използва като адсорбент и носител на катализатори. Прясно полученият аморфен хидроксид лесно реагира с киселини и концентрирани основи:

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Dermadrox // PubChem. Посетен на 4 октомври 2016 г. (на английски)
  2. а б в г Киркова, Елена. Химия на елементите и техните съединения. София, Университетско издателсто „Св. Климент Охридски“, 2013. ISBN 978-954-07-354-7. с. 167 – 170.