Алфонсо II Неаполитански

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Алфонсо II Неаполитански
херцог на Калабрия, крал на Неапол
Alfonso II di Napoli.jpg
УправлениеI. 4 ноември 1448 – 27 юни 1458 (херцог)
II. 25 януари 1494 – 23 януари 1495 (крал)
НаследилI. и II. Фердинандо I
НаследникI. и II. Фердинандо II
Лични данни
Роден
Починал
18 декември 1495 г. (47 г.)
Погребана вКатедрала на Месина
РелигияКатолицизъм

Семейство
ДинастияТрастамара-Неапол
БащаФердинандо I
БракИполита Мария Сфорца
ПотомциФердинандо II
Изабела
Пиетро
Извънбрачни:
Санча
Алфонсо
Франческо
Карло
дъщеря
ГербCoat of arms of the Kingdom of Naples under Aragonese monarchs (1442–1501), crowned version.svg
Алфонсо II Неаполитански в Общомедия

Алфонсо II „Кривогледия“ (на италиански: Alfonso II di Napoli, detto il Guercio; 4 ноември 1448, Неапол, Неаполитанско кралство, † 19 ноември 1495, Месина, Сицилианско кралство) от династията династията Трастамара (в Неапол наричана обикновено Арагонска), е херцог на Калабрия и след това крал на Неапол (1494 – 1495).

Произход[редактиране | редактиране на кода]

Той е най-големият син на краля на Неапол Фердинандо/Феранте I Арагонски (* 2 юни 1424, Валенсия; † 25 януари 1494, Неапол) и първата му съпруга Изабела ди Киаромонте (* януари 1424, Копертино; † 30 март 1465), Неапол), дъщеря на Тристано, граф на Копертино, и Катерина Орсини от Таранто.

Братовчед е на Фернандо II Католика (крал на Арагон и сърегент със съпругата си Изабела Кастилска на обединена Испания).

Има трима братя братя и две сестри:

  • Елеонора (* 22 юни 1450; † 11 октомври 1493), съпруга на Ерколе I д’Есте, херцог на Ферара.
  • Федерико (* 16 октомври 1451; † 9 ноември 1504), крал на Неапол (1496 – 1501);
  • Джовани (* 25 юни 1456; † 17 октомври 1485), кардинал;
  • Беатриче (* 14 септември или 16 ноември 1457; † 23 септември 1508), кралица на Унгария като съпруга на Матяш Корвин, и кралица на Бохемия и Унгария като съпруга на Уласло II;
  • Франческо (* 16 декември 1461; † 26 октомври 1486), херцог на Сант Анджело и маркиз на Бишелие.

Има и една полусестра и евентуално един полубрат от втория брак на баща си с Джована Арагонска, както и редица полубратя и полусестри от извънбрачните му връзки.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

През 1458 г., след смъртта на дядо му Алфонсо V Арагонски, неговият баща Феранте става крал на Неапол, а Алфонсо става херцог на Калабрия. През 1463 г. умира чичо му Джовани Антонио Орсини дел Балцо, принц на Таранто, който завещава част от притежанията си на 15-годишния Алфонсо.

Когато майка му Изабела ди Киаромонте умира през 1465 г., Алфонсо наследява феодалните ѝ владения, включително правото на трона на Йерусалим. През септември същата година той се жени за Иполита Мария Сфорца, дъщеря на Франческо I Сфорца, на пищна церемония в Неапол (бракът чрез пълномощник е сключен в Милано предходната пролет).

През 1467 г., още ненавършил 20 г., той се намесва, за да помогне на флорентинците срещу Венеция, придобивайки репутация на отличен капитан. След заговора на Паци Кралство Неапол и църквата водят война във Флоренция: Алфонсо и Федерико да Монтефелтро окупират Сиена на 20 февруари 1479 г. Но турската опасност и обсадата в Отранто принуждават Херцога на Калабрия да влезе отново в кралството; принуждавайки турците да се предадат, той триумфално се завръща в Неапол на 25 октомври 1481 г.

След избухването на войната на Ферара неаполитанската армия нахлува в Папската държава, съюзявайки се с венецианците срещу Ерколе I д’Есте. На 21 август 1482 г. обаче Алфонсо е нападнат и победен в битката при Кампоморто от командира на венецианците Роберто Малатеста, който идва на помощ на папа Сикст IV. Конфликтът слага край на помирението между папата и крал Феранте I на Коледа 1482 г. Назначен през януари 1483 г. за генерален капитан на Лигата срещу венецианците, Алфонсо успява да победи Роберто ди Сан Северино, достигайки портите на Верона и, принуждавайки Венеция да сключи мир (7 август 1484 г.), успява да се върне в Кралство Неапол.

Ситуацията в кралството далеч не е спокойна поради неспокойното отношение на неаполитанските барони срещу краля, което довежда до известния заговор на бароните (1485 г.). Поведението на Херцога на Калабрия в тези събития е известно, тъй като е насочено към укрепване на авторитаризма на държавата. Алфонсо няма скрупули да посъветва баща си за най-строгите репресивни мерки, с което си навлича омразата на феодалните благородници на кралството, които са тежко засегнати, екзекутирани или заточени. След смъртта на баща си Фердинандо I през 1494 г. Алфонсо се възкачва на трона като крал на Неапол и Йерусалим.

Влизане на французите в Неапол

Неговото царуване е предопределено да бъде кратко, тъй като в момента на възкачването му на трона нахлуването в Италия на краля на Франция Шарл VIII е неизбежно. Шарл, подстрекаван от Лудовико Сфорца, който се стреми да поеме властта над Миланското херцогство срещу племенника си Джан Галеацо, зет на Алфонсо, възнамерява да възстанови Анжуйците на трона на Неапол и да сложи ръка на свързаната титла на крал на Йерусалим. Шарл е наследил от угасналата Анжуйска линия на Валоа правата над неаполитанската корона (неговата баба Мария Анжуйска е родна сестра на Луи III Валоа-Анжуйски и Рене I Анжу Добрия). Той обявява през 1494 г. своите права над Неапол и започва италианския си поход, като нахлува в Италия през септември 1494 г.

Бюст на крал Алфонсо II

Алфонсо II е принуден да отстъпи от Папската област в своето кралство. Ужасен от поредицата лоши поличби, като странни кошмари (вероятно дължащи се на спомена за жертвите му), на 23 януари 1495 г.[1] той абдикира в полза на сина си Ферандино. Бяга в Сицилия, където се заключва в манастира на оливетанските монаси в град Мадзара[2], докато Шарл VIII влиза в кралството, достигайки Неапол на 22 февруари 1495 г. Алфонсо II умира в Месина на 19 ноември. Неговото кратко управление поставя началото на изгубването на независимостта на Неаполитанското кралство.

Външен вид и характер[редактиране | редактиране на кода]

На младини Алфонсо II е описван от дами и посланици като много красив млад мъж, „толкова грациозен, че не може да се каже“ и „толкова жизнен, че не може да седи неподвижен повече от половин час“.[3] Лекарите и посланиците са изненадани от физическата му издръжливост, тъй като успява да остане здрав, въпреки че яде и пие много малко и често набързо, непрекъснато е зает с различни дейности през деня и почива няколко часа през нощта, които прекарва непрекъснато с неговата жена.[4]

Едикула с фонтана от 15 век на ул. Медзоканоне в Неапол и статуята на Алфонсо II

Има прякора Guercio (Кривогледия), защото има белязано ляво око, не се знае обаче дали от болест, нараняване или раждане. Според други историци това се дължи на мрачния му вид и навика му да гледа накриво. Франческо Панса пък казва, че е кривоглед.[5]

Той има изключителни военни умения и прекарва по-голямата част от живота си по бойните полета, водейки живота на войник. Андреа Бернарди казва, че след смъртта на известния кондотиер Роберто ди Сансеверино Алфонсо остава първият войник на Италия.[6]

Въпреки това той е мразен и от него се страхува неаполитанският народ, защото оскърбява поданиците си с „най-жестоки обиди и клетви“, защото е виновен за най-отвратителните престъпления, като „насилване на девствеността, отнемане на чужди жени за свое удоволствие“ и практикуване на „ужасния и отвратителен порок на содомията“.[7] Анонимният автор на Chronicum venetum съобщава, но трябва да си припомним, че венецианците са били заклети врагове на неаполитанците и в частност на арагонците, че „искайки да разкажа за тиранията, жестокостта, похотливите и нечестни апетити, предателствата, убийствата, убийствата на крал Феранте и на Алфонсо Арагонски, най-големият му син, херцог на Калабрия, баща на предателствата, пазач на бунтовниците, една голяма книга не би ми била достатъчна: аз вярвам, че Нерон е бил светец сред тези тирани“.[8]

Медал на крал Алфонсо II отАндреа Гуачалоти (1481)

Отвъд възможните преувеличения на вражеската фракция много епизоди от живота на Алфонсо потвърждават тези аспекти от характера му, като например факта, че той изземва много земи, без да предложи никаква компенсация на законните собственици (които, както се говори, след това умират от болка) за построяването на Вила Поджореале и по същия начин изселва монахините на Мадалена за построяването на Вила „Ла Дукеска“. Той също така взима за своето приятелско семейство Комо прекрасната градина, която някой си Франческо Сканазориче притежава в непосредствена близост до техния дворец: човекът отказва много пъти да им даде градината въпреки щедрите парични предложения, но не посмява да се противопостави на страховития Херцог на Калабрия.[9] Неаполитанците толкова се страхуват от Алфонсо II, че след смъртта на крал Феранте хукват да се заключат у дома, викайки „Заключи! Заключи!“, все едно са преследвани от врагове.[10] Самата му съпруга Иполита Мария Сфорца изпитва неговата жестокост, когато, наскоро омъжена, ревнуваща съпруга си, тя изпраща своя доверен слуга Донато да го държи под око в неговите пътувания, и реакцията на Алфонсо към Донато е толкова безразсъдна, че Иполита пише тъжно на майка си в писмо: „това нещо за Донато, което никога няма да забравя [...] не е рана на сърцето, но вярвам, че ако то бе разкъсано, то това е моята болка и такава ще бъде.“[11]

Не е съвпадение, че когато положението на кралството става отчайващо, Алфонсо решава да абдикира в полза на сина си, тъй като той е мразен заради своите пороци и жестокост толкова, колкото синът му Ферандино е обичан заради своите добродетели и справедливост.

Любовен живот[редактиране | редактиране на кода]

Според „Трагичните и любовни успехи“ (Successi tragici et amorosi) на Силвио Асканио Корона – колекция от разкази от 17 век, в която са събрани, или поне така изглежда, тайните на членовете на арагонския двор в Неапол, Алфонсо е имал много метреси, като по този начин не се е различава от баща си Феранте.[12]

Първата му метреса е Изабела Станца, дама на майка му Изабела ди Киарамонте. Връзката обаче не продължава дълго: веднага щом майка му, много целомъдрена и религиозна жена, разбира за нея, тя урежда брака на Изабела с Джован Батиста Рота, благородник, който много обича арагонската фракция, и по този начин я отдалечава от сина си.[13]

Изабела е последвана от най-известната метреса на Алфонсо II – Троджия (Трузия, Турция) Гадзела, която той води в двора. Уморен от нея, той започва да преследва Франческа Карачоло, известна като „Чекарела“, която, вярна на съпруга си, не му отговаря. Алфонсо я отвлича и няколко дни прави с нея каквото си поиска, докато бащата и съпругът ѝ не настояват крал Феранте да убеди сина си да я освободи. Затова Чекарела се оттегля в манастира Сан Себастиано, където малко след това умира от болка. Бесният Алфонсо нарежда баща ѝ Муцио Карачоло да бъде убит, докато съпругът ѝ Рикардо, страхувайки се за живота си, става монах.[14]

След това е ред на Мария д'Авелянедо, испанска благородничка и дама на неговата мащеха Джована, после омъжена за Алфонсо Карачоло, рицар от седалището на Капуана, т.е. ставайки благородничка от фамилията на Монтефускуло, а по-късно – за Галеото Пагано от седалището на Порто. Следва Лаура Криспано, която изнасилва и след това омъжва за прислужника си Анджело Кривели от Милано.[15]

Говори се, че Алфонсо е обичал и красивите мъже, сред които графа на Монтела и Троя Диего I Каваниля, Джовани Пишичели и зет си Онорато III Каетани.[16] Той също има връзка и с някои от собствените си пажове. Практиката на содомията, според древногръцкия обичай, е широко разпространена почти навсякъде по онова време, въпреки че е официално забранена и другите му роднини не са освободени от тази забрана.

Брак и потомство[редактиране | редактиране на кода]

Бюст на съпругата на Алфонсо II Иполита Мария Сфорца

10 октомври 1465 в Милано за миланската принцеса Иполита Мария Сфорца (* 18 април 1446, Пезаро, † 20 август 1484, Неапол), дъщеря на херцог Франческо I Сфорца, от която има двама сина и една дъщеря:

От любовницата си, благородничката Троджия Гадзела (* ок. 1460, Гаета, † 1511, Неапол), има син и дъщеря:

Двете деца от Троджия са начинът, чрез който Арагонската династия на Неапол запечатва съюза с папа Александър VI Борджия. Двата брака са замислени от папата с намерението да качат един от синовете му на престола на Неапол според политическия план на чичо му – папа Калист III. На 9-годишна възраст Санча е омъжена за Онорато Гаетани, внук на едноименния дядо, верен поддръжник на краля на Неапол Фердинандо I, но бракът е разтрогнат, въпреки че е консумиран. През 1494 г. 16-годишната кралска дъщеря се омъжва за Гофредо – 13-годишният син на папата.

Връзката с Борджиите е сключена плътно, т. к. другият син на Алфонсо II – Алфонсо се жени за дъщерята на папата Лукреция Борджия в Рим през 1498 г. Съюзът обаче е кратък: с падането на Арагонската династия от престола на Неапол папа Александър VI смята роднинството с лишените от трона благородници за безполезно; освен това Чезаре Борджия стига дотам, че да поръча убийството на зет си, обвинявайки го от своя страна, че е замислил конспирация да му навреди.

От Мария д'Авеланедо има двама сина:

  • Франческо († като малък)
  • Карло († като малък)

От Лаура Криспано има една дъщеря:

  • дъщеря (*/ † като бебе)

Алфонсо II в популярната култура[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Алфонсо се появява като герой на

  • трагедията „Феранте“ на Джузепе Кампаня (1842), вдъхновена от заключителните събития на известния Заговор на бароните от 1485-1486 г.
  • анимационния филм „800-те мъченици – превземането на Отранто“ ("Gli 800 Martiri – La presa di Otranto") на Франко Балди и Джовани Балати (2017).

Театър[редактиране | редактиране на кода]

Героят Алонсо в пиесата на Уилям ШекспирБурята“ е базиран на историческата фигура на Алфонсо II.[17]

Телевизия[редактиране | редактиране на кода]

  • В канадския телевизионен сериал от 2011-2013 г. „Династията на Борджиите“ Алфонсо се играе от Огъстъс Прю.
  • В италианско-френския телевизионен сериал от 2011-2014 г. „Борджиите“ Алфонсо се играе от Реймънд Уолиш.
  • В британско-американската фентъзи поредица от 2013-2015 г. „Демоните на Да Винчи“ Алфонсо се играе от Киърън Бю.
  • В англо-италианския телевизионен сериал от 2016-2019 г. „Медичите“ Алфонсо се играе от Марко Фоски и се озвучава в оригинала от Франк Блейк.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • George L. Hersey: Alfonso II and the Artistic Renewal of Naples, 1485 – 1495. Yale University Press, New Haven 1969, 159 (XII) S.
  • Ruggero Moscati: Alfonso II d'Aragona. Alberto M. Ghisalberti: Dizionario Biografico degli Italiani (DBI). Band 2 (Albicante–Ammannati), Istituto della Enciclopedia Italiana, Rom 1960, S. 331 – 332.
  • Mario Del Treppo: Alfons II. Lexikon des Mittelalters (LexMA). Band 1, Artemis & Winkler, München/Zürich 1980, ISBN 3-7608-8901-8, Sp. 403 – 04.
  • Genealogia di Alfonso II, su freepages.genealogy.rootsweb.com, посетен на 23 август 2022 г.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Шаблон:Treccani
  2. Patrizia Mainoni (a cura di), Con animo virile, donne e potere nel Mezzogiorno medievale, Viella, pp. 393-397.
  3. Archivio Storico per le Province Napoletane, Nuova serie Anno IX. - XLVIII. dell'intera collezione, 1923; Leostello, effemeridi per lo duca di Calabria.
  4. Istoria dell'antica repubblica d'Amalfi e di tutte le cofe appartenenti alla medefima, accadute nella cittá di Napoli, e fuo regno. Con lo registro di tutti gli archivj dell'istessa · Volume 1.
  5. Cronache forlivesi dal 1476 al 1517, Volume 1, Numero 1, Di Andrea Bernardi, Giuseppe Mazzatinti · 1895, p. 199.
  6. Chronicum venetum.
  7. Chronicum venetum.
  8. NAPOLI ARAGONESE tra castelli, palazzi, vicoli, taverne. Electa Napoli.
  9. Breve storia di re Ferrandino. Guida Editori.
  10. Lettere. Edizioni dell'Orso.
  11. Camillo Minieri Riccio, Catalogo di mss. della (sua) biblioteca, 1868.
  12. Camillo Minieri Riccio, Catalogo di mss. della (sua) biblioteca, 1868.
  13. Camillo Minieri Riccio, Catalogo di mss. della (sua) biblioteca, 1868.
  14. Camillo Minieri Riccio, Catalogo di mss. della (sua) biblioteca, 1868.
  15. Camillo Minieri Riccio, Catalogo di mss. della (sua) biblioteca, 1868.
CC BY-SA icon.svg Heckert GNU white.png Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Alfonso II di Napoli“ в Уикипедия на италиански. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​