Алфонс дьо Ламартин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Алфонс дьо Ламартин
Alphonse Marie Louis de Prat de Lamartine
Alphonse de Lamartine 1.jpg
Роден 21 октомври 1790 г.
Починал 28 февруари 1869 г. (78 г.)
Професия поет, писател, политик, историк
Националност Флаг на Франция Франция
Жанр стихотворение
Направление Романтизъм
Политика
Партия Доктринери (1815 – 1848)
Умерени републиканци (1848 – 1869)
Убеждения републиканец
Подпис Alphonse de Lamartine signing.jpg
Уебсайт Страница в IMDb
Алфонс дьо Ламартин в Общомедия

Алфонс дьо Пра дьо Ламартин (на френски: Alphonse Marie Louis de Prat de Lamartine) (21 октомври 1790 – 28 февруари 1869) е френски поет-романтик, член на Френската академия и политик в годините на създаване на Втората френска република.

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Родният дом на Ламартин

Роден е в семейството на обеднели дворяни. В детството му любимо са латинските класици, а от френските поети – Расин. Ламартин учи първо в Лион, а след това, в йезуитското училище в Бел. Завърнал се в родината, той изучава класическите автори, възхищава се от Русо и от Бернард дьо Сен-Пиер, и с увлечение възприема новите литературни повеи. Юношеските увлечения съставят сюжета на многочислени негови поеми. В разказите за Елвира, Леонора и Грациела, са предадени истински епизоди от живота на поета. Особена роля в живота на Ламартин играе любовта му към младата жена починала рано, възпята от него под името Елвира. Тъжните мечти за изгубеното щастие и печалната меланхолия са наложени на поезията на Ламартин и са го заставили да търси утеха в Бога. Много е пътешествал, живял е в Италия и изгражда дипломатическа кариера.

Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

В младостта си Ламартин служи в кралската гвардия, от 1823 до 1829 г. е секретар на посолствата във Неапол и във Флоренция. Премиерът княз Полиняк му предлага мястото на главен секретар на министъра на външните работи, но Ламартин отказва, тъй като не споделя реакционните възгледи на този кабинет.[1]В същата 1829 г. той е назначен за посланик при херцог Леополд Сакскобургготски.[източник? (Поискан преди 6 дни)] Разбирайки за Юлската революция, Ламартин подава оставка. От 1831 г. започва да се кандидатира за депутат в Националното събрание. Избран през 1833 г. за представител на Дюнкерк[1], в първата си реч се обявява за независим консерватор. В политиката е преди всичко моралист, в социалните въпроси е проповедник на прогрес и религиозна търпимост, защитник на свободата и пролетариата. Блестящите му речи вълнуват Палатата на депутатите и са били много четени.

Портрет на Ламартин от Тодор Шасерио, 1844 г.

Ламартин няма определени политически планове; поддържа консервативния кабинет на Моле, но когато му предлагат председателство на Националното събрание, отказва, заявявайки, че той е с напредничави убеждения, а те са консерватори. През 1840 г., противодействайки на политиката на Тиер по Източния въпрос, Ламартин се изказва за унищожаването на Османската империя, предлагайки да се даде Константинопол на Русия, Египет – на Англия, а Сирия – на Франция. От 1843 г. той става решителен противник на консервативното направление Гизо. Славата на Ламартин достига своя апогей през 1847 г., когато той издава „История на жирондистите“, която представлява апология на жирондистите.

Втората република[редактиране | редактиране на кода]

След абдикацията на Луи-Филип (24 февруари 1848 г.) Ламартин решително въстава в Националното събрание против регентството на херцогиня Орлеанска и произнася гореща реч, предлагайки да се учреди временно правителство и да се свика Национално събрание. В качеството си на член на временното правителство, Ламартин се захваща с работата на министър на външните работи. Само под напора на обстоятелствата, Ламартин решава незабавно да провъзгласи република, в която той, благодарение на таланта и красноречието си, е посредник между консерваторите и крайните сили. В тези бурни дни Ламартин показва голямо мъжество и такт. На 25 февруари временното правителство е заплашено от опасността да бъде разгонено от народната тълпа, но Ламартин произнася знаменита реч, в която красноречиво описва ужасите на революцията и възпява трицветното знаме (в противоположност на червеното).

Портрет на Ламартин, ок. 1865

На 4 март Ламартин изпраща манифест в миролюбив дух към европейските монархии. Народните манифестации през март и април го заставят да прибегне към военна сила, при което спокойствието е възстановено, но популярността му намалява. Въпреки това е избран в 10 департамента за депутат в Учредителното събрание и в Националното събрание, като член на изпълнителната комисия. Негова политическа заслуга е отмяната на робството и смъртното наказание, както и формулирането на правото на работа в националните програми за заетост.

Въстанието от 15 май е потушено благодарение на разпорежданията на Ламартин. Това е неговият последен ден на слава. Желаейки всички да стигнат до разбирателство, той не успява да удовлетвори никого. Политически идеалист, който подкрепя демокрацията и пацифизма, той заема умерена позиция по повечето въпроси и губи подкрепа. Събранието отхвърля предложението му за недопускане в неговата среда на Луи-Бонапарт, а сближаването на Ламартин с Ледрю-Ролен и генерал Кавиняк отблъсква от него и консерваторите, и радикалите. Юнските дни полагат основата на края на неговото участие в управлението. Във въпроса за избор на президент на републиката, Ламартин се разминава с Греви, който предлага избирането на президент на републиката да се предостави не на народа, а на Националното събрание. На изборите за президент през декември 1848 Ламартин получава по-малко от 19 000 гласа. Той не е избран дори в Законодателното събрание от 1849 г., въпреки че отново се кандидатира в десет департамента. Малко след това се оттегля от политиката и се отдава на литературата.

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

През 1820 г. излиза неговият първи сборник със стихове: „Поетически съзерцания“, посрещнат е веднага с огромен успех. Следват произведенията: „Нови поетически съзерцания“ (1823), „Хармонии“ (1835), „Жослен“ (1835), „Падането на един ангел“ (1838) и „Поетически сборници“ (1839). През 1829 г. Ламартин е избран за член на френската академия; През 1832 г. той извършва голямо пътешествие на Изток. Минава през Пловдив, където отсяда за 3 дни в къщата на Георги Мавриди и описва това в „Пътуване на Изток“ (1835). Годините от 1839 до 1849 са период на разцвет на политическата дейност на Ламартин.

Неговият талант в много отношения не отстъпва на Виктор Юго, но по своя артистичен темперамент Ламартин не е водач на школа; това го отличава от Юго и определя неговото положение към романтизма. Той е стоял извън литературните разпри на своето време и сам е наричал себе си дилетант. В своите първи стихотворения Ламартин подражава на Волтер, Парни и на смехотворния жанр на Гресе. Големите негови философски поеми в александрински стихове, „Човекът“, „Молитвата“, „Безсмъртието“, неговите оди, например „Въодушевление“ и някои от строфите повтарят маниера на Жан Батист Русо и други поети от XVIII в. Шатобриан, Гьоте и Мадам дьо Стал са го приобщили към духа на времето; под тяхното влияние е укрепнал лирическият талант на Ламартин, търсейки само рамка за отразяване на вътрешния мироглед.

Портрет на съпругата на Ламартин.

Тема на неговата поезия, субективна и отчасти ораторска, е станала набелязаната още преди него от мадам дьо Стал „загадъчна човешка съдба“; нейното главно съдържание е „тъжното съзерцателно настроение, уединението в горите, безпределността на хоризонта, звездното небе, вечността и безкрайността, таящи се в душата на християнина“. Шатобриан внася идеята за християнството в художествената проза, Ламартин внася дълбоко християнско настроение в поезията; тези черти обединяват двама велики представители на романтизма. Но Шатобриан, поет на страстта и на ярките багри, вкарва в религията елемент на любовта и страстта, неговото християнство е пълно с чувственост и жизнерадост; Ламартин, за когото вярата е свързана с природния инстинкт и възпитанието, възпява любовта, пречистена и одухотворена от смъртта и близостта на приближаващата се или вече настъпила смърт.

Това е тази лична нотка, която Ламртин внася в романтичната поезия: създава елегията. „Езеро“, „Усамотение“, „На Елвира“, „Долината“, „Crucifix“ и др. са вечните паметници на неговата слава и излъчват неподправено, искрено чувство, много повече от дългите му поеми „Жослен“ и „Падането на един ангел“, където поетическите красоти се редуват с реторическа декламация. В поезията на Ламартин жената е посредница между земния живот и висшия божествен свят; мъката при мисълта за загубата на възлюбената обагрят дълбоката вяра в безсмъртието. Съчетанието на поетическа меланхолия с инстинктивна вяра съставят главното обаяние на поезията на Ламартин. В лирическите му сборници, излезли след първия „Поетически съзерцания“, религиозното настроение се усилва и се излива в химни, проникнати от християнско смирение. „Хармонии“ е по-музикално по език, но не отстъпват на „Поетически съзерцания“ по нежност на формата.

Литературното значение на Ламартин е основано най-вече на неговите първи стихотворни сборници. Френската критика единодушно го признава за един от най-великите поети на Франция.

Връщайки се към литературната си дейност след 1849, той основава и редактира политическото списание „Conseiller du peuple“ (Съветник на народа). В него през 1851 „Civilisateur“ има интересни биографии на велики хора, любопитна е тази на Цезар, всъщност сатира против Наполеон. През 1848 г. Ламартин пише „Trois mois au pouvoir“ (Три месеца във властта), а през 1849 г. – „Histoire de la révolution de février“ (История на февруарската революция). В „Histoire de la Russie“ през 1855, „Histoire de la Turquie“ (История на Турция), „Histoire des Constituants“ е изразен упадъкът на таланта на Ламартин. В неговата „Histoire de la Restauration“ (История на Реставрацията) от 1851 до 1863 г. има много драматични страници и художествени очерци, но без научно значение.

В България[редактиране | редактиране на кода]

Ламартиновата къща в Пловдив.

Българите и тяхната участ присъстват в трудовете на Ламартин „Пътуване в Ориента“ (1835 г.), „ Възгледи, речи и статии върху Източния въпрос“ (1840 г.) и „История на Турция“ (1854/1855 г.).

Ламартин определя отношението си към българите още по време на първото си преминаване през българските земи (1832/1833 г.). Той се спира в Пловдив, Пазарджик и с. Ветрен, където лежи болен известно време. Своите впечатления той споделя откровено с читателите си: „Аз успях да изуча тук (в Йеникьой – Ветрен), в самите семейства, нравите на българите; това са нравите на нашите, швейцарски и савойски селяни. Те са обикновени хора, приятни, работливи, пълни с уважение към своите свещеници и с вдъхновение към своята вяра ... Свещениците са също обикновени работливи селяни като тях. Българите са няколко милиона и се увеличават непрекъснато; те живеят в големите села и малките градове отделени от турците... Жените и момичетата са облечени почти като тези от планините на Швейцария. Те са красиви, живи, грациозни.“ [2]

Паметникът на Ламартин във Ветрен.

Той признава политическите и духовните качества на българите и прозира тяхното по–светло бъдеще: „Те (българите) презират и мразят турците; те са узрели напълно за независимост и образуват заедно със сърбите, техните съседи, основите на бъдещите държави в Европейска Турция. Страната, която населяват, ще стане скоро възхитителна градина, ако безогледното и групово потисничество – не на турското правителство, а на турската администрация – ги остави да обработват земята с малко по–голяма сигурност; те са влюбени в земята ...“ [3]

Още по-конкретен и ясен е Ламартин в реч на трибуната във френския парламент (1834 г.): „Това е една многобройна нация, честна, работлива, която повече не възприема турците и се надява да ги отхвърли веднага.“[4]

Първият превод на книга от Ламартин излиза още преди Освобождението, а до края на века се появяват още негови съчинения.[5][6] В по-ново време стихове на Ламартин излизат в преводи от Кирил Кадийски[7].

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Histoire de la Restauration en huit volumes (1851),
  • Histoire des Constituants (1853),
  • Histoire de la Turquie (1853 – 1854),
  • Histoire de la Russie (1855).
Други
  • Saül (1818)
  • Méditations poétiques (1820)
  • La Mort de Socrate (1823)
  • Nouvelles Méditations poétiques (1823)
  • Le dernier chant du pèlerinage d'Harold (1825)
  • Le Retour (1826), épître à la gloire de Xavier de Maistre
  • Harmonies poétiques et religieuses (1830)
  • Sur la politique rationnelle (1831)
  • Jocelyn (1836)
  • La chute d'un ange (1838)
  • Recueillements poétiques (1839)
  • Histoire des Girondins (1847)
  • Raphaël (1849)
  • Confidences (1849)
  • Toussaint Louverture (1850)
  • Geneviève, histoire d'une servante (1851)
  • Graziella (1852)
  • Les visions (1853)
  • La vie de Mahommet(1854)
  • Cours familier de littérature (1856)
  • La Vigne et la Maison (1857)
  • L'Histoire de la révolution de 1848 (1849)
  • Le tailleur de pierre de Saint-Point (1851)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б ((fr)) Croisille, C.. Ecrivains et artistes en 1830. // Romantisme n°39. Poésie et société. p 161, 1983.
  2. Voyages en Orient, souvenirs, impressions, peusees et paysages. P., 1832 – 1833.p.435.
  3. Д. Цанев, „За българите“, София, 1981.
  4. Vues, discours et articles sur la question d´Orient. P., 1840.
  5. Животът на госпожа де Севинье, Русе : в книгопечатницата на Дунавската област, 1871 (148 с.; пр. Б. Ив. Горанов)
  6. Саул (трагедия в 5 д.) Варна, 1896, Театрална библиотека N.5 (72с. пр. Х. Басан, П. Хр. Генков); Грациела, Казанлък: книж. Хр. Колев, 1897 (139 с.)
  7. Езерото и други стихотворения, София : Нов Златорог, 1991

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Ламартин, Альфонс де“ и страницата „Alphonse de Lamartine“ в Уикипедия на руски и френски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за творби създадени преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на тeхните съавтори.