Алфонс дьо Ламартин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Алфонс дьо Ламартин
Alphonse Marie Louis de Prat de Lamartine
Alphonse de Lamartine 1.jpg
Роден 21 октомври 1790 г.
Починал 28 февруари 1869 г. (78 г.)
Професия поет, писател, политик, историк
Националност Флаг на Франция Франция
Направление Романтизъм
Политика
Партия Доктринери (1815-1848)
Умерени републикансканци (1848-1869)
Убеждения републиканец
Подпис Alphonse de Lamartine signing.jpg
Уебсайт Страница в IMDb
Алфонс дьо Ламартин в Общомедия

Алфонс дьо Пре дьо Ламартин (на френски: Alphonse Marie Louis de Prat de Lamartine) (21 октомври 1790 - 28 февруари 1869) е френски поет, политически деец и член на Френската академия.

Alphonse de Lamartine, ca.1865

Биография[редактиране | редактиране на кода]

В детството му любимо негово четиво е Евангелието, а от френските поети – Расин. Ламартин учи първо в Лион, а след това, в йезуитското училище в Бел. Завърнал се в родината, той изучава класическите автори, възхищава се от Русо и от Бернард дьо Сен-Пиер, и с увлечение възприема новите литературни повеи. Юношеските увлечения съставят сюжета на многочислени негови поеми. В разказите за Елвира, Леонора и Грациела, са предадени истински епизоди от живота на поета. Особена роля в живота на Ламартин играе любовта му към младата жена починала рано, възпята от него под името Елвира. Тъжните мечти за изгубеното щастие и печалната меланхолия са наложени на поезията на Ламартин и са го заставили да търси утеха в Бога. Много е пътешествал, живял е в Италия и си е пробвал щастието в дипломатическата кариера.

През 1820 г. излиза неговият първи сборник със стихове: „Поетически съзерцания“, посрещнат е веднага с огромен успех. Следват произведенията: „Нови поетически съзерцания“ (1823), „Хармонии“ (1835), „Жослен“ (1835), „Падането на един ангел“ (1838) и „Поетически сборници“ (1839). През 1829 г. Ламартин е избран за член на френската академия; в 1832 г. той извършва голямо пътешествие на Изток. Минава през Пловдив, където отсяда за 3 дни в къщата на Георги Мавриди и описва това в „Пътувание на Изток“ (1835). Годините от 1839 до 1849 са период на разцвет на политическата дейност на Ламартин.

Неговият талант в много отношения не отстъпва на Виктор Юго, но по своя артистичен темперамент Ламартин не е водач на школа; това го отличава от Юго и определя неговото положение към романтизма. Той е стоял извън литературните разпри на своето време и сам е наричал себе си дилетант. В своите първи стихотворения Ламартин подражава на Волтер, Парни и на смехотворния жанр на Гресе. Големите негови философски поеми в александрински стихове, „Човекът“, „Молитвата“, „Безсмъртието“, неговите оди, например „Въодушевление“ и някои от строфите повтарят маниера на Жан Батист Русо и други поети от XVIII в. Шатобриан, Гьоте и Мадам дьо Стал са го приобщили към духа на времето; под тяхното влияние е укрепнал лирическият талант на Ламартин, търсейки само рамка за отразяване на вътрешния мироглед.

Тема на неговата поезия, субективна и отчасти ораторска, е станала набелязаната още преди него от Мадам дьо Стал „загадъчна човешка съдба“; нейното главно съдържание е „тъжното съзерцателно настроение, уединението в горите, безпределността на хоризонта, звездното небе, вечността и безкрайността, таящи се в душата на християнина“. Шатобриан внася идеята за християнството в художествената проза, Ламартин внася дълбоко християнско настроение в поезията; тези черти обединяват двама велики представители на романтизма. Но Шатобриан, поет на страстта и на ярките багри, вкарва в религията елемент на любовта и страстта, неговото християнство е пълно с чувственост и жизнерадост; Ламартин, за когото вярата е работа на природния инстинкт и на възпитанието, възпява любовта, пречистена и одухотворена от смъртта и близостта на приближаващата се или вече настъпила смърт.

Това е тази лична нотка, която Ламртин внася в романтическата поезия: създава елегията. „Езеро“, „Усамотение“, „На Елвира“, „Долината“, „Crucifix“ и др. са вечните паметници на неговата слава и излъчват неподправено, искрено чувство, много повече от дългите му поеми „Жослен“ и „Падането на един ангел“, където поетическите красоти се редуват с реторическа декламация. В поезията на Ламартин жената е посредница между земния живот и висшия божествен свят; мъката при мисълта за загубата на възлюбената обагрят дълбоката вяра в безсмъртието. Съчетанието на поетическа меланхолия с инстинктивна вяра съставят главното обаяние на поезията на Ламартин. В лирическите му сборници, излезли след първия „Поетически съзерцания“, религиозното настроение се усилва и се излива в химни, проникнати от християнско смирение. „Хармонии“ е по-музикално по език, но не отстъпват на „Поетически съзерцания“ по нежност на формата.

Литературното значение на Ламартин е основано най-вече на неговите първи стихотворни сборници. Френската критика единодушно го признава за един от най-великите поети на Франция.

В младостта си Ламартин служи в кралската гвардия, от 1823 до 1829 г. е секретар на посолствата във Неапол и във Флоренция. Княз Полиняк му предлага мястото на главен секретар на министъра на външните работи, но Ламартин отказва, тъй като не споделя реакцонните възгледи на този кабинет. В същата 1829 г. той е бил назначен за посланик при Херцог Леополд Сакскобургготски. Разбирайки за юлската революция, Ламартин подава оставка. Избран през 1833 г. в палатата на депутатите, в първата си реч се обявява за независим консерватор. В политиката е преди всичко моралист, в социалните въпроси е проповедник на прогрес и религиозна търпимост, защитник на свободата и пролетариата. Блестящите му речи вълнуват палатата на депутатите и са били много четени.

Ламартин няма определени политически планове; поддържа консервативния кабинет на Моле, а когато привържениците на последния му предлагат председателство в палатата (председател на народното събрание), Ламартин отказва, заявявайки, че той е с напредничави убеждения, а те са консерватори. През 1840 г., противодействайки на политиката на Тиер по източния пост, Ламартин се изказва за унищожаването на Турската империя, предлагайки да се даде Константинопол на Русия, Египет — на Англия, а Сирия — на Франция. От 1843 г. той става решителен противник на консервативното направление Гизо. Славата на Ламартин достига своя апогей през 1847 г., когато той издава „История на жирондистите“, която представлява апология на жирондистите.

След отричането на Луи-Филип (24 февруари 1848 г.) Ламартин решително въстава в палатата (народното събрание) против регентството на херцогиня Орлеанска и произнася гореща реч, предлагайки да се учреди временно правителство и да се свика народно събрание. В качеството си на член на временното правителство, Ламартин се захваща с работата на министър на външните работи. Само под напора на обстоятелствата, Ламартин решава незабавно да провъзгласи република, в която той, благодарение на таланта и красноречието си, е посредник между консерваторите и крайните сили. В тези бурни дни Ламартин показва голямо мъжество и такт. На 25 февруари, когато временното правителство е заплашено от опасността да бъде разгонено от народната тълпа, Ламартин произнася знаменитата си реч, в която красноречиво описва ужасите на революцията и възпява трицветното знаме (в противоположност на червеното).

На 4 март Ламартин изпраща към европейските монархически правителства манифест в миролюбив дух. Народните манифестации (през март и април) заставят Ламартин да прибегне към военна сила. Спокойствието е възстановено, но популярността му намалява. Въпреки това е избран в 10 департамента за депутат в учредителното събрание и в народното събрание, като член на изпълнителната комисия. Въстанието от 15 май е потушено благодарение на разпорежданията на Ламартин. Това е неговият последен ден на слава. Желаейки всички да стигнат до разбирателство, той не успява да удовлетвори никого. Събранието отхвърля предложението на Ламартин за недопускане в неговата среда на Луи-Бонапарт, а сближаването на Ламартин с Ледрю-Ролен и генерал Кавиняк отблъсква от него и консерваторите, и радикалите. Юнските дни са положили основата на края на неговото участие в управлението. Във въпроса за избор на президент на републиката, Ламартин се разминава с Греви, предлагащ да се представи избирането на президент на републиката не на народа, а на народното събрание. На изборите за президент Ламартин получава много малко гласове. Даже в законодателното събрание от 1849 г. той не е избран, въпреки че отново е кандидат на десет департамента.

Връщайки се към литературната си дейност, той основава и редактира политическото списание „Conseiller du peuple“ (Съветник на народа). В него през 1851 „Civilisateur“ има интересни биографии на велики хора, любопитна е тази на Цезар, всъщност сатира против Наполеон. През 1848 г. Ламартин пише „Trois mois au pouvoir“ (Три месеца във властта), а през 1849 г. — „Histoire de la révolution de février“ (История на февруарската революция). В „Histoire de la Russie“ през 1855, „Histoire de la Turquie“ (История на Турция), „Histoire des Constituants“ е изразен упадъкът на таланта на Ламартин. В неговата „Histoire de la Restauration“ (История на Реставрацията) от 1851 до 1863 г. има много драматични страници и художествени очерци, но без научно значение.

В България[редактиране | редактиране на кода]

Българите и тяхната участ присъстват в трудовете на Ламартин „ Пътуване в Ориента“ ( 1835 г.), „ Възгледи, речи и статии върху Източния въпрос“ (1840 г.) и „ История на Турция“ ( 1854/1855 г.).

Ламартин определя отношението си към българите още по време на първото си преминаване през българските земи ( 1832/1833 г.). Той се спира в Пловдив, Пазарджик и с. Ветрен, където лежи болен известно време. Своите впечатления той споделя откровено с читателите си: „ Аз успях да изуча тук ( в Йеникьой – Ветрен), в самите семейства, нравите на българите; това са нравите на нашите, швейцарски и савойски селяни. Те са обикновени хора, приятни, работливи, пълни с уважение към свойте свещеници и с вдъхновение към своята вяра ... Свещениците са също обикновени работливи селяни като тях. Българите са няколко милиона и се увеличават непрекъснато; те живеят в големите села и малките градове отделени от турците... Жените и момичетата са облечени почти като тези от планините на Швейцария. Те са красиви, живи, грациозни.“ [1]

Той признава политическите и духовните качества на българите и прозира тяхното по - светло бъдеще: „ Те (българите) презират и мразят турците; те са узрели напълно за несависимост и образуват заедно със сърбите, техните съседи, основите на бъдещите държави в Европейска Турция. Страната, която населяват, ще стане скоро възхитителна градина, ако безогледното и групово потисничество - не на турското правителство, а на турската администрация - ги остави да обработват земята с малко по - голяма сигурност; те са влюбени в земята ...“ [2]

Още по - конкретен и ясен е Ламартин в реч на трибуната във френския парламент ( 1834 г.): „ Това е една многобройна нация, честна, работлива, която повече не възприема турците и се надява да ги отхвърли веднага.“[3]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Histoire de la Restauration en huit volumes (1851),
  • Histoire des Constituants (1853),
  • Histoire de la Turquie (1853-1854),
  • Histoire de la Russie (1855).


Други :

  • Saül (1818)
  • Méditations poétiques (1820)
  • La Mort de Socrate (1823)
  • Nouvelles Méditations poétiques (1823)
  • Le dernier chant du pèlerinage d'Harold (1825)
  • Le Retour (1826), épître à la gloire de Xavier de Maistre
  • Harmonies poétiques et religieuses (1830)
  • Sur la politique rationnelle (1831)
  • Jocelyn (1836)
  • La chute d'un ange (1838)
  • Recueillements poétiques (1839)
  • Histoire des Girondins (1847)
  • Raphaël (1849)
  • Confidences (1849)
  • Toussaint Louverture (1850)
  • Geneviève, histoire d'une servante (1851)
  • Graziella (1852)
  • Les visions (1853)
  • La vie de Mahommet(1854)
  • Cours familier de littérature (1856)
  • La Vigne et la Maison (1857)
  • L'Histoire de la révolution de 1848 (1849)
  • Le tailleur de pierre de Saint-Point (1851)

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Ламартин, Альфонс де“ и страницата „Alphonse de Lamartine“ в Уикипедия на руски и френски език. Оригиналните текстове, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за творби създадени преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналните страници тук и тук, за да видите списъка на тeхните съавтори.  
  1. Voyages en Orient, souvenirs, impressions, peusees et paysages. P., 1832-1833.p.435.
  2. „За българите“, Д. Цанев, София, 1981
  3. Vues, discours et articles sur la question d´Orient. P., 1840.