Алфредо Стреснер

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Алфредо Стреснер
Alfredo Stroessner
42-ри президент на Парагвай
Мандат 15 август 1954 – 3 февруари 1989
Предшественик Томас Перейра
Наследник Андрес Родригес
Лични данни
Роден
Починал
Религия католицизъм
Съпруга Елигия Мора
Деца 3
Полит. партия Партия Колорадо
Университет Военна академия Франсиско Лопес
Професия военен
Военна служба
Години 1929 – 1989
Преданост Флаг на Парагвай Парагвай
Род войски Парагвайска армия
Военно звание генерал
Командвания Парагвайска армия
Войни/Битки Война за Гран Чако
Парагвайска гражданска война (1947)
Алфредо Стреснер в Общомедия

Алфредо Стреснер Матиауда (на испански: Alfredo Stroessner Matiauda) е офицер от Парагвайската армия и президент на Парагвай от 1954 до 1989 г. Той се издига до тази позиция, след като провежда военен преврат през 1954 г. Неговото управление, продължило 35 години (най-дългото в Южна Америка след това на Фидел Кастро), се характеризира с непрекъснат период на репресии.

През 1954 г. той отстранява Федерико Чавес и става президент, след като спечелва президентски избори, в които той е единственият кандидат. Непоколебим антикомунист, Стреснер получава подкрепата на САЩ през по-голямата част от управлението си. Законодателната власт и съдилищата са изпълнени с негови поддръжници, което му позволява безмилостно да потиска всякаква опозиция. Той държи страната в постоянно „положение на обсада“, което пренебрегва гражданските права, установява култ към личността и позволява изтезаването и убиването на политически противници. Членството в неговата Партия Колорадо се оказва необходимо условие за кариерно развитие, безплатно здравеопазване и други услуги. Конституцията е изменена през 1967 и 1977 г., за да се узаконят шестте му последователни президентски избори. Стреснер предоставя подслон на изпратения в изгнание аржентински президент Хуан Перон и никарагуанския президент Анастасио Сомоса Дебайле (по-късно убит в Парагвай).

През 1988 г, Стреснер спечелва безпрецедентен осми мандат с мнозинство от над 89% от гласовете. По-малко от година по-късно, среяу него е извършен преврат от военните, воден от бившия му верен приятел генерал Андрес Родригес. Той го изпраща в изгнание в Бразилия, където Стреснер прекарва последните 17 години от живота си. След тежко боледуване, той се опитва да се завърне в Парагвай, за да умре там, но правителството му отказва.

Ранен живот[редактиране | редактиране на кода]

Стреснер (дясно) поздравява бразилския президент Умбрету Кастелу Бланку по време на церемонията по откриването на Моста на дружбата, свързващ Бразилия и Парагвай, 27 март 1965 г.

Стреснер е роден в Енкарнасион на 3 ноември 1912 г. в семейството на Хуго Щрьоснер, който емигрира от Хоф, Бавария, и работи като счетоводител в пивоварна. Майка му, Ериберта Матиауда, израства в заможно парагвайско семейство с испански креолски произход. Стреснер се записва във военната академия Франсиско Лопес през 1929 г., откъдето излиза с чин лейтенант в Парагвайската армия през 1931 г.

През 1932 г. той се сражава срещу боливийските сили в битката при Бокерон по време на Войната за Гран Чако. След войната постепенно се издига сред военните редици. Към 1940 г. той вече е майор, а през 1946 г. е включен в генералния щаб на армията. Когато избухва Парагвайската гражданска война през 1947 г., Стреснер командва артилерийска дивизия в Парагуари, която обстрелва бунтовнически район на работническата класа до Асунсион. Президентът по това време, Игинио Мориниго, намира военните умения на Стреснер много полезни и бързо го повишава. като един от малкото офицери, които остават верни на Мориниго, Стреснер става забележителна политическа и обществена фигура. Той става бригадир през 1948 г. Точният му политически усет го подвежда само веднъж, когато през 1948 г. се озовава от грешната страна на провален опит за преврат и се налага да бъде закаран до бразилското посолство в багажника на кола. Стреснер подкрепя Фелипе Молас Лопес в успешен преврат срещу Хуан Наталисио Гонсалес. След това подкрепя Федерико Чавес срещу Молак Лопес и към 1951 г. вече е главнокомандващ на въоръжените сили на Парагвай.

Президентство[редактиране | редактиране на кода]

Стреснер има възражения срещу плановете на президента Чавес да въоръжи националната полиция. Това му служи като повод да извърши преврат срещу него на 4 май 1954 г. След временното президентство на Томас Перейра (5 май 1954 г. – 15 август 1954 г.), Стреснер се оказва единственият кандидат на извънредните президентски избори на 11 юли за завършване на мандата на Чавес. Стреснер е преизбиран общо седем пъти – през 1958, 1963, 1968, 1973, 1978, 1983 и 1988 г. През 1958 г. той пак е единствен кандидат. В хода на другите избори, той печели с нереално висок процент, като само през 1968 г. кандидат на опозицията успява да спечели повече от 20% от гласовете. Той служи в продължение на 35 години, като единствено Фидел Кастро има по-дълъг мандат сред южноамериканските държавни лидери.

Скоро след като поема властта, Стреснер обявява „положение на обсада“, което му позволява да потиска гражданските права, да арестува и задържа всеки безсрочно без съдебен процес, както и да забранява публичните митинги и демонстрации. Положението се възобновява на всеки три месеца до 1987 г., с изключение на кратък промеждутък през 1959 г. Въпреки че технически то важи само в рамките на Асунсион след 1970 г., съдилищата отсъждат, че всеки, обвинен в престъпления срещу сигурността на държавата, може да бъде отведен в столицата и да бъде осъден, дори престъплението да е било извършено извън столицата.[1] По-голямата част от мандата на Стреснер преминава под своеобразно военно положение. Бидейки верен антикомунист, Стреснер включва Парагвай в Световната антикомунистическа лига и оправдава репресиите си като необходима мярка за защита на страната.

Парагвай се ползва с близките военни и икономически взаимоотношения на САЩ.[2] Режимът на Стреснер дори предлага да изпрати войници във Виетнамската война, които да помагат на американците.[3] САЩ играе важна поддържаща роля във вътрешните дела на режима на Стреснер.[4] Между 1962 г. и 1975 г. САЩ предоставя 146 милиона щатски долара на военното правителство на Парагвай, а парагвайски офицери са изпращани на съвместни обучения с американската армия в САЩ.[5] Макар военните сили на Стреснер да получават по-малка материална подкрепа от САЩ, отколкото другите десни южноамерикански режими, здравите междувоенни отношения устояват и след сменянето на военните съветници на двете страни. В периода 1962 – 1966 г. близо 400 парагвайски военни са обучени от САЩ в зоната на Панамския канал на американска почва.[6] Здравите американо-парагвайски отношения продължават до момента, когато администрацията на Джими Картър набляга на външната политика и започва да признава нарушенията на правата на човека, въпреки че в същото време заделя военна и икономическа помощ за Парагвай в бюджета си.[7] Администрацията на Роналд Рейгън възстановява предишните отношения на страните, благодарение на устойчивия антикомунизъм на Стреснер, но към средата на 1980-те години отношенията отново се охлаждат, главно поради международните протести срещу ексцесиите на режима и участието му в трафик с наркотици и пране на пари.[8][9][10] През 1986 г. администрацията на Рейгън добавя режима на Стреснер към списъка с латиноамерикански диктатури.[11]

Като ръководител на Партия Колорадо, Стреснер упражнява почти пълен контрол над политическата сцена в страната. Въпреки че партиите на опозицията формално са разрешени след 1962 г., Парагвай остава с еднопартийна система. Изборите са толкова сериозно нагласяни в полза на Партия Колорадо, че опозицията няма реален шанс да спечели, а опозиционните фигури са подлагани на различни видове тормоз. Освен това, Парагвай става убежище за нацистки военни престъпници, сред които Йозеф Менгеле,[11][12] а некомунистическата мирна опозиция е разбита. Имайки предвид афинитета на Стреснер към нацизма и нацистите, чуждестранната преса често определя правителството му като „нацистки режим на бедняка“.[5]

Управлението на Стреснер донася повече стабилност, отколкото някога е имало до този момент в страната. От 1927 г. до 1954 г. страната сменя 22 президента, като само в периода 1948 – 1954 г. са сменени шестима.[13] Все пак, това идва на висока цена. Корупцията е повсеместна, а човешките права в Парагвай се считат за едни от най-потъпкваните в Южна Америка.[14] По време на режима на Стреснер са убити между 3000 и 4000 души, а 400 – 500 изчезват, докато хиляди са хвърлени в затвора и изтезавани.[15][16]

Свободата на пресата е ограничена, независимо от конституционните права. Всякакво възмущение от тормоз на правителството или нападки срещу Партия Колорадо довежда до унищожаване на въпросната медия. Много ръководители на медии са арестувани и изтезавани.[17] Поради това, политическите противници са малко. Към края на президентството си, Стреснер обявява, че ще премахне положението на обсада, но по-късно връща думите си назад, след като студенти започват да протестират срещу тарифите на обществения транспорт.[18]

Операция Кондор[редактиране | редактиране на кода]

Парагвай е водеща фигура в операция Кондор, кампанията на държавен терор, която е официално приета през 1975 г. и в която военните правителства на шест южноамерикански държави (Чили, Аржентина, Боливия, Парагвай, Уругвай и Бразилия) си сътрудничат с подкрепата на САЩ.[19][20][21][22] Нарушенията на правата на човека стават характерна черта в тези и други страни от Южна Америка, където отвличанията, изтезанията, изчезванията и извънсъдебните убийства стават рутина. След екзекуциите, много от телата на убитите от режима са изхвърляни в реките Чако и Рио Парагуай. Откриването на т. нар. „Архиви на терора“ през 1992 г. в квартала Ламбаре на Асунсион потвърждава обвиненията за повсеместни нарушения на човешките права по време на режима.[23]

Пастор Коронел е глава на Департамента за разследвания или тайната полиция на режима. Той интервюира хората в купчина от повръщано и екскременти или пъха електрически пръчки в ректумите им.[24][25][9] През 1975 г. секретарят на Парагвайската комунистическа партия, Мисел Анхел Солер, е разчленен жив с моторна резачка, докато Стреснер слуша по телефона.[24][26][27][28] Виковете на изтезаваните дисиденти често са били записвани и после пускани по телефона на членове на семейството, а понякога кървавите им дрехи са изпращани по домовете им.[12]

По време на режима на Стреснер са извършени нечувани нарушения на човешки права срещу индианците Аче в източната част на Парагвай. Това е вследствие най-вече на американските и европейските корпорации, които искат достъп до горите, рудниците и пасищата на страната.[29][5] Коренното население се съпротивлява на опитите на парагвайската армия да ги прогони от земите им. Правителството отговаря с масови кланета и с поробване. През 1974 г. ООН обвинява Парагвай в робство и геноцид. Към края на 1970-те години са останали само няколкостотин аче.[5] Режимът на Стреснер финансира геноцида с американски пари.[5]

Стреснер все пак е внимателен да не привлича вниманието на завистливите генерали или на чуждестранните журналисти. Той избягва оживените публични места и ходи на почивки в Патагония. С течение на времето става по-толерантен към опозицията, но основният характер на режима търпи промяна.

По време на управлението му, нито една социалистическа държава няма дипломатически отношения с Парагвай, като единствено изключение прави необвързаната Югославия.[30] Стреснер прави много държавни визити, включително в Япония, САЩ, Франция, Западна Германия и ЮАР.[31] След като отношенията с Германия и САЩ се влошават, Стреснер, който винаги е бил про-германски настроен, започва да се чувства изоставен.

Смята се, че католическата църква е единствената причина Стреснер да не получи неограничена власт над страна.[32] След унищожаването на Асунсионския университет през 1972 г. от полицията архиепископът на Парагвай отлъчва от църквата министър на вътрешните работи и началника на полицията и забранява празнуването на Светата литургия в знак на протест срещу режима. Когато папа Йоан Павел II посещава Парагвай през 1988 г., виситата му подкрепя вече силното движение против Стреснер в страната.[33]

Икономика[редактиране | редактиране на кода]

Стреснер заделя голяма част от парагвайския национален бюджет за военния и полицейския апарат, тъй като и двата са от главно значение за поддържането на режима. Според статия от 1963 г. в списание Time, Стреснер изразходва около 33% от националния бюджет от предната година за армията и полицията, 15% за образование и 2% за обществени работи.[34] Данък общ доход не е въведен, а публичните разходи имат най-малък процент от БВП в цяла Южна Америка.

Стреснер постановява няколко проекта за икономическо развитие, сред които построяването на най-голяма водноелектрическа централа в света при Итайпу. Въпреки че Парагвай получава само 15% от договорите, това е голям фактор, позволяващ на страната да постигне най-голям растеж в Латинска Америка през по-голямата част от 1970-те години.[35]

Стреснер подкрепя проектите, които развиват инфраструктурата на страната. Към края на режима, вторият най-голям град в страната е Сиудад дел Есте (тогава наричан Пресиденте Стреснер), който е основан едва 32 години по-рано.

Крах[редактиране | редактиране на кода]

През април 1987 г. Стреснер вдига положението на обсада в подготовка за изборите на следващата пролет. Въпреки това, няколко драконови мерки за сигурност остават в сила, което означава, че положението на обсада на практика остава. Както през последните три десетилетия, лидерите на опозицията продължават да бъдат арестувани произволно, а събранията и демонстрациите им са разпръсквани. За пореден път, Стреснер се оказва единствен кандидат в надпреварата. При тези условия, изборите през февруари 1988 г. с нищо не са по-различни от предходните избори, а Стреснер официално печели 89% от вота.[36]

На 3 февруари 1989 г., само шест месеца след като се заклева в осмия си мандат, Стреснер е отстранен чрез преврат от генерал Андрес Родригес, най-доверения му човек през последните три десетилетия. Една от причините за преврата е, че генералите се опасяват, че децата на Стреснер ще го наследят. От двамата сина, Алфредо е зависим от кокаина, а Густаво е пилот, който е мразен за това, че е хомосексуалист. След преврата, Стреснер бяга в Бразилия, където живее в изгнание през следващите 17 години. Жена му също получава убежище в Бразилия, но бяга в САЩ.[37]

Стреснер умира на 16 август 2006 г. в град Бразилия на 93-годишна възраст от инсулт.[38] Правителството на Парагвай бързо отхвърля всякакви предложения за отдаване на почести към бившия президент. Малко преди смъртта си, Стреснер се опитва да се върне в страната си, за да умре в нея, но е порицан и заплашен с арест от правителството. Отчасти поради злоупотребите на Стреснер, текущата конституция на Парагвай ограничава президентския мандат до пет години и му забранява да бъде преизбиран, дори и непоследователно.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Security and Political Offenses Library of Congress Country Studies
  2. ''Paraguay: A Country Study'', „International Factors and the Economy“. Lcweb2.loc.gov.
  3. Obituary: „Alfredo Stroessner; Paraguayan Dictator“. Washingtonpost.com.
  4. Mora, Frank O.. The Forgotten Relationship: United States-Paraguay Relations, 1937 – 89. // Journal of Contemporary History 33 (3). 1998. с. 451 – 473.
  5. а б в г д Cooper, Allan D.. The Geography of Genocide. University Press of America, 2008. ISBN 978-0761840978. с. 167.
  6. Mora, Frank O. and Cooney, Jerry W. (2007) Paraguay and the United States: Distant Allies. University of Georgia Press. ISBN 0-8203-2932-0. p. 169
  7. Chomsky, Noam, Herman, Edward S.. The Washington Connection and Third World Fascism. Black Rose Books Ltd., 1979. ISBN 9780919618886. с. 115.
  8. ''Paraguay: A Country Study'', „The United States“. Lcweb2.loc.gov (February 9, 1987).
  9. а б General Alfredo Stroessner. The Telegraph, August 17, 2006.
  10. Paraguay-U.S. Post-Stroessner Relations. // 25 септември 2006. Посетен на 12 август 2018.
  11. а б Ex-Paraguayan dictator Stroessner dies at 93. NBC News. 16 август 2006.
  12. а б Simon Sebag Montefiore. History's Monsters. Metro Books, 2008. p. 271. ISBN 1-4351-0937-6
  13. Schemo, Diana Jean. Stroessner, Paraguay's Enduring Dictator, Dies. The New York Times, 2006-06-16.
  14. "Stroessner, among South America's longest-serving dictators, dies". Servihoo.com.
  15. Historical Context. cuchillodepalo.net
  16. Donald Bloxham and A. Dirk Moses, eds. The Oxford Handbook of Genocide Studies. Oxford University Press, 2013. pp. 493 – 494. ISBN 978-0-19-967791-7
  17. Alfredo Stroessner Facts, information, pictures | Encyclopedia.com articles about Alfredo Stroessner. // Посетен на 7 май 2016.
  18. Alfredo Stroessner Biography – life, children, wife, school, mother, son, old, born, college – Newsmakers Cumulation. // Посетен на 7 май 2016.
  19. Greg Grandin (2011). The Last Colonial Massacre: Latin America in the Cold War. University of Chicago Press. p. 75. ISBN 978-0-226-30690-2
  20. Walter L. Hixson (2009). The Myth of American Diplomacy: National Identity and U.S. Foreign Policy. Yale University Press. p. 223. ISBN 0-300-15131-4
  21. Chapter 5: „Industrial repression“ and Operation Condor in Latin America. // State Violence and Genocide in Latin America: The Cold War Years (Critical Terrorism Studies). Routledge, 2011. ISBN 978-0415664578. с. 107.
  22. Blakeley, Ruth. State Terrorism and Neoliberalism: The North in the South. Routledge, 2009. ISBN 978-0415686174. с. 22 & 23.
  23. 1992: Archives of Terror Discovered. National Geographic.
  24. а б Gimlette, John. At the Tomb of the Inflatable Pig: Travels Through Paraguay. Vintage Books, 2005. ISBN 978-1400078523. с. 12.
  25. Schemo, Diana Jean. Files in Paraguay Detail Atrocities of U.S. Allies. // The New York Times. 1999. Посетен на 18 август 2018.
  26. Alex Henderson (February 4, 2015). 7 Fascist Regimes Enthusiastically Supported by America. Alternet.
  27. Green, W. John. A History of Political Murder in Latin America: Killing the Messengers of Change. SUNY Press, 2015. ISBN 978-1438456638. с. 266.
  28. Whitehead, Anne. Paradise Mislaid: In Search of the Australian Tribe of Paraguay. University of Queensland Press, 1998. ISBN 978-0702226519. с. 554.
  29. Genocide in Paraguay. Temple University Press, 1976. ISBN 978-0877220886.
  30. ''Paraguay: A Country Study'', „Foreign Relations“. Lcweb2.loc.gov.
  31. Latin American Politics and Development. Westview Press, 31 декември 2013. ISBN 978-0-8133-4904-6. с. 268–.
  32. ''Paraguay: A Country Study'', „Interest Groups: The Roman Catholic Church“. Lcweb2.loc.gov.
  33. ''New York Sun'' Obituaries: „Alfredo Stroessner, 93, Old-Style Military Dictator of Paraguay“. Nysun.com.
  34. Dictator by Popular Request, Time, February 22, 1963
  35. ''The Economist'' Obituary: Alfredo Stroessner. Economist.com (August 24, 2006).
  36. Country profile: Paraguay. Library of Congress Federal Research Division (October 2005).
  37. Stroessner's family arrives in Miami. // Посетен на 20 юни 2019.
  38. nbcnews.com: „Ex-Paraguayan dictator Stroessner dies at 93“. NBC News (August 16, 2006).