Андрусовски договор

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Андрусовски договор (Андрусовско примирие)
Паметник в чест на Андрусовското примирие
Паметник в чест на Андрусовското примирие
Информация
Подписване 30 януари/9 февруари 1667 г.
Място Андрусово, Смоленска област
Изтичане след 13,5 години
Страни
по споразумението
Жечпосполита и Руското царство
Подписали Афанасий Лаврентиевич Ордин-Нашчокин, Ян Агтоний Храповицки и Йежи Глебович

Андрусовският договор (Андрусовско примирие) е договор между Руското царство и Жечпосполита, подписан на 30 януари/9 февруари 1667 г. в село Андрусово край град Смоленск. Примирието слага край на руско-полската война от 1654 – 1667 г.[1]

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Войната между Руското царство и Жечпосполита започва заради земите, окупирани от полско-литовската държава през 1609 – 1611 г., и стремежа и на двете страни да анексират украинските и беларуските земи. Дългогодишната война се води на територията на Малорусия, Беларус, Литва и Русия. Сраженията протичат със смесен успех и изтощават силите на воюващите, което води до компромисното мирно споразумение.[1] До този момент царските войски почти изцяло са завладели Великото литовско княжество, приключило е умиротворяването на Вилнюс и противопоставянето на Богдан Хмелницки, съвместно с Карл X Густав, което в Полша и Лифландия предизвиква т.нар. Шведски потоп.[2]

Боевете се възобновяват, след като опитът за споразумение от Хадяч пропада. Това позволява на Полско-литовската общност, в съюз с Кримското ханство, да изтласка основните московски сили от Беларус, Волиния и Подолието отвъд Днепър, като реката на практика се превръща в линията на конфронтация между две армии.[2]

Последвалите неуспехи на крал Ян II Кажимеж го принуждават да се съгласи със загубата на Смоленск, целия ляв бряг на Днепър, Киев и установяването на съвместен контрол с цар Алексей Михайлович над Запорожката Сеч.[2] Първоначално страните имат желание да сключат Вечен мир, но срещат известни трудности. От една страна запорожките казаци не желаят да преминат отново под властта на Полша, а от друга страна московското правителство не иска да се откаже от правата си върху земите, които все още остават под властта на поляците.[1]

По това време деснобрежният хетман Петро Дорошенко безуспешно се опитва да предотврати анексирането на части от Малорусия и заедно с кримския хан започва ожесточена борба с поляците. Татарите опустошават полските земи и отвеждат около 100 хиляди пленници. Това събитие е признато от полска страна като едно от главните препятствия пред сключването на Вечен мир. Поляците се опасяват, че ако такъв мир се подпише, той ще предизвика турците и татарите за нови нападения.[3]

Преговори[редактиране | редактиране на кода]

Ян II Кажимеж
Алексей Михайлович
Афанасий Лаврентиевич Ордин-Нашчокин

Активният интерес на Османската империя и Кримското ханство към войната на практика лишават Ян II Кажимеж от избор. През април 1665 г. започва четвъртият кръг от преговори (конгреси) с Москва, който протича бавно и безплодно. В основата на последвалото 13,5-годишното примирие залягат общо 31 посланически конгреса.[2] По време на преговорите руският представител е инструктиран да подкупи полските комисари, но те не се поддават и твърдо отстояват позициите си. Междувременно нашествието на Дорошенко и татарите кара поляците да бъдат по-сговорчиви. Все пак ефект оказват и няколкото десетки хиляди златни монети, изпратени от Москва за раздаване на полските представители.[4]

Накрая, на 31-ия конгрес, в средата на януари, членовете на договора са окончателно изготвени.[4] В края на преговорите в спънка се превръща град Киев. Пълномощният посланик Афанасий Лаврентиевич Ордин-Нашчокин се старае да убеди руския цар Алексей Михайлович да отстъпи и Киев, като възприема града само като едно погранично селище. Главният му аргумент е намаляването на доходите в държавата и свързаната с това трудност за издръжка на армията. Твърди още, че в противен случай турците и татарите заплашват да превземат Малорусия и по никакъв начин не може да се разчита на лоялността на казаците. Царят се съгласява на отстъпки едва когато в края на 1666 г. посланикът съобщава, че ако примирието не се сключи, полските войски ще навлязат в Смоленска област.[3]

След продължителни преговори, започнали през април 1966 г., на 20/30 януари 1667 г. Ордин-Нашчокин от руска страна, и представителите на Жечпосполита – полският кралски секретар Ян Агтоний Храповицки и литовският генерал Йежи Глебович подписват споразумение за примирие за 13,5 години, през които страните се задължават да подготвят условия за сключване на Вечен мир между тях.[1][2] Договорът е сключен в противоречие със съществуващите украинско-руски споразумения, подписани от царското правителство последователно с хетманите Богдан Хмелницки, Юрий Хмелницки и Иван Брюховецки. Неговите точки установяват разпределението на сферите на влияние на полския крал и руския цар над държавата на украинските казаци.[5] Това примирие се приема от руснаците като успех на тяхната дипломация.[3][5]

Условия по договора[редактиране | редактиране на кода]

  • Установява се примирие за период от 13,5 години, през които двете страни трябва да подготвят условията за сключване на Вечен мир.[1]
  • Жечпосполита връща на Русия Смоленското войводство с всички окръзи и градове, Стародубския повят, Черниговското войводство и признава придобиването на Левобережна Украйна от Русия.[1][6]
  • Под властта на Жечпосполита остават Деснобрежна Украйна и западните части на Беларус.[1] Полоцк, Витебск, Динабург (днес Даугавпилс) и Южна Ливония се връщат в Полша и Литва.[4] Границата между Русия и Жечпосполита минава по река Днепър.[3]
  • Русия получава 2 години за да изтегли гарнизона си от Киев, който се намира на десния бряг на Днепър, и да прехвърли града на Жечпосполита.[1][6]
  • Запорожката Сеч е оставена под съвместния контрол на двете държави.[1][5]
  • В случай на нападение на кримските татари над Запорожката Сеч, Русия и Жечпосполита се ангажират да окажат обща помощ на казаците.[1]
  • В случай на нападение на Кримското ханство или Османската империя върху една от договарящите се страни, другата не трябва да подкрепя нападателите.[1]
  • Урежда се процедурата за връщане на пленници и църковна собственост.
  • Гарантира се правото на свободна търговия между Русия и Жечпосполита, както и дипломатическият имунитет на посланиците.

Турското правителство реагира негативно на споразумението и започва подготовка за военни действия срещу двете страни.[5]

След като за казаците стават известни членовете на Андрусовкия договор, с които те категорично не са съгласни, в Малорусия избухват бунтове. Като отговор на това Русия и Жечпосполита подписват няколко допълнителни споразумения към договора:

  • Русия изпраща на помощ на Жечпосполита свои войски за справяне с бунтовниците на Дорошенко.[5]
  • Подписаното примирие е удължено с още 13 години, считано от 1 юни 1680.[5]
  • Отлага се решаването на спорния въпрос за прехвърлянето на Киев към Полша до 1674 г.[5] По-късно руснаците успяват да задържат града, заедно с териториите с радиус 1 миля около него. Откупуват го за 146 хиляди рубли като компенсация. Оставането на Киев в Московското царство е формализирано с Вечния мир от 1686 г.[1][6]

Допълнителните клаузи са потвърдени на две специални срещи (конгреси) между руски и полски дипломати в Андрусово – на 17 март 1670 г. и на 10 януари 1675 г.[5]

Последици[редактиране | редактиране на кода]

Андрусовският договор не разрешава сложните въпроси, стоящи пред Русия и Жечпосполита, но се превръща във важна стъпка към преминаването на част от украинските и беларуските земи под тяхна власт. Той бележи прехода от древната вражда между Русия и Полша към тяхното сближаване на основата на съвместна борба срещу Османската империя, а в началото на 18 век – и срещу Швеция. Между двете страни са разменени военнопленници.[1] Договорът официализира и присъединяването на Русия към антитурската коалиция.[6]

През октомври 1669 година полските посланици Беневски и Бжостовски пристигат в Москва, за да препотвърдят договора и да сключат съюз срещу заплашващите турци и татари. Между другото искат от царя да удовлетвори бедната и неспокойна шляхта, загубила имотите си в Украйна. Московското правителство отказва да ги върне в тези имения и след много преговори се съгласява да ги обезщети с един милион полски злоти. Обещава и да изпрати 5000 конници и 20 000 пехота в помощ на полския крал срещу неверниците, а в Крим да изпрати донски казаци и калмики.[4]

През 1686 г. между двете държави е сключен Вечен мир, който потвърждава условията на Андрусовското примирие.[1][2]

Петро Дорошенко

За Русия[редактиране | редактиране на кода]

След сключване на договора Русия придобива големи територии и споразумението се разглежда от руските историци като важна стъпка към обединението на трите източнославянски народа – руснаци, беларуси и украинци. Царската власт се разпростира до Смоленск, Дорогобуж (днес град в Смоленска област на Русия), Била, Невел (днес град в Псковска област, Русия), Красни Велиж (днес Велиж, Смоленска област, Русия) и Сиверските земи.[4][5] Примирието довежда и до сближаване между Русия и Жечпосполита на основата на съвместна борба срещу Османската империя и Кримското ханство.[4]

Освен това Москва получава правото да се застъпва за православното население на Жечпосполита. Предвижда се неприкосновеността на православните епархии, а посвещаването в епископство да става от Киевския митрополит, който е изцяло зависим от Москва. Това решение дава на руското правителство правото да се намесва до известна степен във вътрешните работи на Жечпосполита.[7]

За Жечпосполита[редактиране | редактиране на кода]

Самата Полша печели само временно и външно, а не в действителност. Всичко това обаче е следствие не толкова от самия Андрусовски договор, колкото от онези предишни грешки, довели до необходимостта от сключването му.[3]

За Великото Литовско княжество условията в договора са благоприятни. Москва се отказва от всички завладени литовски земи, с изключение на Смоленск и околностите му. Така всички нейни исторически територии остават част от Литва, докато земите, завладени от Жечпосполита през смутното време, се връщат към Русия.[7]

За Украйна[редактиране | редактиране на кода]

Андрусовският договор носи в себе си зародиша на тежки бедствия и кръвопролития в бъдеще. Малорусия, стремейки се с големи усилия да се освободи от чуждата власт, претърпява сериозно опустошение и след няколко години боеве плодородните ѝ полета, от Днепър до Днестър, са изпъстрена с руините на човешки селища.[3]

Казашките представители не са допуснати да участват, или дори да присъстват на сключването на договора. Едва след подписване му Малорусия и Запорожието научават резултата от пратеник, изпратен на 12 февруари до левобрежния хетман Иван Брюховецки. Договорът унищожава политическото единството на Малорусия и с това разделянето на Украйна става официален факт. Новината поразява всички украинци. Без зачитане на волята на казаците, страната е разделена на 2 части – в Деснобрежна се установяват полските порядки, а в Левобрежна – руските. Без съгласието и без уведомяване на казаците, Запорожката Сеч става зависима и подчинена едновременно на Полша и Русия.[3]

Нито десният хетман Дорошенко, нито левият Брюховецки приемат Андрусовското примирие. Почти едновременно, през януари 1668 г., съветите на старейшините съответно в Чихирин и Хадяч решават да не признават върховенството на московските или полските власти, а да търсят закрилата на турския султан.[2] Правителствата на Петро Дорошенко, Иван Брюховецки, а по-късно и на Демян Многогришни и Иван Самойлович практически не го изпълняват.[5]

Източници[редактиране | редактиране на кода]