Анри Бергсон

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Анри-Луи Бергсон
Henri Bergson
френски философ
Бергсон през 1927 г.
Бергсон през 1927 г.

Роден
Починал
4 януари 1941 г. (81 г.)
Националност Флаг на Франция Франция
Философия
Епоха Философия на 20 век
Школа Съвременна философия
Интереси метафизика, епистемология, философия на езика, философия на математиката
Идеи продължителност, интуиция, жизнена сила, отворено общество
Образование Екол Нормал Сюпериор
Парижки университет
Награди Нобелова награда Нобелова награда за литература (1927)
Повлиян
Повлиял Жил Дельоз, Жан Гебсер, Владимир Янкелевич, Никос Казандзакис, Куки Шузо, Морис Мерло-Понти, Марсел Пруст, Алфред Уайтхед, Димитър Димов
Подпис LeagueOfNations HenriBergson.JPG
Анри Бергсон в Общомедия

Анри Бергсон (на френски: Henri Bergson) е френски мислител, една от най-изтъкнатите фигури в европейската философия, особено влиятелен през първата половина на 20 век, Нобелов лауреат за литература за 1927 година, член на Френския институт и Френската академия на науките. Основните му произведения са: „Опит върху непосредствените данни на съзнанието“ (1889), „Материя и памет“ (1896) и „Творческата еволюция“ (1907).

Бергсон успява да убеди много философи и мислители, че непосредственият опит и интуиция са по-значими от рационализма и науката за разбиране на реалността.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 18 октомври 1859 година в Париж, Франция, в семейството на Михаел Бергон, музикант от полско-еврейски произход, и неговата съпруга с англо-ирландски корени. Живее на ул. Ламартин (Rue Lamartine), недалеч от френската опера Пале Гарние (Palais Garnier).

Получава много добро образование в елитни училища. От 1877 до 1881 г. учи в Екол Нормал Сюпериор, където показва високи възможности по философия и математика. След завършване на образованието си през 1881 преподава философия в продължение на 16 години в различни училища – в Анже, после в Клермон-Феран, а по-късно е лектор в Екол Нормал в Париж. Докторска титла получава от Парижкия университет защитавайки дисертация на тема „Опит върху непосредствените данни на съзнанието“[1], а съпровождаща я теза (каквата френската система изисква) е на латински – „Разбирането за място на Аристотел.[2]

През 1899 г. чете лекции в „Колеж дьо Франс“, от 1914 е член на Френската академия на науките.

След началото на Първата Световна Война френското правителство го изпраща в САЩ като дипломат. По това време Бергсон работи с правителството на президента на САЩ – Удроу Уилсън, за да формира „Лигата на нациите“ организация, чиято цел е установяване на световен мир. Бергсон става по-известен заради политическата си кариера, отколкото заради философията.

През 1919 Бергсон публикува „Енергия на Разума“, колекция от есета за различни метафизични и психологически проблеми. През същата година той спира да преподава. През 1922 е избран за президент на „International Commission for Intellectual Cooperation“ – предшественик на ЮНЕСКО. Там той участва в дебат с Айнщайн.

През втората половина на 20-те години, Бергсон страда от тежък артрит, което го принуждава да се оттегли от публичния живот. През 1927 получава Нобелова награда за литератураза своите жизнеутвърждаващи идеи и за изключителното майсторство, с което те са представени“.

В последните си години е силно повлиян от християнския мистицизъм, който става главна тема в неговото фундаментално произведение „Двата източника на морала и религията“ (1932), което възражда дебатите относно неговата философска и религиозна ориентация. Последната му публикация – колекция от негови есета озаглавена „Творческият ум“ е издадена през 1934.

Умира на 4 януари 1941 година в Париж на 81-годишна възраст. През 1930 пише завещанието си, с което желае всичките му писания да бъдат унищожени.

Философия[редактиране | редактиране на кода]

Анри-Луи Бергсон

Концепцията за „интуиция“, която става централна за философстването на Бергсон, е развита в явен вид в първите години на 20 век,[3] след като той вече е публикувал няколко книги. За изкристализирането ѝ се предполага, че е изиграло роля четенето на Плотин.[3][4]

Обобщавайки своите възгледи в началото на 30-те г. Бергсон гради паралел между наука и философия или метафизика,[5] като отдава първата на интелекта и втората на интуицията. Той подлага на критика традицията на рационализма и нейната тотална ориентация към интелекта. Според него интелектът е зависим от практическите действия, подчинени на ползата. Бергсон смята, че интелектът избира от познанието само това, което е необходимо за конкретните прагматични интереси. Така той пренебрегва същественото. Интелектът служи само на нашето приспособяване към условията на живот.

Според Бергсон истинската философия е невъзможна като теоретичен синтез на частното научно познание или на предишните философски системи. Тя не е и анализ на обектите. Задачата на философията се състои в това, да преодолее естествената склонност на интелекта към „екстериоризиране“ и да обърне съзнанието към самото него. Това се постига с метода на ирационалната „интуиция“. Тя е основа на философията, която само по този начин може да разкрие същността на човешкия дух. Така разбрана, философията според Бергсон е нещо много близко до изкуството, защото и двете се основават на интуицията.

В своята социална философия Бергсон различава два основни типа отношения между индивида и обществото, които се определят от морала, религията и душевността. Първият тип е „затвореното общество“, в което господства „затворената“ религия. Тя е ориентирана към неизменните ценности на традицията. Това общество осигурява своята стабилност чрез потисничество, което „свежда всички индивидуални воли до една цел“.

На този тип общество Бергсон противопоставя „откритото общество“, което се характеризира с „открита религия и морал“. Те дават възможност за свободно и творческо отношение към сферата на духовното, освобождават човека от националните предразсъдъци и възпитават у него духа на космополитизма. Вторият тип общество се стреми да преодолее националните граници и да обедини хората на основата на толерантността и свободата.

Философията на Бергсон оказва влияние върху американския прагматизъм, екзистенциализма и модернизма в литературата и изкуството.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Essai sur les données immédiates de la conscience (1889) / Опит върху непосредствените данни на съзнанието, София, изд. „Одри“, 2004
  • Matière et mémoire (1896) / Материя и памет, София, НБУ, 2002
  • Le Rire (1899) / Смехът, София, 1947; София: Сонм, 1996, ISBN 954-8478-07-2
  • L'Évolution créatrice (1907) / Творческата еволюция, София, изд. СУ, 1996
  • L'Énergie spirituelle (1919)
  • Durée et simultanéité, à propos de la théorie d'Einstein (1922)
  • Les Deux sources de la morale et de la religion (1932) / Двата източника на морала и религията, София, Аргес, 1993
  • La pensée et le mouvant (1934)
  • Интуиция и интелект (статии), София, ЛИК, 1994

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Bergson H., Essai sur les données immédiates de la conscience, Paris: F. Alcan (1889)
  2. Bergson H., Quid Aristoteles de loco senserit, Paris: F. Alcan, 1889
  3. а б Йорданова Р., Интуитивизмът на Бергсон, в Бергсон А., Интелект и интуиция, София: Лик, 1994, с.187
  4. Hancock C., The Influence of Plotinus on Berson's Critique of Empirical Science, май 1995, в: R. Baine Harris, Neoplatonism and Contemporary Thought, State University of New York Press, 407pp. ISBN 079145275
  5. Bergson H., La pensée et le mouvant (1934), частичен превод Наука и метафизика в Бергсон А., Интелект и интуиция, София: Лик, 1994, с.141

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Философи, пряко свързани с философията на Анри Бергсон

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]