Анри Поанкаре

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Анри Поанкаре
френски математик
Анри Поанкаре 
Роден: 29 април 1854
Нанси, Франция
Починал: 17 юли 1912
Париж, Франция

Жул Анри Поанкаре (на френски: Jules Henri Poincaré) е френски математик, физик, философ и теоретик на науката, един от най-значимите математици на 20 век.

Биография[редактиране | edit source]

Роден е на 29 април 1854 г. в Нанси, Франция. Майка му е Южени Лоноа - посветила живота си на възпитанието на децата. Бащата Леон Поанкаре е професор по медицина[1]. Братовчед на Анри Поанкаре е Реймон Поанкаре, който е 4 пъти първи министър на Франция и президент по време на Първата световна война[1].

Като дете учи в местния лицей - от 1862 до 1873 г. Необикновената разсеяност на малкия Анри, която безпокои близките, по-късно се превръща в индивидуален маниер на великия учен. В детството си той боледува от дифтерит, който води до сериозни усложнения - парализа на краката и мекото небце. Няколко месеца детето не може нито да ходи, нито да говори. През това време у него възниква способността за цветно възприемане на звуците, която се запазва през целия му живот. Още в лицея проличават интересите на Анри Поанкаре във всички области на науката и големият му математически талант. През 1873 г. постъпва в Политехниката в Париж (на френски: École Polytechnique) и я завършва през 1875[1]. Проявява особена усърдност в следването си. Има добре развита памет и способност да онагледява математическите понятия, което му помага, тъй като е късоглед и трудно успява да види написаното на черната дъска.

След завършването на Политехниката учи в Минното висше училище (на френски: École des Mines), след което започва докторската си дисертация, като същевременно работи като минен инженер. Защитава докторска дисертация през 1879 в Парижкия университет на тема „За свойствата на функциите, определяни чрез частни диференциални уравнения“ под ръководството на Шарл Ермит[2]. Следващите две години преподава математически анализ в университета в Кан. Тук се запознава с бъдещата си жена Полен д'Андеси, с която отглеждат три дъщери и един син. Благодарение на застъпничеството на Ермит през 1881 г. успява да получи място в катедрата по математическа физика и вероятности в Сорбоната[1]. От ноември 1896 г. оглавява катедрата по математическа астрономия и небесна механика при Парижкия университет. Член е на Парижката академия на науките от 1887, а от 1906 е и неин президент. През 1909 е избран за член на Френската академия (на френски: Académie française), а през 1912 г. - и за неин директор.

На 17 юли 1912 г. умира в Париж след операция.

Научни приноси[редактиране | edit source]

След тридесет години напрегната научна работа Анри Поанкаре оставя огромно математическо наследство, обхващащо най-различни дялове на математиката: топология, теория на вероятностите, неевклидова геометрия, теория на диференциалните уравнения, теория на автоморфните функции, комплексен анализ и много други, като изследва и връзките между отделните дялове. Неговите работи, публикувани от Парижката академия на науките, изпълват 10 тома. Разработва - още преди 1884 г., теорията на автоморфните функции, които той нарича фуксови функции [1]. През 1895 г. публикува „Analysis situs“ (букв. „Анализ на положението“), което се счита за първото системно изложение на топологията. Създател е на теорията на функциите на много комплексни променливи (многомерен комплексен анализ) и на алгебричната топология. Има съществен принос в алгебричната геометрия (дава доказателства на твърдения на Севари, Енрикес и Кастелнуово), както и в теорията на числата.

Занимава се също с решаването на различни задачи от астрономията и небесната механика. Доказва неинтегрируемостта на уравненията за движение на три тела. Въвежда методите на малкия параметър, на неподвижните точки, разработва теорията на интегралните инварианти. Впоследствие развива теорията на хаоса.

В областта на физиката изучава и допринася за развитието на: теорията на еластичността, термодинамиката, оптиката, електричеството, космологията и др. Има съществен принос в развитието на теорията на относителността[1]. Именно в неговите трудове за първи път е формулирана в достатъчно пълна и ясна математическа форма специалната теория на относителността. През 1904 - 1905 г. изказва принципа на относителността, въвежда термините преобразувания на Лоренц и групи на Лоренц и показва, че е невъзможно да се констатира абсолютно движение, като се изхожда от представите за етера и уравненията на Максуел - Лоренц. Така Поанкаре прави решаващата крачка към създаването на теорията на относителността. Той дава изходните принципи на новата теория, дошла да смени класическата механика и наложила преразглеждане на физичните представи за пространството и времето.

Необратимостта на термодинамичните процеси и дифракцията на светлината, космогоничните хипотези и природата на рентгеновите лъчи, теорията на морските приливи и безжичния телеграф - навсякъде той оставя незаличимите следи на универсалното си дарование.

Като философ Поанкаре е известен с трудовете си по общометодологичните проблеми на науката, клони към махизма.

Той е носител на редица международни научни награди и медали като наградите „Жан Рейно“, „Бояй“ и „Лобачевски“, участва в научни конгреси и конкурси, чете лекции в Берлин, Лондон и др. градове извън Франция. Полага и значителни усилия за популяризирането на науката във Франция по онова време, като пише редица научнопопулярни статии.

Ученик на Анри Поанкаре е видният български математик Кирил Попов.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. а б в г д е Тодоров, Иван. Анри Поанкаре (1854-1912), сп. Светът на физиката, бр.4, 2005
  2. The Mathematics Genealogy Project, Henri Poincaré
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Вижте също[редактиране | edit source]