Антонио Канова
|
Антонио Канова Antonio Canova |
|
|---|---|
| италиански скулптор | |
 Автопортрет, 1792 |
|
|
|
|
| Роден | |
| Починал |
13 октомври 1822 г.
|
|
|
|
| Етнос | Италианци[1] |
| Награди | Орден на златната шпора |
| Семейство | |
| Съпруга | няма |
| Антонио Канова в Общомедия | |
Антонио Канова (на италиански: Antonio Canova) е италиански скулптор, един от основните представители на неокласицизма. Той е известен с мраморните си статуи, сред които портрети на известни личности, като Наполеон Бонапарт.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Син е на каменоделеца Пиетро Канова и на съпругата му Анджела Зардо Фантолини. Баща му умира през 1761 г., а майка му се омъжва повторно. Канова е отгледан от дядо си по бащина линия Пазино Канова, който притежава каменоделска работилница. Тук той получава първите си каменоделски умения.
Първият му учител по скулптура във Венеция е Джузепе Торети. През 1770 г. Канова започва да чиракува за две години при венецианския скулптор Джузепе Бернарди. След това учи при Джовани Ферари и постъпва във Венецианската академия за изящни изкуства. Докато учи в Академията, получава няколко награди. По време на следването си приема поръчките за няколко произведения за местни манастири.
Венецианският сенатор Джовани Фалиеро го наема да създаде статуи на Евридика и Орфей за градината на вилата му в Асоло. Работата по статуите започва през 1775 г., а двете са завършени през 1777 г. През 1779 г. венецианският прокуратор Пиетро Ветор Пизани му поръчва скулптурната група „Дедал и Икар“.
На следващата година заминава за Рим. Изучаването на класически произведения допринася за развитието на естествените му дарби. Скоро младият художник заема видно място сред скулпторите на своето време, а славата му расте с появата на всяка нова творба и се разпространява далеч извън границите на Италия. Получава поръчки от много аристократични семейства и кралски особи. Папа Пий VII през 1802 г. го прави главен пазител на всички художествени паметници във владенията си. Наполеон Бонапарт го кани в Париж през 1802 г., за да му направи колосална статуя, както и други важни произведения. Шедьовърът му от това време е скулптурата на Полин Бонапарт в одеянията на победоносна Венера.
След падането на Наполеон, през 1815 г., Канова се погрижва художествените съкровища, отмъкнати от Рим от сваления император във Франция, да бъдат върнати във Вечния град; в знак на благодарност за това, както и за изключителния му художествен талант, Пий VII нарежда името му да бъде вписано в Златната книга на Капитолия и му дава титлата маркиз д'Иския.
Той е първият президент на Папската римска археологическа академия.
Въпреки тези почести и благоразположението на папата, поради разминаваня с желания на кардиналите известният скулптор напуска Рим и прекарва последните години от живота си в родината си, в Посаньо, близо до Басано. Умира във Венеция на 13 октомври 1822 г. и е погребан в катедралата „Санта Мария Глориоза деи Фрари“ в мавзолей, който самият той проектира по модела на пирамидални римски надгробни паметници.
След смъртта на Канова през 1822 г. Венецианската академия решава да постави сърцето на Канова в порфирена урна и по заповед на президента на академията Леополдо Чиконяра се провежда акция за събиране на пари за паметник на Канова. През 1827 г. този паметник е построен по проект на самия Канова от група ученици на Антонио Канова (Д. Фабрис, Б. Ферари, Р. Риналди, Л. Зандоменеги, Ж. де Мартини и А. Боза). Урна, която се придържа от силно драпирана фигура (работа на Бартоломео Ферари), съдържа сърцето на Канова, останалата част от тялото е погребана в мавзолей близо до дома му в Посаньо.
Галерия[редактиране | редактиране на кода]
Тезей върху убития Минотавър (1781–1783), Музей „Виктория и Албърт“, Лондон
Персей с главата на Медуза (1800–1801), Музей на Ватикана, Рим
Трите грации (1814–1817), Ермитаж, Санкт Петербург
Наполеон Бонапарт, Галерия Брера, Милано
Бюст на Наполеон I в Палацо Пити
Венера Италийска (1804–1808), Музей „Корер“, Венеция
Мария Магдалина, Ермитаж, Санкт Петербург
Полин Бонапарт в одеянията на победоносна Венера (1804–1808), Вила „Боргезе“, Рим
Тезей се бие с кентавър, Музей на историята на изкуството, Виена
.jpg)
.jpg)
За него[редактиране | редактиране на кода]
- Giulio Carlo Argan, Antonio Canova, Roma: Bulzoni, 1969.
- Yvonne zu Dohna, Canova und die Tradition, Bern: Lang, 2006
- Maria Letizia Putti, Canova. Vita di uno scultore, Roma: Graphofeel, 2020.
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б vocab.getty.edu.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- ((it)) Arduino Colasanti, CANOVA, Antonio, in Enciclopedia Italiana, Istituto dell'Enciclopedia Italiana, 1930
- ((it)) Valerio Mariani, Canova, Antonio, in Enciclopedia Dantesca, 1970
- ((it)) Massimiliano Pavan, CANOVA, Antonio, in Dizionario Biografico degli Italiani, Volume 18, 1975
- ((it)) Stella Bottai, Canova, Antonio, in Enciclopedia dei ragazzi, 2005
|