Антон Дончев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Антон Дончев
Anton-Donchev-20100519-2.jpg
Акад. Антон Дончев държи реч на протестен митинг на БАН на 19 май 2010
Роден 14 септември 1930 г. (85 г.)
Националност българин
Жанр Романи, филмови сценарии
Тема Историческа литература
Дебютни работи Пробуждане
Известни творби Време разделно“ (1964)
Награди Балканика“ (1999)
Голяма награда за литература на Софийския университет (2004)
„Йордан Йовков“ (2005)
Съпруга Евелина Троянска, Райна Василева
Деца Никола Дончев
Уебсайт antondonchev.com
Страница в IMDb

Антон Николов Дончев е съвременен български писател, роден на 14 септември 1930 г. в Бургас. От 2003 г. е академик на БАН. Известен е в страната и в чужбина с романа си „Време разделно“.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Завършва гимназия в Търново през 1948 г. и право в Софийския университет през 1953 г. Отказва се от престижния пост на великотърновски съдия и се заема с писане.

Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

Антон Дончев е съучредител на комитет „Съзидание“, състоящ се от приближени до БКП до 10 ноември 1989 г., а понастоящем – до БСП и президента Георги Първанов, писатели, издатели и спортни дейци.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Първата съпруга на Антон Дончев е българската шахматистка Евелина Троянска. Антон Дончев се жени втори път на 79 години за 64-годишната Райна Василева, преди това журналистка от БНР. [1]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Първият му самостоятелен роман „Сказание за времето на Самуила, за Самуил и брата му Арон, за синовете им Радомир и Владислав, за селяка Житан и старейшината Горазд Мъдрия, и за много други хора, живели преди нас“, е публикуван през 1961 г. Неговата втора книга „Време разделно“, разглеждаща насилствената ислямизация и турцизация, довели до ислямизиране на значителни маси българско християнско население в Родопите през XVІІ в., е написана през 1964 г. само за 41 дни (по свидетелства на самия автор), с този роман писателят става известен. Романът е превеждан и издаван в чужбина. Получава номинация в САЩ от фондацията „Джейн и Ървинг Стоун“ за най-добър исторически роман [необходимо е уточнение]. Романът е екранизиран (филмът е със заглавие „Време на насилие“) през 1987 г. от режисьора Людмил Стайков. През месец юни 2015 г. „Време разделно“ е избран за най-любим филм на българските зрители в „Лачените обувки на българското кино“, мащабно допитване до аудиторията на Българската национална телевизия. [2]

Скандали[редактиране | редактиране на кода]

В редица съвременни източници се сочи, че „Време разделно“ е поръчан от комунистическия режим като част от пропагандната кампания в подкрепа на насилствените преименувания на български турци и роми през 60-те години на века, което се повтаря по-късно с филмирането на романа през 80-те години в подкрепа на т.нар. „възродителен процес“.[3] [4][5] [6] [7]

В края на 2013 г. писателят лично отговаря на нападките и отрича романът да му е бил поръчван от когото и да било, като уточнява и че е писан по документирани исторически събития. [8] [9] Някои медии обаче твърдят, че събитията, които романът пресъздава, се базират на фалшифицирани исторически документи. [10]

В публикуваните посмъртно „Дневници“ на писателя Йордан Вълчев пък се твърди, че „Време разделно“ е написан от Фани Попова-Мутафова, но заради забраната ѝ да публикува след 9 септември 1944 г., го е дала на Антон Дончев[11].

Твърдения за номинации за Нобелова награда[редактиране | редактиране на кода]

Нобеловият комитет публикува сведения за номинираните за Нобелова награда за литература 50 години след връчването на наградата,[12] а в публикуваните по около 80 кандидати за 1964 и 1965 година името на Антон Дончев не присъства.[13][14]

Въпреки това, според някои български вестници Антон Дончев бил предлаган 3 пъти за Нобелова награда за литература, ставайки втория българин, предложен за наградата. Според тези публикации номинацията му е оттеглена заради интриги на завистници.[15] Отново според българския печат, през 2005 г. Антон Дончев отстъпва само с 1 глас на британеца Харолд Пинтър, а през 2006 го изпреварва турският романист Орхан Памук. [16]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • „Сказание за времето на Самуила“, 1961 г.
  • Време разделно“, 1964 г. (33 превода на чужди езици към 2008 г., екранизиран през 1987 г.)
  • „Девет лица на човека“, 1989 г.
  • „Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес“, 1968 – 1992 г.
  • Странният рицар на свещената книга“, 1998 г.
  • „Трите живота на Кракра“, 2007 г.
  • „Легенди за двете съкровища“, 2015 г.
  • „Сянката на Александър Велики“, 2016 г.[17]

Филмография[редактиране | редактиране на кода]

Награди и отличия[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Антон Дончев стана младоженец на 79!“, blitz, 23 януари 2011
  2. „Време разделно“ е любимият филм на българските зрители“, БНТ, 7 юни 2015 г.
  3. В доклад, прочетен през юни 1988 г. в Приморско, по време на VIII Национална школа на младите историци на тема: „Актуални методологически и историографски проблеми на българската историческа наука“, тръгвайки от филма на Людмил Стайков, историчката Антонина Желязкова описва историята на мистификациите, свързани с помохамеданчването на българите в Родопите. Според нея: „На българс­кото гражданство, на интелигенцията още веднъж, този път от широкия екран, бяха демонстрирани зловещи и мистифицирани исторически събития, които да подбудят романтич­но-сантиментално, но най-важното бездействено самосъжа­ление от „злата участ“ и „от жестокия поробител“, срещу който си безсилен.“ Виж Антонина Желязкова, „Проблемът за достоверността на някои домашни извори, трайно залегнали в българската историография“, marginalia.bg, 17/06/2015.
  4. Албена Хранова, „Родно, дясно и ляво: Антон Дончев“. – в. „Литературен вестник“, бр. 10, 19 март 2008 г., с.3, 9 – 16.
  5. Даниела Горчева, „Кого разделя „Време разделно“, сайт на Българския хелзинкски комитет, 23 ноември 2008 г.
  6. В документалния роман на Веселин Бранев „Следеният човек“ е разказана една история, свързана със създаването на филма „Време разделно“. Бранев е поканен да напише сценария по романа на Антон Дончев, но отказва: „Ето какво не казах на генералния директор: безнравствено е да се прави филм за насилственото помохамеданчване на българи­те през 17-ти век с цел да се камуфлира политически жалкия и жесток опит през 80-те години на 20-ия век, живеещите турци да бъдат лишени от етническа идентификация, като се заменят имената им с християнски!“ (Веселин Бранев, „Следеният човек“, София: Фама, 2007, стр. 284).
  7. „Антонина Желязкова: Манипулацията „Време разделно“ навършва 30 години“, dnevnik.bg, интервю на Юлияна Методиева, 19 юни 2015 г.
  8. „Време разделно“ – фалш или истина“, интервю за bTV, 29 декември 2013 г.
  9. „Акад. Антон Дончев: „Време разделно“ не е поръчка“, в. „24 часа“, 29 декември 2013 г.
  10. Боян Добрев, „Църквата направи светец измислен човек в Родопите“, сп. „Либерален преглед“, 11 август 2011 г.
  11. Инна Пелева, „Български писателки – формули на неуспеха“, Електронно списание LiterNet, 08.02.2009, № 2 (111).
  12. Nomination and Selection of Literature Laureates, сайт на Нобеловата награда. ((en))
  13. Nomination Database – Nobel Prize in Literature – 1964, сайт на Нобеловата награда. ((en))
  14. Списък с предложените за Нобелова награда за литература за 1965 г., сайт на Шведската академия. ((sv))
  15. Исак Гозес, „Скандалите за Нобел“, в. „Стандарт“, 11.10.2014 г.
  16. „Пловдив посочи българин за Нобелова награда!“, в. „Марица“, 29.3.2013 г.
  17. Панко Анчев, „Властта като творец на историята“, рец. във в-к „Дума“, бр. 36, 13 февруари 2016 г.
  18. Указ № 147 от 23 май 2001 г.
  19. Галина Рулева, „Антон Дончев получи Голямата награда на СУ“, в. „Новинар“, 2 декември 2004 г.
  20. Антон Дончев с орден „Св. св. Кирил и Методий“, в. „Труд“, 15 септември 2010 г.
  21. Почетни доктори на Бургаския свободен университет
  22. „Акад. Антон Дончев става доктор хонорис кауза на БСУ“, burgasinfo, 23 януари 2011 г.
  23. ((bg))  Антон Дончев е носителят на държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“ за 2014 г.. // Министерски съвет, 01.11.2014. Посетен на 16.02.2016.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Интервюта