Арсенал (компания)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Арсенал.

Арсенал
Основана 1925 (ДВФ-Казанлък)
1989 (Арсенал)
Седалище Казанлък, Flag of Bulgaria.svg България
Служители 10 500
Продукти Оръжие, боеприпаси
Годишни приходи 452 млн. лв. (2016)
Чиста печалба 82,2 млн. лв. (2016)
Сума на баланса 507 млн. лв. (2016)
Собственик Николай Ибушев и др.
Уебсайт arsenal-bg.com

„Арсенал“ АД е българско предприятие от военната промишленост със седалище и основни производствени мощности в град Казанлък. С около 10 500 служители (2018) то е най-големият работодател в страната (извън държавната администрация).[1] Произвежда основно стрелково и артилерийско въоръжение, боеприпаси, барути, капсули, пиротехнически изделия, твърдосплавни инструменти и др.

История[редактиране | редактиране на кода]

Артилерийски арсенал и Държавна военна фабрика[редактиране | редактиране на кода]

„Арсенал“ води началото си от арсенала на Българската армия. Той е основан в Русе през 1878 г. като Русенски артилерийски арсенал след изтеглянето на руските войски след завършването на Руско-турската война на основата на машини, съоръжения, технологии, резервни части и опит, които са имали руските работилници, съпровождащи армията. В началото на 1891 г. е преместен в София, а през 1899 г. с указ на княз Фердинанд комплексът се наименува Софийски артилерийски арсенал.[2] Днес от комплекса на бившия Софийски арсенал са запазени две сгради - Националният музей „Земята и хората“ и Музеят за съвременно изкуство.

През 1924 година Софийският арсенал е преобразуван в Държавна военна фабрика (ДВФ) и е приет специален закон за нейното функциониране. Нейно основно предназначение е да произвежда и поправя всички военни материали, необходими на армията, полицията, пограничната стража и други охранителни органи в държавата, както и изпитания на нови образци. През 1924 година започва преместване на голяма част от неговото оборудване на площадка в Казанлък, чието разположение в Розовата долина е стратегически по-добре защитено и на централно място в България, а през 1927 година там е изместено и ръководството на ДВФ.[3] Софийският арсенал продължава да функционира като предимно логистичен клон на ДВФ, а през следващите години са създадени още няколко клона в различни градове на страната.

В Казанлък за първи път започва производството на капсули и противогази (1927 – 1929), нитроглицеринови и пироксилинови оръжейни артилерийски барути (1936 – 1942), течности за бойни спирачи и връщачи на оръдията, модернизира се производството на артилерийски снаряди и боеприпаси.

В „Металхим“[редактиране | редактиране на кода]

През 1948 година ДВФ и някои други фабрики са обединени в ново държавно предприятие - „Металхим“ - в което до края на комунистическия режим остава основната част от българската военна промишленост.[4] През следващите години започва производството на нови изделия с първостепенно значение на страната – трилемежни плугове, дискови брани, акумулатори, дизелмотори, електромотори и др. Извършва се ремонт на оптически системи, усвоява се производството на първите за страната стругове и вертикални фрезови машини. В годините 1956 – 1958 предприятието усвоява производството на безоткатно оръдие „Б-10“ и автомати. Първият автомат е произведен през 1958 г., а юбилейният едномилионен – през 1982 г.

През 60-те години заводът започва производството на металорежещи машини: пробивни – БК-20 и БК-32, фрези ФУ-250 и ФУ-320. По-късно се създават условия за конструиране и серийно производство и на други металорежещи машини с високи технико-икономически показатели – широка гама фрезови машини, агрегатни машини и възли и т.н. От декември 1960 г. се поставя началото на участък за производство на твърдосплавни пластини. Постепенно предприятието се утвърждава като мощна материално-техническа база за националното машиностроене и оръжейната промишленост. След преструктуриране през 1964 г. в рамките му се обособяват 7 завода. 2 години по-късно започва монтаж на леки автомобили „Булгаррено“, производство на ръчни и станочни противотанкови системи.

От 1967 г. се поставя началото на База за техническо развитие, която през 1984 г. прераства в Институт за металорежещи машини.

В следващия период от десетина години последователно се въвеждат нови производствени мощности:

  • Завод за пружини;
  • Завод за агрегатна техника;
  • Завод за нестандартно оборудване;
  • Барутно, патронно, капсулно и пиротехническо производство;
  • Цех с машини с ЦПУ;
  • Електронно-изчислителен център и т.н.
Български войник с ATGL-L – олекотена версия на РПГ-7 с подобрено прицелване.

Машинният парк непрекъснато се усъвършенства и модернизира, увеличават се възможностите за по-широкоспектърно производство. Едновременно с това нараства броят на специалистите и се повишава квалификацията на персонала. Това дава възможност за усъвършенстване на лицензното производство, създаване, усвояване и серийно производство на нови изделия:

  • 1971 – 72 г. – 9х18 мм пистолетни патрони;
  • 1971 – 73 г. – 7,62 мм картечница;
  • 1972 – 74 г. – 9 мм пистолет;
  • 1976 – 78 г. – 7,62 мм танкова картечница;
  • 1983 г. – 23 мм зенитна установка;
  • 1984 – 86 г. – 5,45 мм автомати;
  • 1985 – 87 г. – 5,45х39,5 мм патрони;
  • 1986 – 87 г. – 122 мм гаубица и др.

През 1989 година при реорганизация на „Металхим“ военният комбинат в Казанлък е обособен като самостоятелна държавна фирма и получава името „Арсенал“.

Самостоятелно предприятие[редактиране | редактиране на кода]

През 1989 – 1990 г. започва производството на нови машинни центри по лиценз на японската фирма „Ямазаки“. Оборудва се завод за производство на твърдосплавни смеси и пластини и на монолитна модулна система „Варилок“ по лиценз на шведската фирма „Сандвик Коромант“. Открива се и завод за синтетичен диамант, съвместно със специалисти от Института за свръхтвърди материали в Киев, а от 1996 г. започва производството на инструментодържачи по лиценз на „Валтер“ АГ, Тюбинген, Германия. Модифицират се фрезовите и пробивните машини, разширява се производството на прибори, приспособления, и инструментална екипировка.

В процеса на приватизация, протекъл в края на 1990-те, „Арсенал“ става държавно акционерно дружество. Малко по-късно правителството продава 51% от дяловете на работническо-мениджърското дружество „Арсенал - 2000“, оглавявано от директора на държавното предприятие Николай Ибушев. През 2011 година „Арсенал - 2000“ изкупува и останалите държавни акции, ставайки собственик на над 99% от акциите на „Арсенал“.[5] Към края на 2016 година 97% от акциите в „Арсенал-2000“ са собственост на Николай Ибушев и още няколко членове на мениджърския екип.[6]

Новата европейска и евроатлантическа ориентация на България определя и новите насоки в производството и търговията. Бързата адаптация на фирмата към новите пазарни условия налага усвояване и производство на нови продукти. Видоизменени са традиционните автомати, някои от които предназначени специално за службите за бързо реагиране, за борба с безредиците и организираната престъпност. За такива цели са създадени и звуково-светлинни ръчни гранати. Стрелковото оръжие е с калибър, съответстващ на стандартите на НАТО[7].

В последните години „Арсенал“ непрекъснато обогатява продуктовата си листа. Новите спортни и ловни самозарядни карабини се произвеждат в 2 калибъра – 7,62 и 5,56 мм, както и самозарядни карабини с едноредов пълнител. Освен външно видоизменените пистолети в 2 калибъра, „Арсенал“ създава и свой картечен пистолет „Шипка“. Разработени и усвоени са 60 мм и 81 мм минохвъргачки, както и 60 мм, 81 мм, 82 мм и 120 мм мини. Интерес предизвикват 23 мм и 30 мм изстрели с повишена бронепробиваемост, 40 мм шестцевна гранатохвъргачка „Лавина“ и новите подцевни гранатомети по НАТО-вски стандарт, както и различните видове гранати за тях. С арсеналска бойна техника е оборудван и уникалният по рода си мобилен комплекс “Нинджа 1М ”. В процес на разработка е нова модернизирана 23 мм зенитна установка с компютърна система за управление на стрелбата. Производството на ловни патрони, боеприпаси, барути и пиротехнически изделия се разширява според търсенето и изискванията на пазара. Новост в производството на фирмата са противоградовата ракета „Лазур“ и радиалната пробивна машина РБ-32.

В резултат на новата ориентация на предприятието към интелектуалните новости се открива нова производствена единица, която съвместно с френската фирма „Recif“ и представители на нейния филиал „Sirob“, Беларус, произвежда детайли за роботи-манипулатори с приложение във високотехнологични процеси.

Наименования[редактиране | редактиране на кода]

  • Русенски артилерийски арсенал (1878 – началото на 1891)
  • Софийски артилерийски склад (началото на 1891 – 1895)
  • Софийски артилерийски арсенал и склад (1895)
  • Софийски артилерийски арсенал (1895 – 1915)
  • Главна артилерийска работилница на действащата армия (1915 – 1918)
  • Софийски артилерийски арсенал (1918 – 1924)
  • Военна фабрика – Казанлък (1925 – 1934)
  • Държавна военна фабрика (1934 – 1948)
  • Военен завод 21 (1948 – 30 декември 1948)
  • Военен завод 10 (30 декември 1948 – 10 август 1964)
  • ОПП „Фр. Енгелс“ (от 10 август 1964)
  • ОЗ „Фр. Енгелс“
  • МК „Фр. Енгелс“ (1977 – 12 юли 1989)
  • ДФ „Арсенал“ (12 юли 1989 – 20 декември 1991)
  • „Арсенал“ ЕАД (20 декември 1991 – 3 декември 1999)
  • „Арсенал“ АД (от 3 декември 1999)

Ръководители[редактиране | редактиране на кода]

Званията са към датата на заемане на длъжността.

звание име дати
1. Капитан Владимир Григориевич 23 октомври 1878 – 23 февруари 1883
2. Поручик Симеон Ванков 23 февруари 1883 – 17 май 1885
3. Поручик Георги Зеленогоров 17 юни 1885 – 17 февруари 1887
Капитан Стефан Белов 1896 – 1910
Полковник Стефан Белов 1912 – 1916
Подполковник Никола Стайков от началото на 1915
Майор Богдан Белковски 11 септември 1915 – 30 август 1919
Иван П. Даскалов 1919 – 1924
Полковник Димитър Стоенчев 15 септември 1923 – 17 април 1929
Полковник Александър Славов 17 април 1929 – 27 август 1929
Полковник Владимир Танинчев 27 август 1929 – 1 юни 1933
Полковник Янко Бойчев 1 юни 1933 – 10 юни 1935
Полковник Руси Русев 10 юни 1935 – 4 януари 1936
Полковник Христо Велчев 4 януари 1936 – 29 ноември 1939
Полковник Асен Красновски 29 ноември 1939 – 7 март 1942
Капитан Иван Джангазов 7 март 1942 – 31 март 1944
Подполковник Симеон Рангелов 31 март 1944 – 7 юни 1946
Полковник Цонко Цонев 7 юни 1946 – 19 март 1948
Полк. Димитър Добрев 19 март 1948 – 12 ноември 1949
Стойно Клутников 12 ноември 1949 – 24 август 1950
Атанас Билдирев 24 август 1950 – 16 юни 1959
Голубин Лозанов 24 август 1950 – 12 февруари 1959
Слави Славов 10 април 1959 – 20 февруари 1960
Дончо Калайджиев 20 февруари 1960 – 16 ноември 1963
инж. Тончо Чакъров 20 януари 1964 – 10 ноември 1969
инж. Васил Тюркеджиев 10 ноември 1969 – 6 януари 1972
инж. Стефан Дамянов 6 януари 1972 – 06 март 1974
инж. Тончо Чукалов 06 март 1974 – 21 октомври 1983
инж. Иван Иванов 21 октомври 1983 – 23 декември 1991
инж. Алексей Желев 23 декември 1991 – 20 юли 1992
инж. Петър Демирев 20 юли 1992 – 23 юли 1993
инж. Чаньо Стоянов 23 юли 1993 – 07 декември 1993
инж. Крум Христов 07 декември 1993 – 21 август 1997
инж. Николай Ибушев 8 септември 1997

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]