Артуро Услар Пиетри

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Артуро Услар Пиетри
Uslar Pietri.jpg
Роден 16 май 1906 г.
Починал 26 февруари 2002 г. (95 г.)
Професия журналист, политик, писател, поет, драматург
Националност Флаг на Венецуела Венецуела
Активен период 1928-1994
Жанр исторически роман, биография
Награди Голям кръст на Ордена на Почетния легион Голям кръст на Изабел Кастилска Кръст на Ордена на Орела на ацтеките

Съпруга Изабел Браун
Подпис Uslar Pietri signature.jpg
Уебсайт Страница в IMDb
Артуро Услар Пиетри в Общомедия

Артуро Услар Пиетри (на испански: Arturo Uslar Pietri) е венецуелски журналист, литературен критик, телевизионен продуцент, политик, поет, драматург и писател на произведения в жанра съвременен и исторически роман.

Биография и творчество[редактиране | редактиране на кода]

Артуро Услар Пиетри е роден на 16 май 1906 г. в Карасас, Венецуела, в семейството на Артура Услар Сантамария и Елена Пиетри де Услар. Баща му и дядо му са генерали от венецуелската армия. Когато е на 8 години семейството се мести в град Кагуа, където баща му е на административна работа, а две години по-късно в Маракай. Там се запознава с дивата природа и селския живот на провинцията, суеверията, легендите, басните и разказите за мистериозни или необичайни събития, които се разказват между селскостопанските работници, оказали влияние впоследствие на дейността и творчеството му. Учи в частни училища.

През 1924 г. постъпва в Централния университет на Венецуела и през 1929 г. получава докторска степен по политически науки и степен по право. През 1928 г., заедно с други състуденти, основават списание „Валвула“, бележещо началото на венецуелския авагардизъм.

След дипломирането си е назначен за културно аташе към Посолството на Венецуела във Франция. Петте години на престоя му, и срещите му с Пол Валери, Андре Бретон, Луис Бунюел, Рамон Гомес де ла Серна, Рафаел Алберти, Мигел Анхел Астуриас, Алехо Карпентиер, и др., са решаващи за неговото литературно кредо и политическо бъдеще. По това време започва да пътува много и впоследствие тези му пътешествия стават източник на пътеписите му.

През 1931 г. в Мадрид е публикуван първият му роман „Las lanzas coloradas“ (Червените копия) за войната за независимост на Венецуела, който му носи международно признание.

През 1934 г. се връща в родината и продължава литературната си дейност, а следващата година с писателите Хулиан Падрон и Педро Сотило основава списанието „El Ingenioso Hidalgo“, в което публикува множество статии.

През 1936 г. започва работа към правителството на генерал Елеазар Лопес Контрерас. Заедно с други интелектуалци основава първият специализиран вестник за финанси, в който представя вижданията си за развитието на Венецуела с използването на приходите от добива на петрол.

През 1937 г. става преподавател по политическа икономия в Централния университет на Венецуела и става един от създателите на Икономическия факултет към него.

През юли 1939 г. става най-младият министър на образованието в историята на страната, а управлението му в продължение на 2 години е едно от най-плодовитите в историята на министерството с проведените реформи и развитието на образователната система.

При следващото правителство на генерал Исаяс Медина Ангарита заема различни позиции: секретар на Президентството, министър на вътрешните работи и министър на финансите, реформирайки остарелите структури и модернизирайки институционалните основи.

През 1945 г. Ромуло Бетанкур с други военни лидери извършва преврат и сваля правителството. Собствеността на Артуро Пиетри е конфискувана, а той е експулсиран от страната. В периода 1945-1950 г. живее в Ню Йорк и се отдава на литературата. През 1947 г. е публикуван романът му „Пътят към Елдорадо“ за конкистадора Лопе де Агире. През 1972 г. романът е екранизиран в едноименния филм на Вернер Херцог с участието на Клаус Кински.

През юни 1946 г. става преподавател по американска литература в Колумбийския университет. През 1948 г. става колумнист на рубриката „Черна дъска“ на венецуелския вестник „Ел Национал“, като я води в продължение на 50 години да 1998 г., когато се отказва заради здравословни проблеми.

След свалянето на диктатурата, през 1950 г. се завръща във Венецуела и започва работа в рекламната агенция „ARS“, собственост на негов приятел от детинство. През 1953 г. започва да води програмата „Човешки ценности“ в телевизията, която остава в ефир до 1985 г. с прекъсвания в периодите 1963-1965 г. и 1975-1979 г. Става първият венецуелски интелектуалец, който използва медията, за да обсъжда въпроси, свързани с историята на изкуството, идеите, политиката, и икономиката.

По време на диктатурата на генерал Маркос Перес Хименес остава далеч от политиката, но изразява позицията си с отказ от участие в национални чествания. През януари 1958 г. е арестуван заради подписването на писмо с други интелектуалци срещу репресиите и провала на диктатурата. Освободен е 20 дни по-късно след преврат на гражданско-военна група и сваляне на режима.

В следващите години той активно участва в политиката и три пъти е бил сенатор в Парламента. Този период е и най-активният в неговата писателска кариера – публикува поезия, драма, академични текстове, пътеписи и есета, два романа – „Портрет по география“ и „Гарата на маските“, и една книга с разкази.

В периода 1969-1974 г. става директор на вестник „Ел Насионал“. За дейността си в публицистиката получава редица журналистически награди – национална награда за журналистика, чилийската „Мергенталер“, испанската „Мигел де Сервантес“ и американската „Мария Мур Кабът“.

През 1975 г. се оттегля от политиката, а в периода 1975-1979 г. е посланик на Венецуела в ЮНЕСКО и живее в Париж. През този период е издаден антидиктаторския му роман „Заупокойна служба“.

След завръщането си в страната участва в множество проекти за реформи в образованието. Издадени са два от най-значимите му исторически романи „Островът на Робинзон“ и „Посещение във времето“, както и сборникът „Варава и други разкази“.

За романа си „Островът на Робинзон“ е удостоен с Националната награда за литература, а за романа „Посещение във времето“ с наградата „Принцът на Астурия“.

Удостоен е с почетната титла „доктор хонорис кауза“ от Университета на Руерто Рико (1940), Централния университет на Венецуела (1956), Университета на Париж (1979), Университета „Симон Родригес“ (1981) и Университета „Симан Боливар“ (1984) в Каракас, Еврейския университет в Йерусалим (1985) и Университета на Андите в Мерида (1985).

Артуро Услар Пиетри умира на 26 февруари 2001 г. в Карасас.

Произведения[редактиране | редактиране на кода]

Самостоятелни романи[редактиране | редактиране на кода]

  • Las lanzas coloradas (1931)
  • El camino de El Dorado (1947) – награда „Аристид Рохас“
  • Un retrato en la geografía (1962)
  • Estación de máscaras (1964)
  • Oficio de difuntos (1976)
    Заупокойна служба, изд.: Народна култура, София (1988), прев. Корнелия Дарева
  • La isla de Robinson (1981)
  • La visita en el tiempo (1990)

Поезия[редактиране | редактиране на кода]

  • Manoa: 1932-1972 (1973)
  • El hombre que voy siendo (1986)
  • Lucien Zell's Poetic Brilliance (1989)

Разкази[редактиране | редактиране на кода]

  • Barrabás y otros relatos (1928)
  • Red (1936)
  • Pasos y pasajeros (1946)
  • Treinta hombres y sus sombras (1949)
  • La lluvia y otros cuentos (1967)
  • Los Ganadores (1980)

Пътеписи[редактиране | редактиране на кода]

  • El otoño en Europa (1954)
  • La ciudad de nadie. El otoño en Europa. Un turista en el cercano oriente (1960)
  • La vuelta al mundo en diez trancos (1971)
  • El globo de colores (1975)

Пиеси[редактиране | редактиране на кода]

  • El día de Antero Alban. La Tebaida. El Dios invisible. La fuga de Miranda (1958)
  • Chuo Gil y las tejedoras. Drama en un preludio y siete tiempos (1960)

Екранизации[редактиране | редактиране на кода]

  • 1956 Pueblo, canto y esperanza
  • 1972 El camino de El Dorado
  • 2002 La pluma del arcángel

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]