Артур Гьоргей
| Артур Гьоргей | |
| унгарски военачалник | |
 | |
| Роден | |
|---|---|
| Починал | |
| Погребан | Керепеши, Будапеща, Унгария |
| Религия | лутеранство |
| Националност |  Унгария |
| Партия | независим политик |
| Семейство | |
| Подпис |  |
| Артур Гьоргей в Общомедия | |
Артур Гьоргей (на унгарски: Görgei Artúr) е унгарски военачалник по време на Революцията от 1848 година. Победил австрийците в много битки, той е най-известен с капитулацията си пред руските войски през август 1849 г., след която борбата за независимост на Унгария стихва.
Жизнен път до 1848[редактиране | редактиране на кода]
Гьоргей произлиза от благороднически протестантски род с немски корени и голямо влияние в Сепешкия край (в днешна Словакия). На 14-годишна възраст постъпва в школа за инженерни войски в Тулн. След 1837 година служи в унгарски гвардейски части от армията на Австрийската империя. Напуска армията през 1845 (с чин старши лейтенант), за да се посвети на науката. Изучава химия в Прага. Изследванията му върху свойствата и състава на кокосовото масло, публикувани в издание на Виенската академия, получават добри отзиви. През 1848 се заема с управление на родовото си имение, но не остава задълго там, поради избухването на революцията.[1]
Участие във войната за независимост[редактиране | редактиране на кода]
След конституционните промени от март 1848 година Гьоргей предлага услугите си на новото, самостоятелно унгарско правителство за създаването на национална гвардия. Бързо израства във военната йерархия от капитан до полковник – чин, който получава за заслугите си при отразяването на хърватското нашествие през октомври. Същата есен получава командването на войските в Западна Унгария. Не успява да се противопостави на австрийския фелдмаршал Алфред Виндишгрец, който превзема столицата Пеща в първите дни на 1849 година, но успява да изведе невредима армията си изпод ударите на превъзхождащите австрийски войски до град Каша (днешен Кошице) и да се обедини с останалите унгарски войски в поречието на Тиса. От това време датират противоречията му с водача на революционния Комитет за национално спасение Лайош Кошут. Гьоргей проявява неколкократно неподчинение и дори открито обявява, че няма да приема заповеди от правителството, което счита за некомпетентно. Въпреки това Кошут го назначава за главнокомандващ в края на март, след като другите генерали търпят нови неуспехи на бойното поле между Дунав и Тиса. Назначаването на Гьоргей е последвано от обрат в бойните действия. Само за три седмици предвожданите от него войски разбиват австрийците в сраженията при Ишасег, Вац и Над Шарло и ги прогонват от Унгария.[1]
Гьоргей не се възползва от тези победи и не успява да удържи започналата през юни нова австрийска офанзива, този път подкрепена и от руски войски. Лишен от общото командване, той запазва върховенството над една от унгарските армии, която остава непокътната и след разгрома на армията на Дембински при Темешвар. На 11 август Гьоргей принуждава Кошут да се откаже от водачеството си и получава диктаторски правомощия над свободните територии, които вече са се свили вследствие от пораженията до околностите на Арад. Само два дни по-късно той се предава с войските си край Вилагош.[1]
След революцията[редактиране | редактиране на кода]
След капитулацията стотици унгарски патриоти са екзекутирани от победителите. За разлика от тях Гьоргей е помилван по личното застъпничество на руския цар Николай I и интерниран в Клагенфурт. Това и обстоятелствата около капитулацията при Вилагош дават повод за част от сънародниците му да го обвинят в предателство. Дискусиите в историческата литература за ролята му в спорните събития продължават десетилетия.[1] Обвиненията срещу Гьоргей се повтарят и в по-ново време.[2]
Гьоргей преживява в Клагенфурт 19 години като химик и служител в текстилна фабрика. Завръща се в родината през 1868 година – година след помирението между австрийци и унгарци, станало известно като Аусглайх. През 1872 взема участие като инженер в строителство на железница в Трансилвания.[1] Доживява до дълбока старост във Вишеград.[3]
Оставя спомени за войната за независимост, публикувани в два тома в Лайпциг през 1852 година.[4]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д „Görgei“. Във: Meyers Großes Konversations-Lexikon, Том 8. Лайпциг 1907, с. 134-136. Посетен на 16 септември 2016.
- ↑ Орлик, Игорь. Венгерская революция 1848-1849 годов и Россия. Във: Новая и новейшая история, 2008 (№2), с. 36. Посетен на 16 септември 2016.
- ↑ Görgey von Görgö und Toporcz Arthur. Във: Österreichisches Biographisches Lexikon 1815–1950. Verlag der Österreichischen Akademie der Wissenschaften. Том 2, Виена 1959, с. 17. Посетен на 16 септември 2016.
- ↑ Görgei, Arthur. Mein Leben und Wirken in Ungarn in den Jahren 1848 und 1849. Leipzig, F.A. Brockhaus, 1852. Том 1, Том 2. Посетен на 17 септември 2016.