Асонанс
 | За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |  |
Асонансът е стилистична фигура, която се състои в повторение на гласни звукове в стих, главно ударени, което създава усещане за вътрешна рима в рамките на стихотворението.
Например в стихотворението „Хаджи Димитър“ на Ботев се среща асонанс с гласната е: „Настане вечер, месец изгрее, звезди обсипят свода небесен, гора зашуми, вятър повее, Балканът пее хайдушка песен“.
Макар и рядко, асонансът се среща и в прозата. Води началото си от средновековната френска, келтска и испанска поезия.
По-голяма наситеност на звукове се среща в тавтограмния асонанс:
Асонанс с гласна "О":
"Образ ослепителен отгоре отразява
огромно огледало – оранжев океан;
отворен ореол отново осветява,
облака оловен – огнено облян...
Очи ожарени отворих омагьосан,
от облака отплуващ ожаднял отпих;
озарен, обсебен, ободрен, орисан,
омразата отпратих обичта открих."
Асонанс с гласна "Е":
- Ела!
Ефир елмазен, есен едролунна.
Едрее еластично ехо есенес,
емва електрично есен еднострунна.
Ела! Ехти екстазно есемес.
Ела! Енигмена, ефирна! Ето:
есенее ехо. Есенееща ела!
Ела! Екстазно, еротично ехо!
Есен ехоструйна. Еклектика една.
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен:
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
Хр. Ботев
