Асонанс

Асонансът е стилистична фигура, която се състои в повторение на гласни звукове в стих, главно ударени, което създава усещане за вътрешна рима в рамките на стихотворението.

Например в стихотворението „Хаджи Димитър“ на Ботев се среща асонанс с гласната е: „Настане вечер, месец изгрее, звезди обсипят свода небесен, гора зашуми, вятър повее, Балканът пее хайдушка песен“.

Макар и рядко, асонансът се среща и в прозата. Води началото си от средновековната френска, келтска и испанска поезия.

По-голяма наситеност на звукове се среща в тавтограмния асонанс:

Асонанс с гласна "О":

"Образ ослепителен отгоре отразява
огромно огледало – оранжев океан;
отворен ореол отново осветява,
облака оловен – огнено облян...

Очи ожарени отворих омагьосан,
от облака отплуващ ожаднял отпих;
озарен, обсебен, ободрен, орисан,
омразата отпратих обичта открих."

Асонанс с гласна "Е":

Ела!

Ефир елмазен, есен едролунна.
Едрее еластично ехо есенес,
емва електрично есен еднострунна.
Ела! Ехти екстазно есемес.

Ела! Енигмена, ефирна! Ето:
есенее ехо. Есенееща ела!
Ела! Екстазно, еротично ехо!
Есен ехоструйна. Еклектика една.

Хаджи Димитър

Настане вечер – месец изгрее,

звезди обсипят свода небесен:

гора зашуми, вятър повее, –

Балканът пее хайдушка песен!

Хр. Ботев