Асонанс

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето

Асонансът (на френски: assonance от латински ad – при, и sono – звуча) е съзвучие, повторение на еднакви гласни звукове в един или няколко стиха, което създава музикално звучене на строфите.[1][2]

В българската поезия образец за асонанси е творбата на Христо БотевХаджи Димитър“. Чрез многократно повторение на меката и напевна гласна е поетът създава музикално звучене на цялата строфа, усещане, че Балканът наистина пее.[1]

Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен:
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!

В същата творба в стиховете

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира...

повторението на широката твърда гласна о придава внушителност и тържественост, спомага да се подчертае величието и безсмъртието на бореца за свобода.[1]

Асонанс също означава рима, при която удареният гласен звук на римуваните думи е еднакъв, а всички или част от съгласните звукове са различни. В случаите, когато римата е женска или дактилна, неударените гласни звукове в римуваните думи могат да бъдат както еднакви, така и различни (богàт – врагà, вèсел – трèсък, сребрѝсто – разѝскря).[1]

Макар и рядко, асонансът се среща и в прозата. Води началото си от средновековната френска, келтска и испанска поезия.

Вижте същo[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г Речник на литературните термини. 3 прераб. и доп. изд. София, Наука и изкуство, 1973. с. 132 – 133.
  2. Речник на българския език. // ibl.bas.bg. БАН.