Аюбиди

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Аюбиди
1171 – 1341
Знаме
Знаме
      
Контролирани територии от Аюбидите през 1193 г. (в розово)
Контролирани територии от Аюбидите през 1193 г. (в розово)
Столица
Официален език
Религия
Форма на управление
Предшественик
Фатимиди
Наследник
Аюбиди в Общомедия

Династията Аюбиди (на арабски: al-Ayyūbīyūn‎; на кюрдски Xanedana Eyûbîyan) е мюсюлманска династия с кюрдски произход[1][2][3][4], основана от военачалника Салах ад-Дин (Саладин). Под формата на Аюбидски султанат династията управлява големи части от Близкия изток през 12 и 13 век, като основното седалище на султаните е Египет. Саладин се издига до везир във Фатимидски Египет през 1169 г., и скоро узурпира властта на Фатимидите (1171 г.) Три години по-късно той е провъзгласен за султан след смъртта на бившия си господар, селджука Нур ад-Дин Зенги.[5] През следващото десетилетие родът Аюбиди започва завоевания в целия регион и към 1183 г. техните владения обхващат Египет, Сирия, Джазира, Хиджаз, Йемен и крайбрежието на Северна Африка до границите на съвременен Тунис. Повечето от кръстоносните държави, включително кралство Йерусалим, са покорени от Саладин след победата му в битката при Хатин през 1187 г. Въпреки това, през 1190-те години кръстоносците възстановяват контрола над палестинското крайбрежие.

След смъртта на Саладин през 1193 г. неговата огромна империя престава да съществува. Наследниците му си я поделят, като така поставят началото на съперничество между управниците на Сирия (или Месопотамия) и на Египет за контрол върху днешния Близък изток[6]:с. 114. Каирският султан Ал-Адил поема контрола над Йерусалим. През 1230-те емирите на Сирия се опитват да отстояват независимостта си от Египет, но султан а-Салих Аюб възстановява единството към 1247 г., завземайки по-голямата част от Сирия, с изключение на Алепо. Дотогава местните мюсюлмански династии са прогонили Аюбидите от Йемен, от Хиджаз и части на Месопотамия. След смъртта на а-Салих Аюб през 1249 г. в Египет идва на власт ал-Муазам Тураншах. Последният обаче скоро е свален от своите военачалници мамелюци, които успяват да отблъснат кръстоносците от осмия кръстоносен поход в делтата на Нил и установяват Мамелюкски султанат. Това прекратява властта на Аюбидите в Египет, а опитите на емирите на Сирия, предвождани от Насир Юсуф от Алепо, да се отърват от Египет, се провалят. През 1260 г. монголите опустошават Алепо и скоро след това завладяват и всички останали територии на Аюбидите. Мамелюците, които прогонват монголите, подкрепят Аюбидското княжество Хама в централна Сирия до смъртта на последния му владетел през 1341 година.

По време на своето сравнително кратко властване Аюбидите ознаменуват епоха на икономически просперитет в управляваните от тях земи, а предоставените от тях средства и покровителство водят до възобновяване на интелектуалната дейност в ислямския свят. Този период е белязан и от процес на енергично укрепване на сунитите в региона чрез изграждането на множество медресета (ислямски училища) в големите градове.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Jackson, Sherman A. Islamic Law and the State: The Constitutional Jurisprudence of Shihāb Al-Dīn Al-Qarāfī. BRILL, 1996-01-01. ISBN 9789004104587. p. 36. (на английски)
  2. Humphreys 1987.
  3. Özoğlu 2004.
  4. Bosworth 1996.
  5. Eiselen 1907.
  6. Кардини, Франко. Европа и ислямът. София, Изток-Запад, 2015. ISBN 978-619-152-579-9. с. 394.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Ayyubid dynasty в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​