Бейнбридж (атомен крайцер, 1961)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
„Бейнбридж“
USS Bainbridge (CGN-25)
USS Bainbridge (CGN-25) 1986.jpg
Ракетният крайцер „Бейнбридж“
Флаг САЩ САЩ
Клас и тип Атомен ракетен крайцер
Производител Bethlehem Steel Co в Куинси, САЩ
Живот
Заложен 5 май 1959 г.
Спуснат на вода 15 април 1961 г.
Влиза в строй 6 октомври 1962 г.
Изведен от
експлоатация
утилизиран на 30 октомври 1999 г.
Състояние извън експлоатация
Характеристика
Дължина 172,3 m
Ширина 17 m
Газене 5,9 m
Задвижване 2 ядрени реактора D2G;
2 парни турбини General Electric;
2 гребни винта;
60 000 к.с.
Скорост 30 възела
(55,56 km/h)
Водоизместимост 7250 t (стандартна)
7 982 t (пълна)
Екипаж 1107 души
Далечина на
плаване
неограничена
Въоръжение
Артилерия 2x2 76,2 mm
Ракети 2x2 ПУ за ЗРК Териер
Торпеда 2x3 324 mm ТА
Други Противолодъчно въоръжение:
1x8 ПУ за ASROC[1]
„Бейнбридж“
USS Bainbridge (CGN-25)
в Общомедия

„Бейнбридж“ (на английски: USS Bainbridge (CGN-25)) е атомен ракетен крайцер на ВМС на САЩ. Пъвоначално е първата в света атомна фрегата, единствен кораб от своя тип. Той е атомният аналог на ракетните крайцери от типа „Лийхи“. През 1975 г. е пркласифициран на атомен ракетен крайцер. Основната задача на кораба се състои в осигуряването на ПВО и ПЛО на авионосните съединения. Построен е специално за взаимодействие с първият в света атомен самолетоносачUSS Enterprise (CVN-65)“ („Ентърпрайз“) и първият в света атомен ракетен крайцер „USS Long Beach (CGN-9)“ („Лонг Бийч“).

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

В годините на Втората световна война, когато морските сражения са в огромните пространства на Тихия и Атлантическия океани, един от най-остритех проблеми на разрушителите е тяхната малка автономност. За големите кораби (самолетоносачи, линкори и крайцери) този проблем не е толкова насъщен, тъй като, имайки няколко пъти по-голяма водоизместимост, те могат да вземат на борда си достатъчен запас гориво. Именно за това, когато в следвоенните години изниква въпроса за внедряването на атомните силови установки на надводни кораби, първи са разгледани проектите за атомни разрушители[2].

Цел на корабостроителите е увеличаването на далечината на плаване на разрушителя над 4500 мили при 20 възела, характерни за корабите от типа „Форест Шърман“. Разчетите показват, че използването на комбинирана котлотурбинна и газотурбинна установки (COSAG) позволява да се получи далечина от 6000 мили. Недостатък на този вариант е сложността на двигателната установка и необходимост от използване на два вида гориво, тъй като газовата турбина не може да работи с обикновения бункерен нефт.

Бюрото по корабостроене (Bureau of Ships) на флота започва изучаването на въпроса за атомен разрушител (DDN) в началото на август 1953 г. Предполага се, че разрушителя ще съответства по тактико-техническите характеристики на (с изключение на типа силова установка) намиращите се в строй разрушители от типа „Форест Шърман“. В същото време в стадия на предварителния проект се намира подводницата USS Triton (SSN-586) („Тритон“), с реактор SAR (Submarine Advanced Reactor – усъвършенстван реактор за подводни лодки), който е разгледан като първоначален вариант за силовата установка на DDN. Този реактор осигурява на вала 17 000 к.с., а разрушителите от Втората световна война искат 60 000 к.с. Така, за получаване на необходимата мощност трябват 4 реактора SAR, които заедно тежат около 3000 тона, което надвишава стандартната водоизместимост на разрушителя от типа „Форест Шърман“. През септември 1953 г. проекта е закрит, обаче началника на щаба на ВМФ адмирал Робърт Карни иска от Бюрото по корабостроене да направи оценка на характеристиките на атомния разрушител.

През януари 1955 г. бюрото по корабостроене предоставя на комисията начело с адмирал Легет (Wilson D. Leggett) серия ескизи, включая и ескизите на атомен разрушител. Кораба с въоръжение, соответстващо на разрушител от типа „Форест Шърман“, има пълна водоизместимост от 5200 т и струва 50 млн. $ (в сравнение с 4000 т и 30 млн. $ за обикновен разрушител). Атомната фрегата с въоръжение, съответстващо на фрегатите от тип „Фарагут“ и „Кунц“, има полна водоизместимост от 8000 т и струва 76,5/80 млн. $ в артилерийски/ракетен вариант (в сравнение с 5200 т и 42,8/46,5 млн. $ за „Фарагут“ и „Кунц“).

На 17 август 1954 г. началник на щаба на ВМФ става адмирал Арли Бърк, който има голям опит в командването на разрушители през Втората световна война, а в следвоенните години служи като началник на Бюрото по боеприпаси и командващ миноносните сили на Атлантическия флот. На следващия ден след влизането си в длъжност той изпраща към Бюрото по корабостроене питане за възможностите да се постави ядрен реактор на разрушител, крайцер и самолетоносач. Оговора за разрушителя е отрицателен. Минималната пълна водоизместимост на кораба с атомна силова установка е оценена на 8500 т.

Активник привърженик на атомните разрушители е контраадмирал Джон Дениел (John C. Daniel), заменил Арли Бърк на поста командващ атлантическите миноносни сили. Той изпраща на Бърк ежеседмични доклади, склонявайки го към своята позиция. Той е поддържан от адмирал Хайман Риковер, започнал разработката на лекия реактор, известен като D1G. И макар не се създава реактор за 4000-тонен разрушител, резултата от тези разработки става реактора D2G, поставен на всички последващи американски атомни фрегати.

През януари 1957 г. започва паралелното предварително проектиране на два атомни кораба: разрушителя DDN (в корпуса и с въоръжението на разрушител „Форест Шърман“) и на фрегатата DLGN (в корпус и с въоръжението на фрегата от типа „Лийхи“ при водоизместимост 6000 т и скорост 30 възела).

За DDN са предложени два основни варианта:

  • водоизместимост 4200 т (пълна 4700 т), два реактора SAR, максимална скорост 27 възела.
  • водоизместимост 3500 т (пълна 4200 т), един реактор SAR за икономичен ход от 22 възела, 6 газови турбини с мощност 7000 к.с. всяка за полен ход от 30 възела при далечина на плаване 1000 мили.

Впоследствие проекта DDN е спрян като неосъществим, а проекта DLGN ражда атомната фрегата (по-късно – крайцер) „Бейнбридж“.

История на създаването[редактиране | редактиране на кода]

Оперативно-тактическото задание за проектирането на фрегатата DLGN предвижда въоръжение, съответстващото на фрегатите от типа „Лийхи“, пълна водоизместимост 6000 т и максимална скорост 30 възела. Обаче още на стадий предескизно проектиране става ясно, че при пълна водоизместимост 6000 т (5400 т лека) няма да могат да се поставят повече от два реактора SAR, а необходимата мощност съответства на три-четири реактора от този тип. Минималната стойност за пълната водоизместимост съставлява 6900 т (6300 т лека), а при най-вероятната маса на реакторите пълната водоизместимост се увеличава до 7600 т (7000 т лека). Стойността на строежа на главния кораб се оценява на 108 млн. $ в сравнение с 59 млн. $ за главния и 49 млн. $ за последващите кораби от типа „Лийхи“. Реалната стойност на главния кораб достига 163.6 млн. $[2].

Тактико-технически характеристики[редактиране | редактиране на кода]

По данни от 1987 г[3]

Въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

По данни към 1987 г[3].

Електронно оборудване[редактиране | редактиране на кода]

По данни към 1987 г[3].

  • 1 × AN/SPS-39 – трикоординатен радар за въздушен обзор;
  • 1 × AN/SPS-37 – двукоординатен радар за въздушен обзор;
  • 1 × AN/SPS-10F – двукоординатен радар за обзор на повърхността;
  • 4 × Mk 76 + 4 × AN/SPG-55B – системи за насочване на ракети с радари за подсветка на целите;
  • 1 × Mk 14 – система за управление на артилерийския огън;
  • 1 × Mk 111 + 1 × AN/SQQ-23A — система за управление на противолодъчното оръжие с вътрекорпусен сонар;
  • 1 × NTDS (БИУС) – бойна информационно-управляваща система;
  • 1 × OE-82 – система за спътникова свръзка;
  • 1 × AN/SRR-1 – приемник за спътникова свръзка;
  • 1 × AN/WSC-1 – трансивер за спътникова свръзка;
  • 1 × AN/URN-20 TACAN – тактическа аеронавигационна система;
  • 4 × Mk 36 SRBOC – пускови установки за създаване на смущения;
  • 1 × AN/SLQ-32(V)3 — система за РЕБ.

Състав на серията[редактиране | редактиране на кода]

Номер Название Корабостроителница Заложен на Спуснат на В строй от Списан
CGN-25 Bainbridge Bethlehem Steel 5 май 1959 15 април 1961 6 октомври 1962 13 септември 1996

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Всички данни са към момента на влизане в строй, привеждат се по справочника на Conway.
  2. а б Всички материали от този раздел, освен абзаците, където източника е указан изрично, са взети от книгата Norman Friedman. U.S. destroyers: an illustrated design history. ISBN 1557504423, 9781557504425..
  3. а б в Christopher Chant. A compendium of armaments and military hardware. ISBN 0710207204, 9780710207203..

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „USS Bainbridge (CGN-25)“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.