Белоградчишки говор
Белоградчишки говор | |
Страна | ![]() ![]() |
---|---|
Систематизация по Етнолог | |
![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() |
Белоградчишкият говор е диалект на българския език, включващ преходните говори, говорени в Северозападна България.
Говорът е разпространен в Западния Предбалкан – по-голямата част от Белоградчишко и съседни части на Берковско и Монтанско, както и в някои селища в Дунавската равнина, където се установяват преселници от основната област. Тя включва територията между билото на Стара планина и линията, очертана от селата (също включени в обхвата ѝ) Подгоре, Рабиша, Върба, Сливовник, Калугер, Орешец, Боровица, Плешивец, Гюргич, Превала, Горна Лука, Митровци, Железна, Копиловци, Главановци и Дълги дел.[1]
Освен тази компактна област, в началото на XX век белоградчишкия говор е регистриран с различна степен на запазеност в компактна група от десетина села по долното течение на Цибър, както и в отделни села и махали, главно в Ломско и Видинско.[2] В свои теренни изследвания в края на 20-те години на XX век Цветан Тодоров установява добре запазен белоградчишки говор в селата Горно Линево, Долно Линево, Ковачица, Лабец, Мокреш, Вълчедръм, Добри дол, Сливата, Ярловица, Ново село, Чунгурус, Ивановци, Александрово, Медовница и Вирове и разколебан под влияние на местните говори в Извор, Игнатово, Комощица и Душилница.[2] Селища с присъствие на диалекта в обособени махали са Гърци, Видин, Арчар, Мали Дреновец, Брусарци, Крумово, Разград махала, Черни връх.[2]
Бележки
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Тодоров 2018, с. 25.
- ↑ а б в Тодоров 2018, с. 36.
- Цитирани източници
-
- Тодоров, Цветан. Северозападните български говори. София, Майнд Принт, 2018, [1936]. ISBN 978-619-7282-10-8.