Беляна
| Беляна Беляна | |
.jpg) Рисунка на беляна (1859) | |
| Основни характеристики | |
|---|---|
| ... | |
| Беляна в Общомедия |
Беляната е огромна, дървена, плоскодънна баржа, използвана за смъкване на дървесина по реките Волга и притока ѝ Кама от 17-и до началото на 20 век. По това време по горното течение на тези реки се добива голямо количество дървен материал. От необработените трупи се конструират беляни, чието единствено предназначение е да превозят дървесината надолу по течението, т.е. те са проектирани само за еднократно пътуване. Нямат никакъв двигател и се движат по течението на реката на принципа на сала. В някои случаи на тях се товарят допълнително лико и рогозки. Плават обикновено до Царицин (днес Волгоград) и не стигат по-надолу до Астрахан. Там корпусът се разглобява, дървеният материал се демонтира и дървата се откарват за обработка в дъскорезниците, или се продават за огрев.[1]
История[редактиране | редактиране на кода]
Предполага се, че началото на строителството на беляни е поставено в началото на 17 век. След Бунта на стрелците през 1698 г. по река Ветлуга и притока ѝ Уста са заточени участвали в бунта стрелци, заедно със семействата си, както и провинени корабни майстори, които започват работа по беляните.[2]
По онова време, в зависимост от характера на реката и превозвания товар, се ползват много и различни речни плавателни съдове – гусяни, подчалки, полулодки, фериботи, баржи и други. Преди появата на достъпни железопътни и шосейни пътища в Русия, корабостроенето се смята за престижно и печелившо. Реките са най-бързият и евтин начин за превоз на пътници и товари. В началото на 19 век по Волга плават около 500 такива кораба.[2]
Някои от по-малките беляни са сглобявани и разглобявани по два пъти в един сезон. Това са тези, кито плуват до места, където Волга се приближава близо до Дон. Корабчето акостира до брега, след което целият товар се превозва с конски каруци до Дон. След това беляната се разглобява, материалът се транспортира, сглобява се отново, пак се натоварва и се пуска до долното течение на Дон, където се разтоварва и демонтира за втори път.[2]
До пристанищата на Волга дървен материал се доставя изключително с беляни, но постепенно, с прехода към нафта, този транспорт отпада. Въпреки това, дори в началото на 20 век, ежегодно се строят до 150 броя от тези кораби.[2]
Доставяне на материала[редактиране | редактиране на кода]
Изсичането на дървесината и плаването по реката се извършват при липсата на всякаква механизация. Работниците тръгват да секат дърва на групи, като носят храна от дома си. В продължение на 3 – 4 месеца живеят в гората, без да се връщат вкъщи, задоволявайки се с оскъдна и монотонна диета и спящи в малки зимни колиби, които не се отопляват добре.[2]
На бреговете на Уста и Ветлуга трупите се белят от кората и беляната, построена от тях, изглежда изцяло бяло-жълта. Предполага се, че името ѝ е свързано с белия цвят на дървото, от което е направена. После трупите се връзват на връзки и когато пълноводието започне, се откарват до устието на река Ветлуга, ляв приток на Волга. Там връзките с трупи се изтеглят от брега с помощта на дълги пръти и се подреждат във водата така, че да не се получават задръствания. Движението на дърветата се насочва от брега и от хора на салове.[1][2]
При пристигането до предназначението си корабите се демонтират до такава степен, че буквално нищо не остава от тях. Къщичките за екипажа и лоцмана се продават като готови жилища, дървеният материал се използва в строителството, конопът, рогозката, въжетата и крепежните елементи, абсолютно всичко се продава. Само най-малките беляни, натоварени с риба в Астрахан, се връщат назад, теглени от бурлаци нагоре по течението. Накрая рибата се продава, корабчето също се демонтира и дървата от него се продават за огрев. Поддържането на една беляна за повече от един сезон се оказва нерентабилно.[2]
Конструкция и оборудване[редактиране | редактиране на кода]
За изграждането на една средно голяма беляна са нужни около 240 борови и 200 смърчови трупи. Плоското дъно се изработва от смърч, а стените – от бор. Разстоянието между шпангоутите е не повече от половин метър, поради което здравината на корпуса е изключително висока. В същото време беляните са построени без нито един гвоздей и едва по-късно започват да се ползват железни пирони. Не се прави никакво насмоляване, а трупите просто са здраво завързани един за друг.[1] Беляни се строят само в три корабостроителници на Волга.[2]
Корпусът е изострен отпред и отзад и понякога беляните са оборудвани с платна от рогозка. Дължината на един такъв плавателен съд обикновено стига до 100 – 120 метра, ширината – до 25 метра, а височината – до 5 – 6 метра. Товароносимостта на големите баржи е приблизително 10 000 тона.[1]
Управлението се осъществява с огромен рул, поставен в кърмовата част, който се завърта с помощта на голям, дълъг и дебел прът, изнесен от кърмата на палубата. Заради него съдът се движи не с носа напред, а с кърмата. Там се намира и лотът, който се влачи по дъното на реката и, забавяйки хода на плавателния съд, дава възможност да се насочи в една или друга посока с помощта на руля. Ако трябва да се доближи до левия бряг, лотът се завърта надясно, а рулят – наляво. За десен завой се процедира обратно. За движение направо лотът се завърта в посоката, в която се намира руля.[3] Въпреки очевидната тромавост на управлението, маневреността на беляната е много добра. В допълнение съдът е оборудван с големи и малки котви с тегло от 320 до 1600 кг, както и с голямо разнообразие от различни въжета.[2]
Товарът от трупи, греди и дъски вътре в беляната се разпределя така, че да се осигури достъп до дъното ѝ, в случай на пробив. Готовият материал се подрежда на четни редове с широки отвори между тях за да може в случай на авария бързо да се стигне до нея. Освен това правилно положените трупи изсъхват по-бързо, което ги предпазва от гниене. За да се противостои на натиска на водата отвън, вътрешният товар не докосва бордовете, а между него и борда се набиват клинове, които при изсъхването им с течение на времето, се заменят с все по-големи и по-големи.[2]
Щом товарът започне да надвишава височината на борда, следващите трупи се полагат така, че да стърчат навън и върху тях се слага нов товар. Такива изпъкналости се правят двустранно и много внимателно, за да не се наруши баланса на кораба. Получените уширения понякога стърчат извън борда с четири или повече метра, общата ширина на съда отгоре става много по-голяма от дъното и достига при някои беляни до 30 метра.[2]
Палубата също представлява товар, обикновено от нарязани дъски и по големина прилича на тази на съвременен самолетоносач. На нея са предвидени от 2 до 4 отвора за повдигане на тежките котви и опъване на въжетата, държащи руля. Близо до кърмата са инсталирани две малки помещения, които служат за баланс и като местообитание на екипажа. Между покривите им се изгражда висок напречен мост с врязана в средата кабина, където се намира лоцманът. Тази кабина обикновено се покрива с дърворезба, а понякога дори се оцветява със златиста боя.[2]
Въпреки че беляните са чисто функционални, те са богато украсени със знамена – не само държавни и търговски, но и собствени знамена на определен търговец, които най-често изобразяват благословии на светци или някакви символи, подходящи за случая. Понякога те са толкова големи, че се веят над кораба като платна.[2]
На беляната има от 15 до 35 матроса, а на най-големите – от 60 до 80. Голяма част от тях работят на помпите, които изпомпват водата от корпуса, тъй като при плаването той обикновено се наводнява. Осигуряват се около 10 – 12 помпи, а корабът е натоварен така, че носът му да се потопи във водата по-дълбоко от кърмата и цялата навлязла вода да се оттича там.[2]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
Литература[редактиране | редактиране на кода]
- Беляна//Энциклопедический словарь Брокгауза и Ефрона: в 86 т. (82 т. и 4 доп.). – СПб., 1890 – 1907.
- Богославский П. А.. О купеческом судостроении в России, речном и прибрежном. С-Пб., Типография Морского Министерства, 1859. с. 197.
- Богославский П. А.. Чертежи и рисунки судов, составленные П. Богославским к книге о купеческом судостроении в России. С-Пб., Типография Морского Министерства, 1859. с. 28.