Берлински конгрес

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Берлински конгрес, художник Антон фон Вернер, 1881

Берлинският конгрес е проведен в министерската сграда Радзвил в Берлин от 13 юни до 13 юли 1878 г. Разглежда намаляването на влиянието на Русия върху Балканите, в резултат от спечелената от нея Руско-турската война (1877 – 1878). Това означава подялбатата на България и нейното разпокъсване.

Други разглеждани въпроси са статутът на Цариград, проливите Босфор и Дарданели, Румъния, Сърбия, Черна гора; териториална подялба на османски владения и др.

В заключение се подписва Берлинският договор.

Исторически контекст[редактиране | редактиране на кода]

Идеята за свикване на Берлинския конгрес се заражда в хода на Руско-турската война (1877 – 1878). Първоначалното виждане е за международна конференция, на която шестте Велики сили /Великобритания, Австро-Унгария, Русия, Франция, Германия, Италия/ да обсъдят резултатите от Руско-турската война (1877 – 1878): създаване на Българска държава; статута на Цариград, Босфора, Дарданелите, Румъния, Сърбия, Черна гора; териториална подялба на османски владения и др. Преди началото на конгреса Русия и Великобритания се споразумяват за основните параметри по преговорите с т. нар. Лондонско споразумение.

От най-новите исторически източници се разбира, че Русия е знаела, че с подписването на Санстефанския договор нарушава тайното Райхщадско споразумение с Австро-Унгария, съгласно което на Балканите не е можело да се образува голяма славянска държава. По времето на социализма историческата наука, вероятно с цел да поддържа добрите отношения между СССР и България, не информира за наличието на тайните договорености, а твърди, че позицията на руското правителство на конгреса била предопределена от предварително даденото съгласие за неговото свикване и компетентност, както и от изчерпаните в хода на войната възможности за противопоставяне на евентуален въоръжен натиск.

Организирането на конгреса започва след сключване на Лондонското споразумение, което предрешава основните въпроси от работата на конгреса. Във връзка с неговата работа са сключени и предварителни споразумения: Англо-австроунгарско и Англо-турско[1]

Участници[редактиране | редактиране на кода]

Съдбата на България е решена без нито един българин. Методий Кусевич, тогава архимандрит и протосингел при Пловдивската митрополия, обръща публично внимание на подготвяните от Англия и Австро-Унгария несправедливости спрямо българския народ и организира подписки от всички земи, които да бъдат занесени до Берлинския конгрес. В Македония подписките са организирани от Шапкарев, а в Пловдив от – Методий. Адресите от Македония Шапкарев ги предава на велешкия търговец Весов, който ги предава в руското посолство. Пловдивските адреси също попадат в руското посолство, след като Костаки Пеев съобщава на руските власти за събраните подписки. Тъй като руската политика, видно от тайното Райхщадско споразумение, не е предвиждала създаването на голяма славянска държава на Балканите, подписките не получат гласност, съответно нито един български представител не отива и не присъства на конгреса[2].

Участници, решили съдбата на България, са:

Забележимо групиране по интереси и на конгреса
1. Хайнрих Карл фон Хаймерле (Австро-Унгария). 2. Алойс Граф Кароли (Австро-Унгария). 3. Едуардо до Лоней (Италия). 4. Александър Горчаков (Русия). 5. Уилиям Анри Уадингтон (Франция). 6. Бенджамин Дизраели (Англия). 7. Йозеф Мария фон Радовиц (представител, Германия). 8. Хлодвиг цу Хохенлое-Шилингсфюрст (Германия). 9. Луиджи Корти (Италия). 10. де Мун (протоколант, Франция). 11.Сен Валие (Франция). 12. Пол Депри (Франция). 13.Барон д'Убри (Русия). 14. Андраши (Австро-Унгария). 15. Лотар Бухер (Германия) 16. Ото фон Бисмарк (Германия) 17. Пьотър Шувалов (Русия) 18. Бернхард Ернст фон Бюлов (Германия) 19. Фридрих фон Холщайн (Германия) 20. Мориц Буш (германски публицист) 21. Херберт Бисмарк (секретар на баща си) 22. Садуллах бей (Османска империя) 23. Одо Ръсел (Великобритания) 24. Роберт Гаскойн-Сесил (Великобритания). 25. Александър-паша Каратеодори (Османска империя) 26. Мехмед паша (Османска империя)

Провеждане[редактиране | редактиране на кода]

Гръцките пратеници

Берлинският конгрес е открит в 14:00 часа на 1 / 13 юни 1878 г. в двореца Раздевил. За председател е избран германският канцлер Ото фон Бисмарк. Официалният език е френски.

Възприета е следната процедура: най-важните въпроси да бъдат обсъждани и предварително решавани на частни срещи между пълномощници на заинтересованите страни; след постигане на споразумение да бъдат внасяни за обсъждане и решаване на пленарни заседания. Основно място заема обсъждането на въпросите, свързани с България. Особени спорове предизвиква съдбата на Софийския санджак (който в крайна сметка е присъединен към Княжество България), Източна Румелия и др.

Последиците от Берлинския конгрес[редактиране | редактиране на кода]

Конгресът завършва на 13 юли 1878 г. с подписването на Берлинския договор. Той утвърждава договореното от Русия преди и по време на войната с другите Велики сили, а именно – разпределяне териториите, които преди това са били част от Турската империя. Българският народ не е имал никаква, дори и теоретична възможност да получи обединение в етническите си граници, а историята определя решенията на конгреса, като разпокъсващи България на пет части.

Великите сили постигат почти всичките си цели – създаването на автономна и малка българска държава, анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария и даването на Русия на бесарабските територии. [1]

На Балканския полуостров се раждат само три суверенни държави – Черна Гора, Сърбия и Румъния. Тъй като балканските славяни не се освобождават напълно от турското иго и частично са принудени да станат част от Австро-Унгария Балканският полуостров се превръща в „бурето с барут на Европа“, което ще се взриви през 1914 г. и ще даде началото на Първата световна война. [1]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в ((de)) Weltgeschichte: Schicksale dер Menschheit von dер Frühgeschichte bis ins Atomzeitalter, Dr. Hermann Meyer, Bertelsmann (Gütersloh), 1963, стр. 399 – 400
  2. Радев, Симеон. Строителите на съвременна България. Захарий Стоянов, 2004. ISBN 978-954-739-303-5.
  • Освободителната война 1877 – 1878, ДИ „П.Берон“, София, 1986, с. 46 – 47
  • Т.Икономов. Протоколите на Берлинския конгрес. С. 1885 г.[[1]]
  • К.КОСЕВ.САН-СТЕФАНСКИЯТ МИРЕН ДОГОВОР: ЗАД КУЛИСИТЕ НА ДИПЛОМАЦИЯТА [[2]]
  • К.КОСЕВ. ЗАД КУЛИСИТЕ НА БЕРЛИНСКИЯ КОНГРЕС И РОДИЛНИТЕ МЪКИ НА ТРЕТАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА. С. 2008 г.[[3]]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  • Ж.Войников. БЪЛГАРСКОТО ОСВОБОЖДЕНИЕ И ДИПЛОМАТИЧЕСКИТЕ ПЕРИПЕТИ СВЪРЗАНИ С НЕГО. [[4]]