Ектор Берлиоз

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Берлиоз)
Направо към навигацията Направо към търсенето
Ектор Берлиоз
Hector Berlioz
френски композитор
Berlioz Petit BNF Gallica-crop.jpg
Ектор Берлиоз през 1863 г.
Роден
Кот Сент Андре, Франция
Починал
8 март 1869 г. (65 г.)
Погребан Париж, Франция

Религия атеизъм
Музикална кариера
Стил Класическа музика
Инструменти китара, Флажолет, флейта, саксофон
Направление Романтизъм
Активност от 1815 г.

Подпис Hector Berlioz Signature.svg
Уебсайт www.hberlioz.com
Ектор Берлиоз в Общомедия

Луи-Ектóр Берлиоз (на френски: Louis-Hector Berlioz) е френски композитор, диригент, музикален критик и теоретик, един от значимите представители на Романтизма. Най-известен с композициите „Фантастична симфония“ („Symphonie fantastique“, 1830) и „Реквием“ („Requiem“, 1837), той оказва и значително влияние върху по-късната оркестрална музика със своя теоретичен труд „Голям трактат за съвременната инструментация и оркестрация“ („Grand traité d’instrumentation et d’orchestration modernes“, 1844). Автор е и на около 50 песни.

Берлиоз създава програмно-романтичната симфонична музика, въвежда лайтмотива (idée fixe), като характеризира герои, образи, събития в произведението, обогатява изразните и звукоизобразителните възможности на оркестъра чрез нови похвати в оркестрацията и въвеждане на нови музикални инструменти. Той става известен и с използването на огромни оркестри за своите произведения, като на няколко концерта дирижира оркестри от повече от хиляда музиканти.[1]

Влиянието на Ектор Берлиоз е ключово за по-нататъшното развитие на Романтизма и е особено значимо при композитори като Рихард Вагнер, Николай Римски-Корсаков, Ференц Лист, Рихард Щраус, Густав Малер.[2] През 60-те и 70-те години на 20 век музиката на Берлиоз е отново популяризирана, най-вече с усилията на британския диригент Колин Дейвис, който записва всички негови произведения.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и образование[редактиране | редактиране на кода]

Ектор Берлиоз е роден на 11 декември 1803 г. в градчето Кот Сент Андре край Гренобъл.[3] Баща му, Луи-Жозеф Берлиоз, е уважаван местен лекар и лично полага грижи за образованието на сина си.[4][5] Докато бащата е атеист с либерални възгледи, майката на Берлиоз, Мари-Антоанет, е религиозна католичка.[6][4][5] Семейството има шест деца, но освен Ектор само две момичета доживяват до зряла възраст – Нанси и Адел, които остават близки с Берлиоз през целия им живот.[7][6]

За разлика от други известни композитори на епохата, Берлиоз не е дете чудо. Никой в семейството му не се занимава с музика и той започва да учи флейта едва на 12 години; по това време прави и първите си малки композиции и аранжименти. Разубеден от баща си, той така и не се научава да свири на пиано, особеност, която самият той по-късно определя като едновременно полезна и вредна.[8] В същото време Берлиоз се научава да свири добре на китара, флажолет и флейта.[9] Хармония изучава самостоятелно от учебници, без да е получил формално образование в тази област.[6] Повечето от ранните му композиции са романси и камерни пиеси.[10]

Едва 12-годишен, според неговите „Мемоари“, Берлиоз за пръв път преживява увлечение по жена, негова 18-годишна съседка на име Естел Дюбьоф.[4][11] Още от ранна възраст той проявява склонност към романтизма – любовни увлечения, възхищение от романтичната литература, силно вълнение пред откъси от Вергилий, Шекспир и Бетховен.[12][6]

През март 1821 година Ектор Берлиоз завършва средно училище в Гренобъл. През октомври, осемнадесетгодишен, заминава за Париж, за да учи медицина.[3][5][13] Той не проявява особен интерес към тази наука, а по-късно, след като присъства на дисекцията на човешко тяло, започва да се отнася към нея със силно отвращение.[4][5][14] От друга страна в Париж той получава достъп до богатия културен живот на града. За пръв път посещава Парижката опера при представление на „Ифигения в Таврида“ от Кристоф Глук, композитор, който става негов любимец, наред с Лудвиг ван Бетховен.

Берлиоз започва да посещава редовно библиотеката на Парижката консерватория, търсейки партитури на оперите на Глук и преписвайки части от тях. В своите „Мемоари“ той описва първата си среща с Луиджи Керубини, по това време музикален директор на Консерваторията, който иска да го изгони от библиотеката, тъй като не е студент там.[15][16] През този период Берлиоз чува и две опери от Гаспаре Спонтини, с когото се сприятелява и по-късно подкрепя в критическата си дейност.

Въпреки несъгласието на родителите си Берлиоз постъпва в консерваторията. Баща му го лишава от издръжка, но и това не може да го накара да промени решението си. Той учи при видния на времето си френски композитор Жан-Франсоа Льо Сюйор, който го окуражава да се посвети на композирането. Още като студент Берлиоз започва активна творческа дейност.[3] През 1823 година публикува първата си статия – писмо до списанието „Корсер“, в което защитава операта на Спонтини „Весталката“. По това време той вече е написал няколко композиции, сред които изгубените днес „Естел и Неморен“ („Estelle et Némorin“) и „Преминаването на Червено море“ („Le passage de la mer Rouge“). Второто произведение убеждава Льо Сюйор да приеме Берлиоз като един от своите частни ученици.[4] На 24-годишна възраст Берлиоз вече е автор на няколко големи произведения като „Смъртта на Офелия“, увертюрите „Веверлей“, „Тайният съд“ и др.[3]

Младият Берлиоз от Емил Синьол, 1832 г.

Известност[редактиране | редактиране на кода]

През 1828 г. Берлиоз завършва първия вариант на едно от най-значителните си произведения – „Фантастична симфония“. През 1830 г. спечелва стипендия, която му позволява да живее три години в Италия.[3] Учи композиция и хармония във вила Ди Медичи. През този период се сприятелява с Николо Паганини, Ференц Лист и други представители на романтичната традиция. По-късно поддържа дружески отношения и с Йожен Дьолакроа, Теофил Готие, Рихард Вагнер.

В Италия написва редица нови големи произведения, между които симфонията по сюжет на Байрон „Харолд в Италия“, „Лелио или възвръщане към живота“, увертюрата „Крал Лир“ и др.[3]

Пътувания в чужбина[редактиране | редактиране на кода]

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

Първата страница на ръкописа на „Фантастична симфония“ (1830)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

Открийте още информация за Ектор Берлиоз в нашите сродни проекти:

Commons-logo.svg Общомедия (изображения и звук)
Wikiquote-logo.png Уикицитат (цитати)
  1. Classic FM. // Classic FM. Посетен на 13 март 2010. (на английски)
  2. Blas Matamoros – „Hector Berlioz: Un genio Francés“, essay edited by Grupo Santillana and La Nación, Buenos Aires, 2004
  3. а б в г д е Сагаев, Любомир. Книга за операта. София, Държавно издателство „Музика“, 1983. ISBN 954-8004-21-6.
  4. а б в г д Caltech. // Its.caltech.edu, 3 юни 1996. Посетен на 13 март 2010. (на английски)
  5. а б в г Think Quest. // Library.thinkquest.org. Посетен на 13 март 2010. (на английски)
  6. а б в г Andante.com. // Andante.com. Посетен на 13 март 2010. (на английски) Архив на оригинала от 2009-09-15 в Wayback Machine.
  7. IMDb
  8. HBerlioz.com. // HBerlioz.com. Посетен на 13 март 2010. (на английски)
  9. EssentialsOfMusic.com. // EssentialsOfMusic.com. Посетен на 13 март 2010. (на английски) Архив на оригинала от 2009-04-11 в Wayback Machine.
  10. Rhapsody.com. // Rhapsody.com. Посетен на 13 март 2010. (на английски)
  11. Berlioz and Shakespeare. // Home.vicnet.net.au. Посетен на 13 март 2010. Архив на оригинала от 2010-07-07 в Wayback Machine.
  12. Karadar.com. // Karadar.it, 15 ноември 2009. Посетен на 13 март 2010. (на английски) Архив на оригинала от 2008-11-22 в Wayback Machine.
  13. Naxos Records. // Naxos.com. Посетен на 13 март 2010. (на английски)
  14. Berlioz, Hector, translated by Cairns, David (1865, 1912, 2002). The Memoirs of Hector Berlioz. Hardback, pp.20 – 1. Everyman's Library/Random House. ISBN 0-375-41391-X
  15. Berlioz/Cairns – Memoirs pp. 34 – 6
  16. HBerlioz.com. // HBerlioz.com. Посетен на 13 март 2010. (на английски)

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]