Бермудски триъгълник

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Бермудският триъгълник

Бермудският триъгълник е географска зона в Атлантическия океан, описвана най-често като район, разположен между три мислени прави, свързващи най-южната точка на Флорида, най-северната точка на Бермудските острови и най-източната на остров Пуерто Рико. При различните автори границите на зоната варират донякъде по размер и по форма.

Легенда[редактиране | редактиране на кода]

Бермудският триъгълник започва постепенно да става популярен след публикация от 16-ти септември 1950 г. във вестник Маями Хералд Асошиейтед Прес (The Miami Herald Associated Press) на Едуард ван Винкл Джоунс (Edward Van Winkle Jones), макар и това си име районът да получава след още около десет години. Конкретният повод за статията е изчезването на 56-метровият товарен кораб Сандра през април същата година, но тя включва и странните случаи на безследно изчезналите през втората половина на 40-те години пет торпедни бомбардировача Груман Авенджър (инцидент известен като Полет 19) и пътническите самолети DC-3, Стар Тайгър и Стар Ариел.[1] Тези случаи, както открити подобни от предишните десетилетия и новопоявили се с времето биват популяризирани от медиите в световен мащаб.

Тази „медийна буря“ достига своята кулминация около 1974 г., когато излиза от печат книгата на Чарлз Берлиц (Charles Berlitz) „Бермудският триъгълник“ (The Bermuda triangle).

Хипотези[редактиране | редактиране на кода]

За да обяснят мистичните произшествия се появяват най-различни хипотези, като необичайни климатични явления – водни циклони и гигантски приливни вълни (цунами), магнитни аномалии, генериране на инфразвук от морските вълни, голямо находище от уран под дъното на океана, черна дупка, паралелни светове, различна и променлива скорост на времето спрямо нормалната, и др. Много от занимаващите се с проблема се изкушават да го обяснят с паранормални явления като например НЛО. В някои от случаите в триъгълника се говори за неточно работещи уреди за навигация, което кара някои изследователи да предложат хипотезата за т.нар. електронна мъгла. Според Джон Куазар, американски мистериолог и специалист по паранормални явления ключът към разгадаването на загадка е т. н. Ефект на Хъчисън – получен от Джон Хъчисън, физик-любител от Ванкувър, през 1978. На видео, заснето през 1994 г. се вижда как бутилка лети във въздуха и получена електронна мъгла. (през 1998 г. Джон Никъл и екип от Института за изследване на паранормални явления на САЩ доказват, че кадрите могат да бъдат монтаж).

Според други автори обаче, изчезванията на морски и въздушни съдове в тази част на света не е по-често явление отколкото на други места в Световния океан и могат да се обяснят с естествени причини, например:

Изключително натоварения като трафик район, в който са станали произшествията, което прави броя инциденти, разгледан в относителни единици съизмерим с този във всички останали райони на Земята.

Географските характеристики на района, в който се срещат студеното Лабрадорско и топлото Гълфстриймско течение. Те са причина за непредвидими завихряния и чести мъгли, които притежават значителна сила и затрудняват движението и навигацията на съдовете.

Според австралийски учени причината за някои от тайнствените изчезвания на самолети и кораби в този район са големите количества метан под повърхността на Атлантическия океан и виновник за миражите и катастрофите е леснозапалимият газ. Между Маями, Пуерто Рико и Бермудските острови има изригвания на метан, който идва от пукнатините на океанското дъно. Щом излезе на повърхността, той може да преобърне големи кораби, а попадайки в двигателите на самолетите предизвиква сериозни повреди.

Разследване на Лорънс Дейвид Куше[редактиране | редактиране на кода]

Като бивш летец и летец-инструктор, интересът на Куше към Бермудския триъгълник започва, по собствените му думи – „през 1972 г., когато в качеството ми на библиотекар в Щатския университет на Аризона често ме молеха да помагам за издирването на информация по въпроса“.[2] Куше провежда педантично проучване на проблема, консултирайки се с десетки източници на информация, цитиращи изявления на представители на Военноморските сили, Бреговата охрана и Военновъздушните сили на САЩ, архиви на застрахователното дружество „Лойд“ и голям брой вестници, и други[3]. В книгата му от 1975 г. „Загадката на Бермудския триъгълник – разрешена“ (The Bermuda triangle mistery – solved) неговите заключения са следните[4]:

  • Щом се намери достатъчно информация, за повечето произшествия се появява и логично обяснение.
  • Само с няколко изключения, злополуките, които остават неразрешени са именно тези, за които не може да се намери информация
  • Изчезвания стават във всички части на океана и дори над сушата
  • Някои от изчезналите кораби и самолети са минали през Бермудския триъгълник, но не се знае с положителност дали са загинали там
  • В много от случаите мястото, където съдбата настигала даден кораб или самолет било почти напълно неизвестно и доста често търсенето трябвало да се разпростира в огромни райони.
  • Много произшествия не са се смятали за загадъчни, когато станали, а станали такива много години по-късно
  • В противоречие с т.нар. „легенда“ при много от инцидентите атмосферните условия са били лоши. В няколко от случаите вината е на урагани, за които на времето е било писано много
  • Много от произшествията станали късно следобед или през нощта, така че било невъзможно спасителите да видят нещо преди следващата сутрин и с това те давали на морето много допълнителни часове, през които да разпръсне евентуални останки
  • Голям брой от авторите, които популяризират събитията не правели свои оригинални изследвания, а само преразказвали статии на предишни автори, като с това увековечили грешките и разкрасяванията в предишните публикации
  • За няколко произшествия авторите скриват информацията, която явно сочи причината за изчезването

Като най-ярък случай за изкуствено предизвикана сензация Куше посочва случая с изчезването на мореплавателя Бил Верити през август 1969 г., с когото лично той говори по телефона на 30-ти ноември 1973 г.[5]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Лорънс Дейвид Куше – Загадката на бермудския триъгълник – стр. 211, изд. „Георги Бакалов“, Варна 1981 г.
  2. Лорънс Дейвид Куше – Загадката на бермудския триъгълник – стр. 5, изд. „Георги Бакалов“, Варна 1981 г.
  3. Лорънс Дейвид Куше – Загадката на бермудския триъгълник – стр. 6, изд. „Георги Бакалов“, Варна 1981 г.
  4. Лорънс Дейвид Куше – Загадката на бермудския триъгълник – стр. 354-355, изд. „Георги Бакалов“, Варна 1981 г.
  5. Лорънс Дейвид Куше – Загадката на бермудския триъгълник – стр. 296-297, изд. „Георги Бакалов“, Варна 1981 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]