Бернардо Бертолучи

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Бернардо Бертолучи
Bernardo Bertolucci
италиански режисьор
8 февруари 2011 г.

Роден
Починал
Рим, Италия

Етнос Италианци
Религия католицизъм
Националност  Италия
Образование Римски университет „Ла Сапиенца“
Филмова кариера
Активност 1962–2018
Оскари Най-добър режисьор,
Най-добър адаптиран сценарий:
1987 Последният император
Златен глобус Най-добър режисьор,
Най-добър сценарий:
1988 „Последният император“
Награди на БАФТА Най-добър филм:
1989 „Последният император“
Други награди Бодил“, „Златна палма“, „Сезар“, „Златна камера“, „Европейски филмови награди
Братя/сестри Джузепе Бертолучи
Съпруга Адриана Асти

Уебсайт
Бернардо Бертолучи в Общомедия
Звездата на Бертолучи на Холивудската алея на славата
Кадър от „Конформистът“ (1970).

Бернардо Бертолучи (на италиански: Bernardo Bertolucci) е италиански режисьор и сценарист. [1]

Носител е на награди „Бодил“, „Златна палма“, „Сезар“, „Златна камера“, „БАФТА“, две „Европейски филмови награди“, 2 награди „Златен глобус“ и 2 награди „Оскар[2]. Има звезда на Холивудската алея на славата от 2013 г.[3]

Известни филми, режисирани от него, са „Сухата кумица“, „Конформистът“, „Последно танго в Париж“, „Последният император“, „Открадната красота“, „Мечтатели“ и други.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 16 март 1940 година в Парма, Италия,[4][5] в семейството на Нина и Атилио Бертолучи.[6] Баща му е поет и филмов критик, майка му е учителка.[6] Бертолучи започва да пише стихове още на 12 години и скоро печели няколко престижни награди.[6] Завършва литература и философия. След това отива в Рим, където е помощник на Пиер Паоло Пазолини във филма „Безделник“ през 1961 г.[4][6] На 22 години заснема първия си филм „Сухата кумица“.[4]

Кариера[редактиране | редактиране на кода]

Последно танго в Париж[редактиране | редактиране на кода]

Бумът на италианското кино затихва през 1970-те години, когато филмовата индустрия става жертва на голямата рецесия. Италианските режисьори са все по-често принудени да корпорират филмите си с американски, френски, шведски и други компании, за да могат да ги финансират. Бертолучи не прави изключение. През 1972 г. заснема „Последно танго в Париж“ с участието на чуждестранни актьори в главните роли (Марлон Брандо, Мария Шнайдер). Филмът се счита за скандален, с оглед на секс-сцените, които съдържа. След първата му прожекция в Ню Йорк е цензуриран както в САЩ, така и в Италия. От 1976 до 1981 г. е спрян от екрана.

Последните филми[редактиране | редактиране на кода]

По-нататък Бертолучи се връща към интимната тематика от по-рано. През 1996 г. заснема „Открадната красота“, последван от филма „Мечтатели“.

Филмография[редактиране | редактиране на кода]

Режисьор[редактиране | редактиране на кода]

година филм оригинално заглавие бележки
1962 Сухата кумица La commare secca
1964 Преди революцията Prima della rivoluzione
1968 Партньор Partner
1969 Любов и гняв Amore e rabbia сегмент: „Agonia“ (Агония)
1970 Стратегията на паяка Strategia del ragno
1970 Конформистът Il conformista[7]
1972 Последно танго в Париж Ultimo tango a Parigi
1976 Двадесети век Novecento
1979 Луна La luna
1981 Трагедията на шута La tragedia di un uomo ridicolo
1987 Последният император L'ultimo imperatore
1990 Чай в пустинята Il te' nel deserto
1993 Малкият Буда Piccolo Buddha
1996 Открадната красота Io ballo da sola
1998 Обсадата L'assedio
2003 Мечтатели I sognatori
2012 Аз и ти Io e te

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. www.imdb.com
  2. Bernardo Bertolucci Awards. // IMDb. Посетен на 2 октомври 2014. (на английски)
  3. Bernardo Bertolucci | Hollywood Walk of Fame. // walkoffame.com. Посетен на 7 април 2015. (на английски)
  4. а б в Bernardo Bertolucci – Biography. // в-к Ню Йорк Таймс. Посетен на 8 февруари 2015. (на английски)
  5. Bernardo Bertolucci – Biography. // Biography.com. Посетен на 8 февруари 2015. (на английски) Архив на оригинала от 2015-02-08 в Wayback Machine.
  6. а б в г Bernardo Bertolucci Biography. // Starpulse. Посетен на 8 февруари 2015. (на английски)
  7. Янко Терзиев. Принадлежащият човек. // Капитал. 3 март 2001. Посетен на 22 февруари 2019.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за