Беседа:Борис Карадимчев

Местя от статията за евентуално резюмиране или местене към Уикицитат долния параграф.-- Алиса Селезньова (беседа) 12:27, 22 декември 2018 (UTC)

Направо си е за изтриване. Освен, че е копиран текстът в този си вид не е за енциклопедия. За източник е много добър, но не и едно към едно. -- Сале (беседа) 15:42, 22 декември 2018 (UTC)

Анализ на творчеството

{{авторски права|12:22, 22 декември 2018 (UTC)<br>копи от http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100081909/muzikata-artistichniyat-i-patriotichen-dylg-na-boris-karadimchev}}
Голямата магия на неговото многожанрово творчество се корени в мелодичността и простотата на музикалния изказ. Борис Карадимчев винаги се е стремял към разнообразието и широките възможности на забавната музика, която неслучайно избира да бъде спътник в живота му. Стремежи към актуалност и усъвършенстване, това е неговата убеденост в големите перспективи, която предлага кратката песенна форма и която му послужи преди всичко за естетическо възпитание на хората, а не само да задоволява техните развлекателни потребности. Абсолютно несериозно ще бъде от моя страна, ако трябва да направя оценка на създаденото от Борис Карадимчев с прости еднозначни формулировки. Те биха били непълни, а понякога и не на точното си място при наличието на живо, продължаващо да звучи и днес послание на композитора – музиката. Всяка негова творба предизвиква огромен социален резонанс десетилетия наред. Борис Карадимчев винаги е мислил в онези категории, които имат своите дълбоки корени в жизнените национални традиции. Стихията му е мелосът в най-широк смисъл на понятието. Борис Карадимчев е съвременен български композитор, автор на стотици произведения в почти всички музикални жанрове. В неговите опуси откриваме музика към повече от 100 анимационни и 40 игрални филма, стотици песни за деца и възрастни, симфонични произведения. Удивителната бързина, с която са създадени много от тях, е показателна и в друго отношение: всичко е точно, съвършено и професионално безупречно. Той е от онези наши композитори, който може би в най-висша степен владее изкуството на интонационната музикална изразителност. В творбите му не могат да се открият пусти интонационни пространства. През 1950-те години Борис Карадимчев завършва две специалности в Софийската музикална академия – дирижиране и композиция. Първите опити на младия композитор да пише музика датират от края на 50-те години и са свързани с така наречените „сериозни жанрове”. С абсолютна категоричност в началото на 1960-те Карадимчев решава да експериментира в „самообразованието”, попадайки и в един „чужд” и „непознат” от академична гледна точка жанр в България - забавният!... Този експеримент, колкото спонтанен, толкова и по убеждение ще се окаже изключително успешен и с всяка изминала година забавната песен ще намира трайно място в неговото творчество, ще разкрива нови хоризонти в композиторските му търсения. Години по-късно творческите му стремежи се усложняват и задълбочават. В употреба ще влязат познанията от изучаваните в консерваторията сериозни науки като композиция, оркестрация, контрапункт, полифония, музикални форми и др. и така на бял свят се появява концертът му за валтхорна и оркестър – 1966 г., „Хумореска” (1977), „Бароковия концерт” по теми от песни на „Бийтълс” (1994), „Фантазия сантинг за цигулка и оркестър” (2008). Първата си авторска песен Борис Карадимчев създава в края на 1962 г. – „Аз оставам при морето”, т. Кръстьо Станишев, записана от Емил Димитров с ЕОБРТ (Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия) под диригентството на Милчо Левиев. Песента е написана по всички академични правила, заключена в рамките на простата триделна форма, с разгъната интермедийна оркестрова част в средния дял. Линията, която композиторът ще следва през това десетилетие, се основава предимно върху все още чужди влияния (това, разбира се, е съвсем естествено за период, в който „естрадната” музика у нас тепърва започва да набира сили и опит). Откриваме ги в други песни на Борис Карадимчев – „Следи по брега” (1963), т. Захари Петров, изпълнена от Мими Николова, „Дъжд” (1963), т. Борис Априлов, изпълнена от Мария Мицева, „На южния бряг”, т. Милчо Спасов, представена от Емил Димитров на Първия конкурс „Песни за българското Черноморие” през 1965 г. и „Кажете не” (1966), т. Димитър Стойчев, изпълнена от Мария Мицева, малко по-късно и от Георги Минчев. Близки до тази линия, макар и по различен начин, са и композициите от това време на творци като Йосиф Цанков, Атанас Бояджиев, Емил Георгиев, Ангел Заберски, Петър Ступел, Иван Стайков и други. Не е трудно обаче още тогава да се усети желанието на Карадимчев (може би дори неосъзнато) към постигане на национална определеност – желание, което очевидно се задълбочава в по-нататъшните му творчески изяви и става едва ли не главна посока в развитието на неговия индивидуален песенен стил. Българският колорит става все по-осезателен. Всъщност този интонационен облик е все още далеч от автентичния фолклор – по-скоро се вмества в руслото на аналогичните търсения от останалите музикални жанрове, доближаващи се до кръга на обособилата се „българска интонация” в композиторското творчество като цяло. Началото в тази насока от Борис Карадмчев е поставено с песента „Бяла тишина” (1967), т. Богомил Гудев, изпълнена от Георги Минчев и „Щурците”. Това е първата песен на композитора, отличена с първа награда на „Златният Орфей” и първа награда в новосъздадения през същата година телевизионен конкурс „Мелодия на годината”. Преценката за песенното творчество на композитора е категорична: редица негови творчески постижения са спечелили популярност, получават признание на наши и международни конкурси и фестивали. Още през 1960-те години Борис Карадимчев създава песни с висока художествена стойност, проличават, от една страна, и сериозните му професионални умения – „Созопол, град на спасението” (1966), т. Стефан Цанев, изпълнена от Боян Иванов, „Дворец от пясък” (1968), т. Милчо Спасов, изпълнена от Мария Нейкова, по-късно и от Йорданка Христова; „Ако не беше ти” (1970), т. Димитър Стойчев, песен с две различни интерпретации – на Борис Гуджунов и на Георги Минчев, а от друга – склонността му към ярка, контактна и същевременно нелишена от „наслажденчески” нотки мелодика, към лирико-романтичната душевност или към бодрата, жизнена младежка атмосфера на 50-те и 60-те години – „Зеленоокото момиче” (1966), т. Давид Овадия, изпълнена от Боян Иванов и „Кажете не” (1966), т. Димитър Стойчев, изпълнена от Мария Мицева и Георги Минчев. Винаги, когато проследявам и анализирам детайлно песенното творчество на Борис Крадимчев, достигам до извода, че той никога не повтаря себе си. Нещо повече – забележима е стиловата приспособимост към актуалност във всяка негова песен, въпреки, че в „Бяла тишина”, „Песен за двете точки” (1973), т. Недялко Йорданов, „Пролетна възраст” (1974), т. Петър Караангов – и двете изпълнени от Богдана Карадочева и особено в „И всичко ще започне от начало” (1983), т. Александър Петров, изпълнена от вокална група „Трик”, лесно може да се открие интонационната привързаност на Карадимчев към бароковата музика, вероятно провокирана от творчеството на любимия му композитор – Бах. Избраният тематичен идейно-образен кръг песни- изповеди, повици, копнежи се третира по много умел начин от Борис Карадимчев почти винаги в някакво, често пъти макар привидно, събитийно развитие. Повечето са вдъхновени от съвременната тематика, свързана с любовната, социална и житейска проблематика. Сред голяма част се наблюдават няколко типа. Първият рисува неудържимата радост на любовта, страстния възторг, леещо се спонтанно чувство в широк свободен поток. Много песни, писани през 60-те години от Борис Карадимчев, са тематично и интонационно свързани с раздялата и осамотеността – тематика, акутуална в любовната лирика на много наши текстописци и поети през това десетилетие. В тях отличителна черта е спокойната, повествователна мелодия, изобразителните моменти в съпровода, свободната смяна на темпото, тоналността, фактурата, единно развиваща се форма. В песента „Сняг” (1967), изпълнена от Богдана Карадочева (това е българската песен, с която Богдана Карадочева участва на „Златният Орфей” в Международния конкурс за изпълнители през 1969 г. и получава Голямата награда – златната статуетка) композиторът умишлено задълбочава елементите на музикалния драматизъм и психологическа разработка на образите, изцяло повлияни от съдържанието на текстовото послание на текстописеца Николай Кънчев. В „Пролетна възраст” (1974), т. Петър Караангов, изпълнена отново от Богдана Карадочева пък личи индивидуалният темброви колорит на отделните инструменти и на същите в динамика ff от tutti оркестър и провеждащата се фугета в кодата на песента между солист и вокална група. Още в началото на композиторската си кариера, та до годините на творческа зрялост, Карадимчев с безпогрешен усет изпробва повече или по-малко певци като: Емил Димитров, Боян Иванов, Георги Минчев, Константин Казански, Мария Мицева, Мими Николова, Йорданка Христова, Мария Нейкова, Маргрет Николова, Богдана Карадочева, Борис Гуджунов, Маргарита Хранова, Емилия Маркова и други, пишейки специално за тях песни, голяма част от които и днес продължават да звучат в родния радиоефир. Композиторът не хвърля усилия в стилове като хард рок да речем, не защото не харесва или харесва, а просто защото пълноценната рокмузика му се струва далеч от неговия тип самоизява. Въпреки това, пишейки поредния си хит за „Щурците”, „Сребърни гривни”, „Фактор”, „Тангра” и други наши рок групи, той остана верен на своя стил и създаде наистина песенни шедьоври в стилистиката на мелодичния рок – „Проксима” (1970), т. Петър Караангов, изпълнена от „Сребърни гривни”, „Раздяла” (1973), т. Петър Караангов, изпълнена от Маргарита Горанова и група „Фактор”, „Любовта, без която не можем”, „Нашият град” и „Богатство”, т. Александър Петров, изпълнени от група „Тангра”… Важен е и фактът, че със специално написаната от него песен „В твоята градина”, чиято двуделна структура не може да остане незабелязана (първият дял е решен в духа на лежерния френски шансон, а вторият – с включен неравноделен размер 9/8 с удължен четвърти дял), френската певица с канадски произход Женифер получава първата връчена в историята на „Златният Орфей” Голяма награда – Златната статуетка през 1968 г. в Международния конкурс за изпълнители. Кръгът на поетите и текстописците, към които се насочва Борис Карадимчев, в голяма част от песните си, е широк, като най-значителен дял имат Богомил Гудев, Димитър Стойчев, Милчо Спасов, Кръстьо Станишев, Николай Кънчев, Петър Караангов, Александър Петров. Композиторската еволюция на Борис Карадимчев преминава през различни етапи. Тясна е връзката му с детската и забавна песен, филмовата музика. За 2011 г. е написал запомнящи се песни и мелодии за десетки игрални и анимационни филми. За Борис Карадимчев филмовият сценарии е първият контакт с бъдещия филм и винаги историята, която се разказва в него, трябва преди всичко да го заинтригува, за да реши да напише музиката. След това той сяда пред пианото, преди да е видял готовия филмов материал, защото доста често много неща в литературната основа претърпяват коренни промени, ако има възможност осъществява разговор с режисьор, артисти „на място” и постепенно навлиза в същността на работата, в която се раждат музикалните находки, които накрая обединява в общата музикална идея. В голяма част от филмовата музика на Карадимчев се наблюдава стремеж към лирическа музикална образност, към мелодическа, изразителност, с която той работи със средства от забавния жанр – „Шведските крале” (1968), „Момчето си отива” (1972), „Като песен” (1973), „Последният ерген” (1974), „Оркестър без име” (1982 г). Работил е и с всички останали музикални жанрови стилистики: симфонични и хорова звучност, приложени изключително умело от композитора във филми като „Сватбите на Йоан Асен” (1975), „Матриархат” (1977), „Сиромашко лято” (1973), „Селянинът с колелото” (1974). Младото любопитство на Борис Карадимчев го насочва винаги към нови търсения. Своята одисея в детската песен е спечелена на конкурса „Песни за българското Черноморие”, където през 1966 г. тогава деветгодишната Бонка Найденова с огромен успех представя неговата песен „Робинзон Крузо”. Детската вокална формация „Пим –пам” е другото голямо откритие на Борис Карадимчев, вече не само като място за изява на талантливи деца, а като естетическа школа. Основана от самия него през 1979 г., формацията се появява на бял свят по време на поредното издание на „Златният Орфей”. Наградена е песен на композитора, която той посвещава на първия български астронавт, изпълнена от Михаил Белчев и група деца от Двореца на пионерите – „Бразда в небето”, т. Георги Константинов. На награждаването организаторите настояват да се обяви името на детското хорче и така спонтанно се родило звънкото и лесно запомнящо се име „Пим-пам”. Повече от 30 години „Пим-пам” популяризира естествената, неповторимата, очарователната детска интерпретация на песни в различни стилове и жанрове. Децата в състава са на възраст от 4 до 14 години. Изкуството на „Пим-пам” съчетава музика, танц и театър. И всичко това благодарение на безупречния труд и любов към децата на Борис Карадимчев. Професорското му звание (от 1979 г. Борис Карадимчев чете лекции в катедра „Кино и телевизия” в НАТФИЗ на тема „Музиката във филма”) никак не се връзва както с младежкото му излъчване, така и с някои негови естетически виждания. Той е твърде далеч от академизма в неговия канонично–сковаващ смисъл, но въпреки това, винаги е имал какво да каже на нашите театрали, режисьори и кинаджии от натрупания опит през годините. Широтата и всеобхватността на Борис Карадимчев се проявяват в нестихващия му интерес към разнообразието в музикалните послания. За него няма низши и висши жанрове, а просто хубава и лоша музика. Композиторът създава песните си по вътрешен подтик, професионално, чрез щедрия си талант и здравия си вкус, с който успя да постави началото на една традиция в историята на българската забавна музика.

Здравко Петров, музикален редактор в БНР