Биенале на Венеция

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
LOGO Bien.pdf

Венецианското биенале (на италиански: La Biennale di Venezia) е културна организация (фондация), базирана във Венеция, както и наименование на събитието биенале, което тя организира и провежда. Организацията променя името си на „Фондация Биенале“ (Биенале фондацията) през 2009 г., за да се отграничи от името на събитието „Биенале на Венеция“ („Венецианско биенале“).

В активния период (в нечетни години) се нарича „Арт биенале“, за да се разграничи от другите изложби, които организира – кино, театър, танц, архитектура, музика.

Биенале фондацията организира следните събития:

Наименование Официално наименование От Честота
Арт Биенале Международна изложба (изложение) на изкуството 1895 нечетни години
Биенале Музика Международен фестивал за съвременна музика 1930
Биенале Театър Международен театрален фестивал 1934
Венециански филмов фестивал Международен филмов фестивал на Венеция 1934 ежегодно
Венецианско биенале на архитектурата Международна изложба на архитектурата 1980 четни години (от 2000 г.)
Танц биенале Международен фестивал за съвременен танц 1999 г.[1] нередовни[2]
Международен детски карнавал 2009

История[редактиране | редактиране на кода]

1895 – 1947[редактиране | редактиране на кода]

На 19 април 1893 г. Венецианският градски съвет приема резолюция, с която организира изложба на италианско изкуство („Esposizione biennale artistica nazionale“), за да отпразнува сребърната годишнина на крал Умберто I и Маргарита Мария Савойска.

Година по-късно, Съветът приема три способа за избор на участващи художници – по изрична покана; квота за чуждестранни художници; трети, целящ признаване творбите на непоканени италиански художници, избрани от жури. [3]

Първото издание на биеналето (Първата международна художествена изложба на град Венеция) [„I Esposizione Internazionale d'Arte della Città di Venezia (1st International Art Exhibition of the City of Venice)“], (макар, първоначално да е планирано за 22 април 1894 г.), е открито на 30 април 1895 г., от крал Umberto I и Margherita di Savoia.

Първи плакат на биеналето, 1895

Първата изложба е видяна от около 224 000 посетители. 

През първите две десетилетия на 20 век, събитието става преимуществено международно. От 1907 г., на няколко държави е позволено да построят свой национален „дом на изкуството“ в парка на изложението, наречени национални павилиони. Първи е изграден павилионът на Белгия (1907 г.). През 1910 г., първите международно известни художници били показани – една зала била посветена на Густав Климт; зала – самостоятелна изложба на Реноар и др. Творбите на Пикасо били премахнати от испанския салон в Централния дворец (Palazzo Centrale), поради опасения, че обществеността би могла да се шокира.

До 1914 г., са установени седем павилиона – на Белгия (1907), Унгария (1909), Германия (1909), Великобритания (1909), Франция (1912), Русия (1914) и в т.ч. – Италия.

По време на Първата световна война, арт събитията за 1916 и 1918 година били отменени.

През 1920 г. длъжностите кмет на Венеция и председател на биеналето били отделени.

Новият генерален секретар на биеналето (председателят) Виторио Пика довежда на изложението за първи път авангардното изкуство, особено импресионистите и пост-импресионистите. 

1922 е свидетел на изложба на африкански скулптори.

Между двете световни войни много значими съвременни (модерни сега) художници излагали творбите си на биеналето.

Посетители при главния вход на „Джардини“ (Giardini) – съществена част от терените на Венецианското биенале

През 1928 г. бил открит Историческият институт за съвременно изкуство (Istituto Storico d'Arte Contemporanea), който се явявал първото ядро на архивните колекции на биеналето. През 1930 г. наименованието му било променено на Исторически архив на съвременното изкуство. 

През 1930 г., с кралски декрет № 33 от 13-01-1930, биеналето е преобразувано в автономна комисия (Ente Autonomo).

Впоследствие, контролът върху биеналето преминал от Венецианския градски съвет към националното фашистко правителство, под ръководството на Бенито Мусолини.

В резултат на това преструктуриране и свързаните с него финансови приходи, били създадени няколко нови секции към изложението, включително „Биенале музика“ през 1930 г., наричано още Международен фестивал на съвременната музика; „Биенале театър“ през 1934 г., наричано още Международен театрален фестивал, а в същата година и филмовият фестивал, наричан още Международен филмов фестивал на Венеция.

През 1933 г. Венецианското биенале организирало изложба на италианското изкуство в чужбина.

От 1938 г., бил присъждан Гран при (Голямата награда).

По време на Втората световна война, дейността на биеналето била прекъсната, като изданието от 1942 г. било последно.

Филмовият фестивал бил възобновен през 1946 г., музикалният и театрален фестивал – през 1947 г., а Изложбата за изкуство – през 1948 г. 

1948 – 73[редактиране | редактиране на кода]

Венецианският Международен филмов фестивал е част от Венецианското биенале. Прочутият „Златен лъв“ се присъжда на най-добрия филм на фестивала

Арт биеналето било възобновено през 1948 г. с голяма рекапитулационна изложба. Кураторът на биеналето – историкът на изкуство Родолфо Паллучини подновил традицията, като поканил импресионисти и редица имена на значими представители на съвременното изкуство, сред които Шагал, Паул Клее, Жорж Брак, Пол Делво, Джеймс Сидни Енсор и Рене Франсоа Гислен Магрит, както и ретроспекция на произведенията на Пикасо. Пеги Гугенхайм била поканена да покаже прочутата си Нюйоркска колекция, която впоследствие настанила в дома си, в Ca 'Venier dei Leoni, на Канал Гранде. Същата е там и днес.

През 1949 г. било възродено вниманието към авангардните движения в европейските и по-късно в световни течения, в съвременното изкуство. Абстрактният експресионизъм е показан през 50-те години на миналия век.

От 1948 до 1972 италианският архитект Карло Скарпа направил серия от забележителни промени по изложбените пространства на биеналето, касаещи интериора и екстериора.

През 1954 г. остров Сан Джорджо Маджоре станал домакин на първите в Европа театрални представления на Ногаку ((Но) – японско театрално изкуство от 14 век).

През 1956 г. участващите филми вече не се състезавали на държавен принцип – „филм – държава участник“.

Златният лъв от 1957 г. бил присъден на Сатиаит Рей, който въвел индийското кино в Запада.  

 Студентските протести от 1968 г. представлявали криза за Биеналето. Затруднили неговото откриване. Последвал период на институционални промени, завършили с нов статут през 1973 г.

През 1969 г. след протестите, присъждането на Гран при било прекратено, чак до 1980 г., когато било възобновено за кинофестивала, а през 1986 г. и за художествената изложба. 

Куратори[редактиране | редактиране на кода]

  • 1948 – Rodolfo Pallucchini
  • 1950 – Rodolfo Pallucchini
  • 1952 – Rodolfo Pallucchini
  • 1954 – Rodolfo Pallucchini
  • 1956 – Rodolfo Pallucchini
  • 1958 – Gian Alberto Dell'Acqua
  • 1960 – Gian Alberto Dell'Acqua
  • 1962 – Gian Alberto Dell'Acqua
  • 1964 – Gian Alberto Dell'Acqua
  • 1966 – Gian Alberto Dell'Acqua
  • 1968 – Maurizio Calvesi and Guido Ballo
  • 1970 – Umbro Apollonio
  • 1972 – Mario Penelope
  • 1974 – Vittorio Gregotti
  • 1976 – Vittorio Gregotti
  • 1978 – Luigi Scarpa
  • 1980 – Luigi Carluccio
  • 1982 – Sisto Dalla Palma
  • 1984 – Maurizio Calvesi
  • 1986 – Maurizio Calvesi
  • 1988 – Giovanni Carandente
  • 1990 – Giovanni Carandente
  • 1993 – Achille Bonito Oliva
  • 1995 – Jean Clair
  • 1997 – Germano Celant
  • 1999 – Harald Szeemann
  • 2001 – Harald Szeemann
  • 2003 – Francesco Bonami
  • 2005 – Maria de Corral and Rosa Martinez
  • 2007 – Robert Storr
  • 2009 – Daniel Birnbaum
  • 2011 – Bice Curiger
  • 2013 – Massimiliano Gioni
  • 2015 – Okwui Enwezor
  • 2017 – Christine Macel[4]

Роля на пазара на изкуство[редактиране | редактиране на кода]

При своето основаване, една от целите на биеналето била да създаде възможности за нов пазар на съвременно изкуство. Между 1942 и 1968 г. отделът за продажби подпомагал художниците при намирането на клиенти – услуга, за която се начислявала комисионна в размер на десет процента. Продажбите били неразделна част от биеналето до 1968 г., когато тази практика била преустановена.

Централен павилион и Арсенале[редактиране | редактиране на кода]

Градините на венецианското биенале, 2009

Основната част на Венецианското биенале е разположена в парковото пространство „Джардини“ (Giardini) и в бившата флотска корабостроителница от времето на Венецианската република с прилежащите ú складове и цехове „Арсенале“. Това са и постоянните основни експозиционни площи.

Към тях се присъединяват различни дворци, апартаменти, галерии и дори пространства в молитвени храмове, а също и плавателни съдове на док или зони с улични инсталации.

Giardini (от италиански: градини) е парково пространство, в което са изградени трайно основните експозиционни павилиони на отделни държави (национални домове на изкуството) и Централният павилион [Палацо Чентрале] (Palazzo Centrale), който включва изложбени зали с тематична изложба, зададена от куратора на биеналето.

За изданието през 2013 г., бюджетът на основната изложба е около 2,3 млн. щатски долара. Повече от 2 милиона долара са били отпуснати предимно от частни лица, фондации и филантропи. 

От 1980 година, в Арсенале, най-често се излагат творбите на млади автори, които не са част от националните павилиони.

Национални павилиони[редактиране | редактиране на кода]

В Giardini се помещават 31 постоянни павилиона, в това число павилионът на Венеция и Централния павилион, построен през 1894 г. (по-късно преструктуриран и разширяван няколко пъти).

Националните павилиони са 29, построени в различни периоди и стилове, от различните държави, които участват в биеналето. Собственост са на тези държави и се управляват от техните министерства на културата.

Държавите, които не притежават павилион в Giardini, излагат на други места във Венеция. Броят на представените държави все още расте. През 2005 г. Китай участва за първи път, следван от Африканския павилион и Мексико (2007 г.); Обединените арабски емирства (2009 г.) и Индия (2011 г.).

Няма единен формат за начина, по който всяка държава управлява своя павилион. Страните поддържат и финансират своите павилиони по различни начини. Павилионите обикновено се финансират от правителството, но частни фондове играят все по-голяма роля.

През 2015 г. павилионите на Ирак, Украйна и Сирия са изцяло финансирани от частния сектор.

Павилионът на Великобритания е управляван от Британския съвет, докато САЩ възлагат своята отговорност на галерия, избрана от Държавния департамент, която от 1985 г., насам е Колекцията „Пеги Гугенхайм“.

Държавите в Арсенале, които искат временно изложбено пространство, заплащат такса – наем на квадратен метър. [5]

Списък на павилионите[редактиране | редактиране на кода]

Павилион на Русия в градините на Венецианското биенале, 2009 година. Тържествено е открит на 29 април 1914 г. в присъствието на великата дукеса Мария Павловна на Русия (1890 – 1958 г.) – инициатор на проекта. Изграден е във венето-византийски стил. Архитект: Алексей Викторович Шчусев

Някои национални павилиони[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Dance. // La Biennale di Venezia. Посетен на 22 октомври 2011.
  2. La Biennale di Venezia – History of Dance Biennale. // Venice Biennale. Посетен на 2 октомври 2015.
  3. La Biennale di Venezia – From the beginnings until the Second World War. // labiennale.org, 2014. Посетен на 28 септември 2014.
  4. Christine Macel Appointed Artistic Director of 2017 Venice Biennale. // Посетен на 27 януари 2016.
  5. Gareth Harris (15 май 2013), Down but not out, European countries invest in Venice Biennale pavilions The Art Newspaper.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Venice Biennale“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода, и списъка на съавторите.