Битка при Бероя

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Битка при Бероя
Войни на Комниновото възраждане
Skylitzis Chronicle VARANGIAN GUARD.jpg
Византийският Варяжки отряд, стр. от хрониката на Йоан Скилица
Информация
Период 1122 г.
Място Берое
(съвременна Стара Загора, България)
Резултат Решителна победа за византийските войски
Територия Византия, Македонска тема
Воюващи страни
Komnenos-Isaac-Arms.svg Византийска империя Pecenek.svg Ханството на печенегите
Командири
Йоан Комнин Неизвестен
Сили
Неизвестни Неизвестни
Жертви и загуби
Неизвестни Неизвестни

Битка при Бероя, или Берое (съвременна Стара Загора, България) е битка, водена през 1122 г. между войските на ромеите (Византийската империя) и Ханството на печенегите. Сблъсъкът приключва с категорична византийска победа, сложила край на печенежските нашествия южно от река Дунав.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Нашествията на печенеги на византийска територия продължават една вековна традиция на агресия на номадски народи спрямо селищата на империята. След готи, алани, българи, славяни и други предноазиатски народи, търсещи жизнено или незащитено от посегателства пространство. Печенегите вече веднъж са нахлували на Балканите, но са отблъснати - почти окончателно след битката при Левунион през 1091 г. Смята се, че инвазията им през първата половина на 12 век, довела до битката при Бероя, е стимулирана и тайно инспирирана от представящия се за съюзник на Византия Владимир Мономах. Киевският княз вече е ползвал услугите на печенегите като спомагателни войски и византийската дипломация отчита добри контакти между двете страни.

Битка[редактиране | редактиране на кода]

След като шестват и грабят безпрепятствено в цяла Мизия, печенегите преминават проходите на Стара планина и заплашват Тракия и самия Константинопол. Нашествениците се установяват на постоянен лагер близо до Бероя и намеренията им спрямо столицата на империята не изглеждат просто само грабителски. Йоан II Комнин нарежда предислоциране на войски от цяла Анатолия пред столицата и организира поход срещу мобилната печенежска армия. Императорът потегля срещу печенегите, но печели време и предимство, като предлага откуп в злато на нашествениците. Последните са подведени и не предприемат нови агресивни действия. Така императорът успява да ги нападне изненадващо в собствения им лагер. Силите на печенегите са значителни и те бързо се окопитват. Липсват подробни описания на стратегическия ход на бойните действия; смята се, че битката се развива без съществена доминация на една от страните. Това остава така, докато императорът не включва в боя гвардията на Варяжския отряд и тяхната намеса бързо накланя везните в полза на ромейските сили. Суровите и умели наемни бойци безмилостно посичат печенегите, начело с водача им[1], и бързо ги обръщат в бягство. Оцелелите са пленени и им е предложена императорската милост да живеят като федерати - разселени по поречието на Вардар[2] и задължени да служат във византийската армия.

Епилог и коментари[редактиране | редактиране на кода]

Разгромът на печенегите в битката при Бероя е край на печенежската агресия и ханството им като цяло, информация за техни независими действия по-късно не се появяват. Смята се, че те повече или по-малко са претопени в многонационалната Византийска империя и нейните балкански владения. Приема се, че това е улеснено от характера им по-скоро на племенен съюз, потвърден и от сведенията, че в армията им има отряди от много националности, включително кипчаци и българи. Въпреки липсата на безспорни исторически доказателства, някои автори намират [3], че тази печенежска кампания протича с участието на български бойци и поради това не се размива като обикновено грабителско нападение, а е израз и на опит за възстановяване на Българскотоцарство.

Според Браунстоун[4] цялата кампания на печенегите е организирана около богомилско или по-скоро павликянско въстание в Мизия, което заедно с печенежски и кумански отряди разбива граничните войски на Византия при Доростол. Според автора става дума за вътрешнополитически проблем на религиозна основа, в който печенегите се включват[5]. Това обяснява отсъствието на погромите от първата инвазия и целенасочеността на бунта срещу главния град на Босфора. Историческите извори наричат кампанията чисто печенежска и понякога се опитват да я обезценят до нивото на предишните грабителски походи в Мизия. Логично е обаче да помислим, че пишещите историята византийски хронисти биха могли и да премълчават такава вътрешна обосновка на конфликта, която да подчертае желанието за държавна самоопределеност на потисната народност в границите на империята.

Тази теория съвсем не изключва ролята на Владимир Мономах. Наследник на велемощна ромейска фамилия, той е един от многото, предявяващи претенции към наследството на Рим[6] в Константинопол. Във време без категорично усещане за национална, а по-скоро за религиозна идентичност, феодалите нерядко сменят или узурпират нови ленни владения и корони, без етническото им потекло да е от значение.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Името му не е известно за историята
  2. Виж Власи
  3. Мутафчиев 2005, стр. 230
  4. Браунстоун 2001, стр. 182
  5. По подобие на намесата си на страната на селджуките преди 30 години.
  6. Виж Третия Рим

Използвана литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Мутафчиев, Петър. Лекции по история на Византия. "Дамян Яков", 2005. ISBN 9545273089. с. 552.
  • Браунстоун, Дейвид и др. История на войните в дати. "Емас", 2001. с. 900.