Битка при Таранто

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Битка при Таранто
Втора световна война
Tarantoharb1921.jpg
Военноморската база в Таранто, 1906 г.
Информация
Период 11 – 12 ноември 1940 г.
Място Заливът на гр. Таранто, Италия
Резултат Победа за Кралския британски флот
Страни в конфликта
Naval Ensign of the United Kingdom.svg Великобритания Kingdom of Italy Кралство Италия
Командири и лидери
Артър Лъмли Сейнт-Джордж Листър Иниго Кампиони
Сили
1 самолетоносач
2 тежки крайцера
2 леки крайцера
5 разрушителя
21 самолета-торпедоносци
6 линейни кораба
9 тежки крайцера
7 леки крайцера
13 разрушителя
Жертви и загуби
2 убити
2 пленени
2 самолета
59 убити
600 ранени
3 линейни кораба

Повредени:
2 линейни кораба
1 лек крайцер

Битка при Таранто в Общомедия

Битката при Таранто е сражение от Втората световна война, което се състои в нощта на 11 срещу 12 ноември 1940 г. и при която за първи път в световната история се осъществява удар срещу голямо морско съединение само със силите на палубната авиация. Атаката е проведена от Кралския английски флот, а целта ѝ е флотът на Италия, който е на котва в италианският град Таранто на Средиземно море. Тази битка е началото на края на епохата на тежките линейни кораби като основна ударна сила на флота и заместването им със самолетоносачи.

Предпоставки[редактиране | редактиране на кода]

През втората половина на 1940 г. битките между италианската и английската армии в Северна Африка се разгорещяват и на двете страни са нужни регулярни доставки на гориво, техника и припаси от континента. Доставките за англичаните са от базите в Гибралтар и Гърция, но мощният италиански флот с присъствието си в Средиземно море ги прави изключително несигурни и рисковани. Въпреки няколкото дребни сблъсъка с италианците, инициирани от британския флот, основната част на италианският флот е в базите си и дори само с присъствието си заплашва английските операции по доставките. Затова е взето решение той да бъде ударен в главната си база – тази в гр. Таранто.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Операцията е наречена „Правосъдие“ („Judgement“)[1] и е основната част от по-голяма операция, известна като „Операция MB8“ („Operation MB8“), която трябва да осигури безпрепятстваното достигане на няколко морски конвоя с доставки до британските пристанища в Египет и до Гърция, нападната междувременно от Италия. За командващ операцията е назначен контраадмирал Артър Лъмли Сейнт-Джордж Листър, чийто флаг е на самолетоносача Иластриъс (HMS Illustrious). Листър има предимството, че добре познава базата в Таранто, тъй като през Първата световна война служи в състава на английска ескадрила, дислоцирана в нея. Друго обстоятелство благоприятстващо успеха е фактът, че още през 1937 г. когато Италия нахлува в Абисиния (Етиопия), Листър, тогава капитан на самолетоносача Глориъс, на базата на познанията си разработва план за евентуален удар от въздуха срещу Таранто и тренира екипажите си в нощни атаки срещу базата. Когато е назначен за капитан на Иластриъс, той заварва там част от самолетните екипажи на Глориъс, което допълнително го улеснява.

Самолетите Суордфиш са въоръжени със стандартни 450-мм торпеда Марк ХІІ със скорост 27 възела (около 50 км/ч) и дълбочина на потапянето 33 фута (около 10 м). Оборудвани са с нови взриватели „Дуплекс“, които се активират от магнитното поле на кораба, когато минават под дъното му (което е по-уязвимо от бордовете). Проблемът е, че новите взриватели са много чувствителни и при силно вълнение се активират преждевременно, но англичаните не се опасяват от такова в тихите води на залива на Таранто. (По-късно едно такова торпедо попада у японците, които го разучават, както и цялата атака и прилагат наученото в нападението над Пърл Харбър).

По план операцията е предвидена за 21 октомври (денят на битката при Трафалгар), като в нея трябва да участва и самолетоносачът Ийгъл, но при окачването на допълнителни горивни резервоари на един от самолетите Фейри Сордфиш, които ще нанасят удара, става авария и в хангара на Иластриъс избухва пожар, при който са унищожени два самолета[1]. Атаката е отложена с десет дни, но на 28 октомври Италия напада Гърция, което налага превозване на части от Египет към Гърция.

В крайна сметка, атаката е планирана за 11 ноември, но два дни преди корабите да излязат в морето, английската база в Александрия е атакувана от италиански самолети и Ийгъл получава повреди в горивната система, които не му позволяват да вземе участие в рейда. Въпреки това на 6 ноември английският флот вдига котва и поема в открито море. По пътя той неколкократно се сблъсква с италиански самолети, но английските намерения не са разкрити.

Битката[редактиране | редактиране на кода]

Карта на налета на английските самолети

На 11 ноември сутринта самолет Фейри Фулмар излита от Иластриъс и донася от Малта последните снимки от въздушното разузнаване. На тях се виждат пет линейни кораба и в 18:00 ч. Иластриъс се отделя от главните сили, съпровождан от 4 крайцера и 4 ескадрени миноносеца и тръгва към Таранто. След около час от разузнавателен самолет пристига съобщение, че в базата е пристигнал и шести линеен кораб. Основните сили на италианския флот са събрани на едно място.

Малко преди 21:00 от самолетоносача излита първата вълна Фейри Сордфиш в състав 12 самолета. 6 от тях са въоръжени с торпеда, 4 с бомби и 2 с фугасни и осветителни бомби.

Втората вълна от 9 Суордфиш-а излита след 50 минути (5 с торпеда, 2 с бомби и 2 с фугасни и осветителни бомби. Един от тях се поврежда по време на предстартовата подготовка и (по изричното настояване на пилота) излита 30 минути по-късно. След малко се завръща самолет от първата вълна, който 40 минути след излитането губи единият си окачен резервоар и самолетите от двете вълни, участващи в атаката, остават 20 на брой.

Италианското разузнаване проспива маневрирането на английските кораби (въздушното разузнаване ги открива късно на следващия ден), а и италианците са спокойни в добре защитената база. Но както се оказва, много от поръчаните противоторпедни мрежи не са поставени, а голяма част от заградителните аеростати са повредени от скорошна буря. Затова появата на английските самолети над Таранто е съвсем неочаквана за италианците, но те бързо се окопитват и откриват плътен преграден огън от противовъздушните си оръдия. Въпреки това англичаните атакуват, като основната им цел са линейните кораби.

Потопеният Конте ди Кавур през 1938 г.

Капитан-лейтенант Кенет Уилямсън изстрелва торпедо от дистанция 640 м, което удря линейният кораб Конте ди Кавур в подводната част на левия борд и избухва, убивайки 17 души. Образува се пробойна с размери 12 х 3.25 м. Опитите корабът да бъде спасен са неуспешни и той потъва в 5:45 сутринта. Линейният кораб Кайо Дуилио също е улучен от едно торпедо, отворило пробойна с размери 11 х 7 м, но екипажът му успява да го спаси като го засилва към брега, където той засяда. Ремонтът му след атаката трае половин година.[2]

От двете торпеда изстреляни по Виторио Венето нито едно не попада в целта, но Литорио (Littorio) е улучен почти едновременно от две други в 23:15 ч., а малко по-късно и от трето. Корабът е тежко повреден, но аварийните групи успяват да го спасят на първо време, въпреки, че откриват и четвърто, невзривило се торпедо под кила, което допълнително усложнява работата им. Корабът, подобно на Кайо Дуилио е засилен към брега, където засяда с носовата си част и това го спасява от сигурно потъване.[3] Впоследствие ремонтът му трае 4 месеца.

Освен линейните кораби от бомбени попадения са повредени един крайцер и ескадрен миноносец, разрушени са много пристанищни съоръжения. Англичаните губят два самолета и двама убити, освен тях двама от екипажите на свалените самолети са пленени – единият от тях е командирът на първата вълна, капитан-лейтенант Кенет Уилямсън, същият, който потопява Конт ди Кавур.

Последствията[редактиране | редактиране на кода]

Нападението над базата в Таранто се превръща в успех за британците. Половината от италианските линейни кораби са извадени от строя и минава много време докато се върнат обратно в него. (Потопеният Конт ди Кавур, въпреки че е изваден през 1941 г. така и не успява да се върне в строя до края на войната.) Но по-важно е, че оцелелите кораби са преведени на север, в базата в Неапол, откъдето вече много по-трудно могат да противодействат на английските операции в южното Средиземноморие. Всичко това англичаните постигат с цената на два самолета.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Taranto 1940. // Royal Navy official web site. royalnavy.mod.uk. Посетен на 17-10-2008.
  2. С.В.Сулига. Линкор „Джулио Чезаре“ („Новороссийск“)
  3. С. И. Титушкин. Линейные корабли типа „Витторио Венето“

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Б. Б. Шофилд „Атака Таранто“