Борис Милев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Версия от 15:50, 9 юни 2022 на Amilev (беседа | приноси) (→‎Документални филми: филмите са от архива на българската филмотека)
Борис Милев
български комунист и общественик
Роден
Починал
28 април 1983 г. (79 г.)
ПартияБългарска комунистическа партия
Френска комунистическа партия
ПсевдонимОgin, Charles, Gaby
НаградиГерой на социалистическия труд Орден „Георги Димитров“
Семейство
СъпругаСтефана Клинчарова
Ерна (Дунка) Кернер (Милева)
ДецаМарсел, Габриел, Андрей

Борис Наумов Милев – Огин е български комунист и общественик, осъществявал различни дейности в театъра, журналистика, борбата срещу нацистката окупация във Франция, киното и дипломацията.

Биография

Ранен живот

Борис Милев е роден на 29 юни 1903 г. в София, в бедно семейство с пет деца. Израсъл в лишения, той е отгледан и възпитан от майка си и баба си. Още от младежките си години проявява силен интерес към левите идеи. През 1922 г. се явява на национален театрален конкурс и печели първо място. Любовта му към театъра не угасва през целия му живот.[1][2] След освобождаването си от ареста, където попада за политическа дейност, постъпва на работа като учител в Пиринска Македония, с. Капатово, Петричко.[3] През 1925 г. се присъединява към Българската комунистическа партия.[4] За да избегне репресиите, Борис Милев отива в Париж като емигрант. Изкарва прехраната си като обущарски работник (тресьор – плетач на сандали).[5] Впоследствие постъпва на работа в театър „Ателие“,[6] където е асистент на Шарл Дюлен. Арестуван заради участие в предишна стачка, през 1928 г. е депортиран в Белгия. Като активист на Белгийската комунистическата партия попада в затвора „Сен-Жил“.[7] Изгонен от Белгия, през 1929 г. Борис Милев се връща във Франция и подновява занаята си като майстор-сандалджия.[7] През 1931 г. се завръща в България, където продължава политическата и литературната си дейност (вестници Ехо, РЛФ – Работнически литературен фронт, списания Наковалня, Театър и други).[8] През 1932 г. става член на Втори районен комитет на Софийската окръжна организация на БКП.[9][10] Назначен е за главен редактор на седмичника РЛФ до спирането му през 1934 г.[11] Ранен по време на ареста си през 1935 г., той е осъден и изпратен в Централния софийски затвор, откъдето след няколко месеца успява да избяга.[12] Борис Милев се завръща във Франция – политическата емиграция отново става негова съдба. През 1937 г. е изпратен с мисия в Полша под ръководството на бъдещия генерал Иван Винаров, който е свързан с тайните задгранични служби на Съветския съюз.[13] Подозирайки, че е разкрит, той незабавно напуска Полша и се завръща във Франция.[14]

Начало на войната

В края на 1939 г. като „нежелан“ чужденец е интерниран във Френ, след това в лагера Верне. Оттам е преместен в лагера „Де Мил“, откъдето успява да избяга. Арестуван много бързо от германците, той е докаран в затвора на Шалон-сюр-Саон, но скоро е освободен, защото през пролетта на 1941 г. България става съюзник на немския Райх.[15] Борис Милев се завръща в Париж, където заедно с неколцина свои сънародници се включва в кооперация за производство на сандали. Това е добро прикритие за участие в борбата срещу нацисткия окупатор. През юли 1942 г. нелегалната антифашистка българска група в Париж е в състав: Владимир Щърбанов, Николай Радулов, Георги Радулов, Димитър Генчев – Батето, Николай Задгорски и Николай Маринов.[16][17] Групата е част от бойните партизански отряди на формированието участници-емигранти в Съпротивата (FTP-MOI) и е на подчинение на военния отговорник Борис Холбан (Роже).[18]

Политически отговорник

През януари 1943 г. Жак Камински (Ерве) предава на Борис Милев решението на Централния комитет на Френската комунистическа партия да влезе в ръководния триъгълник на FTP-MOI на парижкия регион като политически отговорник.[19][20][21][22] Негови началници ще бъдат Анри Рол-Танги (Ив)[23] и Робер Баланже (Лапиер). Следващият период е богат на акции срещу нацисткия окупатор. Борис Милев е натоварен, наред с другите си задължения в Съпротивата, да координира отрядите и техните действия, да набира нови бойци, да ги убеждава в необходимостта от въоръжена борба, да утвърждава бойния им дух. Едно от кадровите открития на Борис Милев е Мисак Манукян (Жорж),[24][25][26] който ще бъде в центъра на „Червения афиш“.[27][28] Разбирайки, че агенти на полицията го преследват, Борис Милев е изпратен през май 1943 г. в северната и източната части на Франция.[29] През ноември 1943 г. Луи Гройновски (Бруно) му обявява, че Централния комитет на ФКП го назначава за политически отговорник на FTP-MOI.[30] С помощта на местната организация на FTP са освободени група съветски военнопленници, които се присъединяват към съпротивителното движение.[31][32]

Борис Милев участва в парижкото въстание през август 1944 г.[33] На 21 август, заедно с неколцина българи, поемат контрола на Царската легация във френската столица.[34]

След войната

В края на войната, след дълго пътуване[35][36] Борис Милев с група от десет сънародници се завръщат в България.

През 1945 г. той става главен редактор на седмичника „Знаме на труда“ на мястото на Никола Алексиев.[37] На 15 септември 1946 г. основава всекидневника „Труд“ заедно с Асен Бояджиев и Никола Алексиев.[38][39][40][41] В началото на 1951 г. Борис Милев става една от жертвите на сталинските репресии (теза за врага с партиен билет) в България и лежи 6 месеца в затвора.[42][43][44] Впоследствие е реабилитиран благодарение намесата на Райко Дамянов.

От 1950 до 1958 г. е директор, началник отдел и режисьор в кинематографията.[45] От 1958 до 1963 г. е представител на България в ЮНЕСКО.[46] От 1966 г. е член на ЦКРК на БКП.[45][47][48] Посланик в Гвинея и Сиера Леоне в периода 1968 – 1971 г.[49]

Борис Милев приключва земния си път на 28 април 1983 г. в София.[50]

Награди

  • Орден „Народна република България“ – ІІ степен (1963 г.)[51]
  • Звание „Герой на социалистическия труд“ (1971 г.)[52]
  • Орден „Георги Димитров“ (1973 г.)[53]
  • Френски медал „Кръст на боеца“ (Croix du combattant N° 759514 – 1974 г.)
  • Звание „Заслужил деятел на културата“ (1976 г.)
  • Полски медал „Кръст на заслугите RP (1-ва република)“

Книги

  • Борис Милев, „Синдикалното движение във Франция“, ОРПС, 1946, 40 стр.[54]
  • Борис Милев, „Как да стана дописник : Сб. лекции по дописничество“, Профиздат, 1949, 112 стр.
  • Борис Милев, „Френският народ се бори за мир“, Бълг.-фр. к-т, 1950, 50 стр.
  • Борис Милев, „Пет години нова Полша“, Славянски к-т в България, 1950, 48 стр.
  • Борис Милев и колектив, „Свобода на Жак Дюкло!“, Нац. к-т за защита на мира, 1952, 100 стр.
  • Борис Милев-Огин, „Страници, спомени“, Държавно Военно издателство, 1973, 432 стр.
  • Борис Милев-Огин и Михаил Берберов, „Атон, легенда жива“, издателство „Отечество“, 1981, 116 стр.
  • Борис Милев-Огин, „Страници“, Партиздат, 1982, 487 стр. (свободен достъп)[55][56]
  • Борис Милев-Огин, „Париж гладува, Париж студова, но вече не чувства срам, Парижкото въстание, август 1944“, Отечествен Фронт, 1984, 185 стр.[57]

Документални филми[58]

  • Вдъхновяващ пример, с Румен Григоров и Юри Арнаудов, 1950
  • Слава Сталину! с Румен Григоров, 1951
  • Скъпи гости от Китай, 1952
  • Те са и наши деца, 1952
  • По стоманените релси, 1953
  • В тия тежки дни, c Дучо Мундров, 1953
  • Път към щастие, 1953
  • Първенци в животновъдството, 1954
  • Изследователи на земните ядра, 1955
  • Свиневедът Троев, 1955
  • Проучватели на земните недра, 1955
  • Апостолът на свободата, 1955[59]
  • Половин век миньорска борба, 1956
  • Песента на Арда, с Александър Рупчин, 1957[60]
  • Христо Ников, 1957
  • Парфюм-Кооп, 1957
  • Нова София, 1957
  • Кооп „Нарцис“, 1957
  • Нашата столица, с Александър Рупчин, 1958[61]
  • Геният на революцията, с Александър Рупчин, 1973
  • Първото антифашистко въстание, с Александър Рупчин, 1973
  • Бойните групи, с Александър Рупчин, 1974

Пиеси

  • Опиум на народа[45]
  • Двубой, Профиздат, 1952, 188 стр.[62]

Източници

  1. ↑ Boris Holban, Testament, Paris, Calmann-Lévy, 1989, 324 p. (ISBN 978-2-7021-1778-1), p. 97
  2. ↑ Борис Милев-Огин, Страници, Партиздат,‎ 1982, 487 стр., стр. 31 – 39
  3. ↑ Борис Милев-Огин, Страници, Партиздат,‎ 1982, 487 стр., стр. 39 – 47
  4. ↑ Борис Милев-Огин, Страници, Партиздат,‎ 1982, 487 стр., стр. 49
  5. ↑ Христов, Стефан. Пътища извървени. София, Партиздат, 1979. с. 233.
  6. ↑ Борис Милев-Огин, Страници, Партиздат,‎ 1982, 487 стр., стр. 89 – 96
  7. ↑ а б Борис Милев-Огин, Страници, Партиздат,‎ 1982, 487 стр., стр. 100
  8. ↑ На колко години е вестник „Труд“? // nabore.bg. Посетен на 30 януари 2022.
  9. ↑ Борис Милев-Огин, Страници, Партиздат,‎ 1982, 487 стр., стр. 152 – 161
  10. ↑ Христов, Стефан. Пътища извървени. София, Партиздат, 1979. с. 305.
  11. ↑ Мартинов, Иван. Пътища и срещи, Автобиографична хроника. София, Български писател, 1985. с. 92 – 94.
  12. ↑ Борис Милев-Огин, Страници, Партиздат,‎ 1982, 487 стр., стр. 189 – 219
  13. ↑ Винаров, Иван. Бойци на тихия фронт. София, Партиздат, 1980. с. 437, 438.
  14. ↑ Борис Милев-Огин, Страници, Партиздат,‎ 1982, 487 стр., стр. 225 – 228
  15. ↑ Boris Holban, Testament, Paris, Calmann-Lévy, 1989, 324 p. (ISBN 978-2-7021-1778-1), p. 98
  16. ↑ Boris Holban, Testament, Paris, Calmann-Lévy, 1989, 324 p. (ISBN 978-2-7021-1778-1), p. 117
  17. ↑ Stéphane Courtois, Denis Peschanski, Adam Rayski, Le sang de l'étranger, Paris, Fayard, 1989, 470 p. (ISBN 2-213-01889-8), p. 148
  18. ↑ Boris Holban, Testament, Paris, Calmann-Lévy, 1989, 324 p. (ISBN 978-2-7021-1778-1), p. 141 – 142
  19. ↑ Boris Holban, Testament, Paris, Calmann-Lévy, 1989, 324 p. (ISBN 978-2-7021-1778-1), p. 118
  20. ↑ Stéphane Courtois, Denis Peschanski, Adam Rayski, Le sang de l'étranger, Paris, Fayard, 1989, 470 p. (ISBN 2-213-01889-8), p. 262
  21. ↑ Louis Gronowski Brunot, Le dernier grand soir, Paris, Le Seuil, 1980, 288 p. (ISBN 2-02-005683-6), p. 185
  22. ↑ Борис Милев-Огин, Страници, Партиздат,‎ 1982, 487 стр., стр. 316 – 320
  23. ↑ Colonel Rol-Tanguy, Roger Bourderon, Libération de Paris, Paris, Hachette, 1994, 330 p. (ISBN 2-01-278704-5), p. 55
  24. ↑ Roger Bourderon, Rol-Tanguy, Paris, Tallandier, 2013, 768 p. (ISBN 979-10-210-0156-5), p. 223, 232
  25. ↑ Boris Holban, Testament, Paris, Calmann-Lévy, 1989, 324 p. (ISBN 978-2-7021-1778-1), p. 258
  26. ↑ Милев-Огин, Борис. Страници. Партиздат, 1982. с. 353 – 359.
  27. ↑ Милев-Огин, Борис. Страници. Партиздат, 1982. с. стр. 422 – 430.
  28. ↑ Stéphane Courtois, Denis Peschanski, Adam Rayski. Le sand de l'étranger. Fayard, 1989. ISBN 9782213018898. с. 336 – 370.
  29. ↑ Boris Holban, Testament, Paris, Calmann-Lévy, 1989, 324 p. (ISBN 978-2-7021-1778-1), p. 98, 161
  30. ↑ Борис Милев-Огин, Страници, Партиздат,‎ 1982, 487 стр., стр. 485
  31. ↑ Boris Holban, Testament, Paris, Calmann-Lévy, 1989, 324 p. (ISBN 978-2-7021-1778-1), p. 181
  32. ↑ Gaston Laroche, On les nommait des étrangers, Paris, Les Editeurs Français Réunis, 1965, 477 p., p. 244
  33. ↑ Архивен фонд БНР. 75 години от освобождението на Париж от хитлеристка окупация
  34. ↑ Борис Милев-Огин, Страници, Партиздат,‎ 1982, 487 стр., стр. 443 – 451
  35. ↑ Louis Gronowski Brunot, Le dernier grand soir, paris, Le Seuil, 1980, 288 p. (ISBN 2-02-005683-6), p. 194
  36. ↑ Boris Holban, Testament, Paris, Calmann-Lévy, 1989, 324 p. (ISBN 978-2-7021-1778-1), p. 254
  37. ↑ Алексиев, Никола. Учители и другари. София, Профиздат, 1983. с. 47.
  38. ↑ Георги Лозанов, Орлин Спасов. Дневен Труд Лидерът. София, Книгоиздателска къща Труд, 2002. ISBN 954-528-344-0. с. 6.
  39. ↑ Панайотов, Филип. На колко години е вестник Труд // Култура. 15 септември 2006.
  40. ↑ CONOR.BG // Посетен на 13/07/2021.
  41. ↑ Тончев, Атанас. Бълхите, които изядоха лъва. Изд. авт., 1999. с. 30 – 40.
  42. ↑ Панайотов, Филип. Дневен Труд Лидерът. София, Книгоиздателска къща Труд, 2002. ISBN 954-528-344-0. с. 54, 55.
  43. ↑ Фондове, опис 8, a.e. 2771. Централен_държавен_архив // 15/02/1952 г. Посетен на 22/07/2021.
  44. ↑ Тончев, Атанас. Бълхите, които изядоха лъва. Изд. авт., 1999. с. 72, 73.
  45. ↑ а б в Борис Милев – Огин // Oт Георги Димитров – Гошкин Култура – Брой 27 (858). 30 юни 1973.
  46. ↑ ПРОТОКОЛ № 38 ОТ 21 ЯНУАРИ 1958 Г. // Посетен на 12/07/2021.
  47. ↑ Никола Алексиев, Борис Милев на 70 години. Всеотдаен воин на партията // Вестник „Труд“. 29/06/1973 г.
  48. ↑ Караманчев, Валентин. Сестри Палавееви в бурята на историята // Дед, или разгромът от Давид Овадия.
  49. ↑ Directory of Bulgarian Officials, Central Intelligence Agency, 1965
  50. ↑ Информация в Maitron/Editions de l'Atelier – Tous droits réservés
  51. ↑ Решение № 141 от 1 юни 1963 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП // Посетен на 20/07/2021.
  52. ↑ Централен държавен архив, a.e. 2627. Решение „А“ N° 732 на политбюро на ЦК на БКП // 24 ноември 1971 г. Посетен на 22/07/2021 г.
  53. ↑ Решение „А“ N° 392 на политбюро на ЦК на БКП. Централен държавен архив, фонд 1 Б, опис 35, a.e. 4193 // Посетен на Посетен на 22/07/2021 г.
  54. ↑ Електронен каталог на НБКМ. Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“
  55. ↑ Библиоман. Страници, Борис Милев – Огин // Посетен на 29/08/2021.
  56. ↑ 4eti.me. Странци – Борис Милев – Огин // ИСТОРИЯ, МЕМОАРИ. Посетен на 01/10/2021.
  57. ↑ Париж гладува, Париж студува, но вече не чувства срам Парижкото въстание – август, 1944 // НАБИС. Посетен на 30/08/2021.
  58. ↑ Архив. Българска национална филмотека
  59. ↑ Павлова, Павлина. Апостолът на свободата // списание Киноизкуство 6. юни 1955.
  60. ↑ Тотев, Христо. Песента на Арда // списание Киноизкуство 5. май 1958.
  61. ↑ Отбелязваме Деня на българското кино Копирано от standartnews.com
  62. ↑ Сборник пиеси от български автори. София, Профиздат, 1952. ISBN COBISS.BG-ID – 1077789924.
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Борис_Милев&oldid=11417849“.