Борис III

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Борис.

Борис III Обединител
Цар на българите
BASA-3K-7-342-28-Boris III of Bulgaria.jpeg
Портретна снимка от началото на 1940-те г.
Лични данни
Управление

от 3 октомври 1918 г.
до 28 август 1943 г.
24 години, 10 месеца и 25 дни

Коронация 3 октомври 1918 г.
Пълно име Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски
Роден
Починал
28 август 1943 г. (49 г.)
Погребан в Рилския манастир
Предшественик Фердинанд I
Наследник Симеон II
Семейство
Династия Сакскобургготски
Баща Фердинанд I
Майка Мария Луиза
Брак Йоанна Савойска
Потомци Княгиня Мария Луиза
Княз Симеон Търновски
Борис III Обединител в Общомедия

Борѝс III Обединител[1][2][3][4][5] (официално: Негово Величество Борисъ III, по Божията милость и Народната воля, Царь на Българитѣ, Принцъ Саксъ-Кобургъ-Гота и Херцогъ Саксонски) е престолонаследник и принц Търновски от раждането си на 30 януари 1894 г. до 2 октомври 1918 г. и цар на България от коронацията си 3 октомври 1918 г. до смъртта му на 28 август 1943 г. Той е син на цар Фердинанд I, който абдикира в негова полза след поражението на България през Първата световна война. [5]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Подпис на цар Борис III. Източник: ДА „Архиви“
Борис като престолонаследник през 1905 г.
Борис като младеж
Cкиптър на цар Борис
Лична карта на Борис III
Царски монограм на Борис III
Срещата на цар Борис III с Адолф Хитлер във Волфсшанце, Източна Прусия, 14 август 1943 г.

Роден е на 30 януари (18 януари стар стил) 1894 г.[5] в Двореца в София. Пълното му име е Борис Клемент Роберт Мария Пий Станислав Сакскобургготски. Негов католически кръстник е папа Лъв XIII, а православен кръстник е император Николай II. През Балканските (1912 – 1913 г.) и Първата световна война участва като офицер за свръзки по фронтовете в Действащата армия; подполковник (1916 г.), генерал-майор (1918 г.). Царят има роман с младата принцеса Мария Румънска, но политически пречки осуетяват брака им [6] В края на Първата световна война е прогласен за цар на България след абдикацията на баща си.

Макар и неохотно, Борис III санкционира преврата от 9 юни 1923 г. След провала на режима, установен с преврата от 19 май 1934 година, страната е управлявана с форма на парламентарен мажоритаризъм, контролиран от царя. Въпреки това се провеждат парламентарни избори и съществува легална правителствена опозиция. В изборите през 1938 г. за първи път са дадени избирателни права на жените в България.

Борис III, министър-председателят Кимон Георгиев и принц Кирил при откриването на IV Международен конгрес за византийски изследвания, София, 9 септември 1934 г.

Втора световна война[редактиране | редактиране на кода]

След началото на Втората световна война Борис III насочва България към неутралитет. С помощта на Берлин и Москва, София успява да си върне от Букурещ Южна Добруджа чрез Крайовската спогодба от 1940 г.

През 1940 царят подписва Закона за защита на нацията, който лишава евреите от повечето граждански права и по същество представлява копие на Нюрнбергските закони на Германия.

През 1940 г. Борис III отклонява съветските предложения за сключване на договор за мир и дружба в които е включена и възможност за бъдещо съвместно присъединяване към Оста Рим-Берлин-Токио. През януари 1941 г. обаче той и правителството на проф. Богдан Филов се съгласяват България да се присъедини към Тристранния Пакт.

През март – април 1941 г. германските войски атакуват Югославия и Гърция от българска територия, с което де факто и България става съвоюваща страна. След края на бойните действия България получава възможността да администрира до края на войната земите, известни от историята като Поморавие, Вардарска Македония и Беломорие. Във връзка с това цар Борис III е наречен Цар Обединител.[7]

След избухването на войната със СССР, макар и съюзник на Германия, България продължава да поддържа дипломатически отношения със СССР и не изпраща редовни войски на Източния фронт. Царят не позволява на фронта да замине дори и легион от доброволци (подобно на испанската Синя дивизия), въпреки че в Германската легация в София били постъпили 1500 молби на български младежи – ратници и легионери, които искат да се бият срещу болшевизма.[8]. На 13 декември 1941 г. България обявява война на Великобритания и САЩ, с което на практика се позиционира окончателно в лагера на нацистките съюзници.

През 1943 г. като част от т.нар. окончателно решение на еврейския въпрос българските власти започват депортацията на евреите от „новите земи“, както и част от евреите от старите територии на страната. Първата част от плана за депортация на 20 000 евреи е осъществена със съдействието на държавната администрация на профашисткото правителство на Богдан Филов, по време на която в Треблинка са изпратени 11 343 евреи от новоприсъединените области, а тези от Стара България са спасени след активната намеса основно от страна на Светия синод на Българската православна църква, както и след писмо на под-председателя на Народното събрание Димитър Пешев и намесата на видни интелектуалци, опозиционери и др.

Смърт[редактиране | редактиране на кода]

Цар Борис III умира неочаквано след кратко боледуване в 16:22 ч. следобяд на 28 август 1943 г., скоро след като се връща от визита при Хитлер. Според дневника на германския аташе в София по това време, полковник фон Шьонебек, двамата германски доктори, които са се грижили за царя – Зайц и токсикологът Ханс Епингер – са вярвали, че царят е умрял от същата отрова, която д-р Епингер намерил две години по-рано при аутопсията на гръцкия първи министър Йоанис Метаксас, бавнодействаща отрова, която действа след седмици и причинява появата на петна по кожата преди смъртта. Слухове за смъртта му твърдят, че е отровен по нареждане на Хитлер, за когото се знае, че е бил бесен след последната си среща с царя и неговия отказ да предаде българските евреи и да изпрати войски срещу СССР.

След петдневно поклонение[5] в катедралата „Св. Александър Невски[9], на 5 септември траурното шествие [1] достига до Рилския манастир, където е погребан в манастирската църква [10].

Наследява го на престола невръстният му син цар Симеон II, от чието име управлява избраният от народното събрание регентски съвет – проф. Богдан Филов, княз Кирил и генерал-лейтенант Никола Михов до преврата на 9 септември 1944 г., когато е назначен от комунистите последният регентски съвет в състав: акад. Тодор Павлов, проф. Венелин Ганев и Цвятко Бобошевски, който управлява до установяването на републикански режим на 15 септември 1946 г.

Наследство[редактиране | редактиране на кода]

Царство България
Династия Сакскобургготски
Coat of arms of Bulgaria (1927-1946).svg
Фердинанд I
Борис III
Симеон II

През 1946 г., по нареждане на комунистическите управници, останките му са ексхумирани и осквернени и тялото му е препогребано в малък параклис в парка на двореца „Врана“. [5] През 1949 г. този параклис е взривен и заравнен.[5]

В лявата страна от гроба се намира резба, изработена на 10 октомври 1943 г. от жители на село Осой, Дебърска околия, с надпис:

На своя Царь Освободитель Борисъ III отъ признателна Македония.

След 10 ноември 1989 г. парламентарна комисия ръководи издирването на тленните останки на царя, но е открито само сърцето му, което се намира на гробното място в парка на двореца „Врана“. То е препогребано на мястото на възстановения гроб в Рилския манастир през 1993 г. [5]

По повод на 70-годишнината от смъртта на Борис III, за първи път след Деветосептемврийския преврат от 1944 г. военен караул застава на гроба на монарха на 31 август 2013 г. Българският патриарх и софийски митрополит Неофит заедно със синодалните митрополити извършват две тържествени богослужения. [5]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

През 1930 г. Борис се жени тържествено в Асизи за италианската принцеса Джована Савойска, която става българска царица под името Йоанна.

Раждат им се 2 деца:


Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Цар Борис III сред висши офицери – ДАА

Награди[редактиране | редактиране на кода]

  • Орден „Св. св. Равноапостоли Кирил и Методий“
  • Военен орден „За храброст“ I степен (като владетел)
  • Военен орден „За храброст“ VI степен (като престолонаследник)
  • Царски орден „Св. Александър“, Велик кръст
  • Орден „Св. Андрей Първозвани“, Руска империя
  • Национален орден „Почетен легион“, Велик офицер, Франция
  • Орден „Пур-льо-лерит“, Германска империя
  • Орден „Железен кръст“, Германска империя
  • Орден „Червен орел“, огърлие, Прусия
  • Орден „За военна заслуга“, Австро-Унгария
  • Орден „Върховен орден на Светейшото Благовещение“, Италия
  • Орден „Бял орел“, Полша
  • Орден „Меджидие“ с брилянти, Османска империя

Генеалогия[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. R. J. Crampton – „Bulgaria“, Oxford University Press, 2007, page 258
  2. Geoffrey Hindley – „The royal families of Europe‎“, 2000, Constable, page 91
  3. Biljana Vankovska, Håkan Wiberg – „Between past and future: civil-military relations in the post-communist Balkans“, 2003, I.B.Tauris, page 76
  4. Jean W. Sedlar – „The Axis Empire in Southeast Europe 1939 – 1945“, 2007, page 79
  5. а б в г д е ж з Владимирова, Петя. За първи път от 70 години на гроба на цар Борис ІІІ ще застане почетен военен караул. // www.dnevnik.bg. Икономедиа АД, 24 август 2013. Посетен на 24 август 2013.
  6. Михаил ТОПАЛОВ, Цар Борис IIIтруд, 27.11.2010 г.
  7. Стателова, Е. Стойчо Грънчаров, История на България, Т. III – История на Нова България 1878 – 1944, С., Изд. къща „Анубис“. 1999, с. 604. ISBN 978-954-426-720-9
  8. цар Борис III: По-добре черен хляб, отколкото черни забрадки, Труд, 30 януари 2014
  9. Снимка от lostbulgaria.com
  10. Снимка от lostbulgaria.com

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за

Допълнителна литература[редактиране | редактиране на кода]

Фердинанд I Цар на българите (3 октомври 1918 – 28 август 1943) Симеон II