Боянски майстор

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Ктиторски портрети на севастократор Калоян и съпругата му Десислава, Боянската църква 1259 г.

Боянски майстор e понятие използвано в историческата наука и изкуствознанието[1] за обозначаване на група средновековни художници, изписала през 1259 г. по поръчка на севастократор Калоян прочутата Боянска църква.

Стенописите[редактиране | редактиране на кода]

Стиловите им особености ги причисляват към Търновската живописна школа, следваща традициите на Палеологовия Ренесанс. Андрей Грабар ги отнася към „най-чистото византийско изкуство“, признавайки, че те характеризират и българското изкуство от епохата.[2]. В канонично отношение те следват утвърдените традиции. Според Никола Мавродинов стенописите от 1259 г. (на „Боянския майстор“) много по-точно отговарят на византийския канон от по-стария живописен слой, датиращ от 11 век.

Правят впечатление многобройните образи на светци войни (10 на брой), типични за Търновската школа[3]) и на Христос: „Пантократор“ (Вседържател), „Емануил“ (Младеж), „Евергет“ (Благославящ), „Убрус“, „Керамидион и уникалното изображение „Христос по-стар от дните“[3], представящо Исус като белобрад старец.

Изображенията на светците-войни, на „Христос Емануил“ и други не отстъпват по художествени качества на Константинополските образци. Изписани са пълнокръвни образи на живи хора с портретни черти. Това са одухотворени лица, които предизвикват вълнение у зрителя.

В някои от детайлите се откриват битови подробности от живота на българите от XIII век. Характерна в това отношение е сцената Тайната вечеря.

Впечатляват изобразените в притвора ктиторски портрети на севастократор Калоян и съпругата му Десислава и на царстващата двойка – цар Константин Тих и царица Ирина. Това са истински портрети, а не типизирани канонични фрески. Изпълнени са реалистично, от тях може не само да се съди за модата в облеклото на висшата българска аристокрация от епохата. [4], но и да се доловят черти от душевността и характера на персонажите. Особено силно е въздействието на портрета на Десислава, наречен от изкуствоведа Андрей Грабар „едно от най-забележителните творения в Бояна“. Подобно на Никола Мавродинов и той вижда в образа и западно (латинско) влияние, особено в позата и ̀и жестът на ръката, придърпваща шнурчето на мантията.[2]. Това е един от най-ранните исторически достоверни портрети на българска аристократка.

Кой е Боянският майстор[редактиране | редактиране на кода]

Детайл от стенописа „Христос сред книжниците“
Боянският царственик, споменаващ зограф Василий от Субоноша

Според Казимир Попконстантинов и Божидар Димитров, „Боянският майстор“ е българинът протозограф Василий от село Субоноша, Сярско, работил със своите помощници – зографа Димитрий и още един, неизвестен иконописец. Твърденията му се основават на тълкуванието им на откритието, направено през март 2008 година от екипа, изрършващ консервационните работи в църквата под ръководството на проф. Григорий Григоров и Владимир Цветков.

В една от нишите е разкрит ескиз на лице, направен върху мократа тогава мазилка и надпис с въглен, разчетен като „Аз В_ _ _ан“. Ако това е автопортрет на майстора, както смята Б. Димитров, може да се види, че художникът тогава е бил на възраст около 50 – 55 години, с висок ръст и умни очи. Други считат, че е ескиз на цар Давид. Проучващите надписа експерти, Казимир Попконстантинов и Зарко Ждраков, са го разчели като „Аз Василий писах“.

В подкрепа на твърдението, че зографът Василий е реална историческа личност, първомайстор с отношение към църквата на севастократор Калоян, Казимир Попконстантинов посочва записаното в „Боянския поменник“ (ръкопис от Боянската църква, съдържащ списък с имена на български царе, патриарси и някои велможи от средните векове, в който се чете „вечна памет“ за тях на църковни празници). Там, съвсем не според ранга си е вписан и „Василий Зограф от с. Субоноша, Серско“. Това име отсъства в други подобни поменици и причината този зограф да е поменаван от боянчани наравно с патриарси и царе е неговото забележително дело в тяхната църква.

Според Иван Петрински, името на селото е грешно разчетено и става въпрос за зографа Василий от Сяр, и отделно, за Ношо (много разпространено име през XVI-XVII в.) от с. Субо. Невъзможно е да се направи връзка между майстора Василий, чието дело са стенописите в Боянската църква, и зографа Василий, споменат 350 години по-късно в Боянския поменик.[5]

Археологът Николай Овчаров, изразява съмнения в достоверността на твърденията, че подписът е именно на „Боянския майстор“. Той заявява, че може да е направен от всеки посетител[6]. По този повод, между него и Божидар Димитров възникна публичен конфликт[7]. Директорът на НИМ заявява, че надписът е положен върху мократа мазилка и то когато до вътрешността на църквата не е имал достъп страничен човек. Според обичая, освен живописците никой не е имал право на присъства там по време на работа, дори ктитора – севастократор Калоян. Скоро след това е положена замазка с фин грунд, така че подписът може да е оставен единствено от някой от зографите, твърди той. Като допълнителни доводи за тезата си посочва сведенията от „Боянския поменник“ и две икони, за които се смята, че са други достигнали до нас произведения на зограф Василий.

Според мнението на епиграфа Коста Хаджиев, изложено на Националната археологическа конференция в Шумен (26 – 29 май 2008 г.), твърденията, че е открита самоличността на „Боянския майстор“ не се основават на научни доводи[8]. Той смята, че името трябва да се чете като „Василие“ а не „Василий“. Отбелязва също, че формата „аз писах“ е използвана, когато някой е желаел да увековечи присъствието си в църквата и не е задължително да е дело на зограф. Изключително редките случаи на автографи на средновековни иконописци (подпис от 14 век в днешна Македония и от 12 век в катедралата „Света София“ в Киев) не приличат на надписа от Боянската църква. Хаджиев оспорва и мнението, че изобразеното лице е автопортрет. Той смята, че „автопортрет като понятие в Средновековието няма“[8].

Галерия[редактиране | редактиране на кода]

Произведения, посветени на Боянския майстор[редактиране | редактиране на кода]

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Църквата е обект на изследвания от страна на изкуствоведите Андрей Грабар и Виктор Лазарев, специалисти в областта на византийското изкуство.
  2. а б „Избрани съчинения“, том I, Андрей Грабар, издателство „Наука и изкуство“, София, 1982 г. – Отражение на латинския свят в едно изображение на Балканите от XIII век, стр. 54
  3. а б „Старобългарско изкуство“, Том II – Никола Мавродинов, издателство „Наука и изкуство“, София, 1959 г.
  4. Никола Мавродинов обръща внимание на детайлите в облеклото и жеста на Десислава, опъваща с дясната си ръка шнурчето на мантията си. Според него този мотив е заимстван от изкуството на Западна Европа.
  5. Петрински, Иван. „Приказка за цар Ройгос, за хуждоника Василий и за научните постижения“, „Истинската история на България“. Ciela., стр. 198.
  6. „Николай Овчаров оспорва откриването на Боянския майстор“ – Vsekiden.com, архив на оригинала от 13 март 2016, https://web.archive.org/web/20160313115259/http://www.vsekiden.com/?p=25927, посетен на 26 юли 2008 
  7. „Учени се впуснаха да обиждат откритията си. Кое е по-голямо: Перперикон или Боянската църква, Николай Овчаров или Божидар Димитров?“ – Ruse News, архив на оригинала от 1 април 2008, https://web.archive.org/web/20080401011149/http://www.brjag.eu/news,1,16183.htm, посетен на 26 юли 2008 
  8. а б „Боянският майстор не се казва Василий“ – Dveri.bg

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]