Броненосни крайцери тип „Джузепе Гарибалди“

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Броненосни крайцери тип „Джузепе Гарибалди“
ARA Garibaldi.jpg
Броненосен крайцер „Гарибалди“
Флаг Италия Италия
Япония Япония
Аржентина Аржентина
Испания Испания
Клас и тип Броненосен крайцер
Производител Корабостроителници в Генуа, Ливорно и Венеция, Италия.
Живот
Заложен 1894 г.
Спуснат на вода 27 май 1895 г.
Влиза в строй 14 юли 1895 г.
Изведен от
експлоатация
утилизиран 5 ноември 1936 г.
Състояние извън експлоатация
Характеристика
Дължина 111,7 m
Ширина 18,9 m
Газене 7,32 m
Задвижване 2 парни машини с тройно разширение; 8 огнетръбни котли
или от 16 до 24 водотръбни котли; 2 винта, 13 000 – 13 500 к.с.
Скорост 19 възела
(35 km/h)
Водоизместимост от 6,800 t до 7,700 t (стандартна)
Броня на борда: 70 – 152 mm
на палубата: 25 – 38 mm
барбети: 102 – 152 mm
каземати: 152 mm
на бойната рубка: 152 mm
Екипаж 600 души,
Далечина на
плаване
4000 морски мили при 10 възела ход
Въоръжение
Артилерия 2×1 254 mm
или 2×2 203 mm
или 1×1 254 mm и 1×2 203 mm
10×152 mm и
6×120 mm или
14×152 mm
10×57 mm или
10×76,2 mm
Торпеда 4×457 mm ТА
Броненосни крайцери тип „Джузепе Гарибалди“ в Общомедия

Джузепе Гарибалди“ (на италиански: Guiseppe Garibaldi) са серия броненосни крайцери построени в Италия през периода от 1894 г. до 1905 г. Построени са 10 кораба, които са част от флотите на Аржентина, Испания, Италия и Япония. Корабите от този проект участват в Испано-американската война, Руско-японската война, Итало-турската война и Първата световна война.

История на проекта[редактиране | редактиране на кода]

През 1892 г. главният конструктор на италианския флот Бенедето Брин възлага техническо задание за създаване на боен кораб среден по тонаж, който може да изпълнява както крайцерски задачи, така и такива, които се възлагат на броненосци. Решението е обединяване на по-ранният проект броненосни крайцери тип „Виттор Пизани“ (бързоходни и добре бронирани, но слабо въоръжени) и току-що заложените броненосци тип „Филиберто“, от които новия тип кораби взема двете намалени кули на главния калибър и характерния симетричен силует с една мачта между двата раздалечени комина. Детайната разработка на проекта се води от Едуардо Масдеа, по-рано разработил проекта на „Пизани“.

1894 г. на стапелите на фирма „Ансалдо“ в Генуа е заложен главният кораб на серията, който получава името „Джузепе Гарибалди“. Корабите са предназначени за италианския флот, но нелошите им бойни харакйтеристики и умерената им стойност (около 700 хиляди паунда) и бързите темпове на строителство ги правят много атрактивни за експорт, особено ако купувача е пред вероятна война в близко бъдеще. Като резултат първите пет крайцера на серията биват продадени на четири други държави – четири на Аржентина, която се готви за война с Чили и един на Испания, която е пред война със САЩ.

Трите последващи кораба, заложени през 1898 г. влизат в състава на италианския флот. Първоначално корабите за него са четири, но в 1901 г. последният бива отказан, понеже проектът бил вече класифициран като остарял. Въпреки това в 1902 г. „Ансалдо“ получава нова поръчка от Аржентина за още два кораба от този тип, които впоследствие биват отказани. След анулиране на поръчката „Ансалдо“ предлага корабите на Русия, но въпреки изгодната оферта за практически вече готови кораби при наближаваща война с Япония, Русия се отказва от нея. В края на 1903 г. крайцерите са купени от Япония, която не изпуска изгодната сделка.

Конструкция[редактиране | редактиране на кода]

Схема на крайцера „Джузепе Гарибалди“: артилерия и броня

Като цяло крайцерите „Гарибалди“ имат еднаква конструкция, като основните разлики са в силовата установка и състава на въоръжението. Първите пет кораба са с проектна водоизместимост от 6775 t, а следващите три (за италианскиа флот) – 7240 t. Последните два (японските „Ниссин“ и „Касуга“) – 7700 t.

Корпус[редактиране | редактиране на кода]

Стоманеният корпус на кораба е относително широк в сравнение с дължината му (6:1), разширявайки се в централната част. Корабът е с ниски бордове (в носа – 5,8 m), с таран и гладка палуба. На централната масивна надстройка има два комина и една мачта с бойни марсове между тях. Пред предния комин се намират постовете на управление – бойната рубка, а над нея – щурманската и рулевата рубки, които са съединени чрез надпалубни проходи с кърмовия мостик, който се намира зад втория комин.

Силова установка[редактиране | редактиране на кода]

Двете парни машини с тройно разширение, произведени в Италия по британски лиценз, задвижват два винта. На първите три кораба са поставени по осем цилиндрически огнетръбни котли; на пет от следващите по-новите водотръбни котли на „Никлос“ или „Белвил“ (от 16 до 24). На двата последни кораби, по настояване на аржентинците, са поставени първоначалните по проект по-евтини огнетръбни котли. Мощността на машините при естествена тяга е около 8000 к.с., което било около 18 възела ход, а при форсирана тяга – 13 000 к.с. и 20 възела скорост, което за тогава вече не е особено бърз ход. Практически скоростта на крайцерите не превишава 19,5 възела. Проектният запас гориво е 400 t въглища, а максималният – 1000 t, което позволява далечина на плаване при 10 възела ход съответно 2000 и 4800 мили – приемливо за Средиземно море, но не и за океанско плаване. На последващите пет кораба мощността на машините е увеличена до 13 500 к.с., а запасът въглища нараства до 650 t (нормален) и 1200 t (максимален).

Брониране[редактиране | редактиране на кода]

Първите три крайцера са с италианска броня, тип „Харви“; бронята на последващите кораби е тип „Круп“, която е значително по-здрава. Бронирането е сравнително тънко, но покрива по-голямата част от корпуса. Това предполага, преди всичко, защита от скорострелната артилерия среден калибър, на която тогава бива възлагано решаващото значение в боя. Бронираният пояс, широк 3 m, е по ватерлинията по цялата дължина на кораба. Дебелината му в центъра на корпуса е 152 mm, а в краищата – наполовина. В централната част на корпуса над бронепояса се намират бронираните каземати на оръдията от средния калибър с дебелина 152 mm, отпред и отзад батареята е защитена с бронирани траверси, дебели 127 mm. Главният калибър е защитен от бронираните му кули. Бронепалубата е дебела 22 – 37 mm. Допълнителна защита представляват разположените над скосовете на бронираната палуба кофердами с въглища. За защита на каземата на средния калибър артилерия от попадения отгоре на последните крайцери на серията допълнително бива поставена горна бронирана палуба дебела 40 mm.

Въоръжение[редактиране | редактиране на кода]

Главният калибър на крайцерите е 254 mm (10 дюймови) или 203 mm (8 дюймови) оръдия на фирмата „Армстронг“ съответно в едно или двуоръдейни носови и кърмови кули. От първите пет кораба три са въоръжени с две 10 дюймови, един – с четири 8 дюймови оръдия. Купеният от испанците крайцер „Кристобал Колон“ трябвало да получи нови две 240 mm оръдия на фирмата Кане (Франция), но потъва преди да бъдат поставени. Трите последващи кораба, за италианския флот, получават комбинирано въоръжение на главния калибър – носова кула с 10 дюймово и кърмова с две 8 дюймови оръдия. Същото въоръжение има и купеният от Япония крайцер „Касуга“, а на другия японски крайцер „Ниссин“ двете кули са с 8 дюймови оръдия.

При всички крайцери на батарейния каземат има по десет 152 mm (6 дюймови) оръдия на „Армстронг“ – по пет на всеки борд. Каземата е с обикновена конструкция и те не могат да стрелят по носа или по кърмата. Освен това, заради ниското си разположение, те не могат да стрелят при силно вълнение. На горната палуба биват поставени на открито още четири 152 mm или шест 120 mm оръдия. 6 дюймовки на горната палуба имат един от първите пет кораба в серията (аржентинския „Генерал Белграно“) и всички пет последващи кораба.

Вспомагателната малокалибрена артилерия е основно на мостиците и бойните марсове. Тя е от десет 57 mm (на първите пет кораба) или 76 mm оръдия (на последващите пет крайцера), а също така имат от шест до дванадесет 37 mm или 47 mm скорострелни оръдия. Минното въоръжение се състои от четири въртящи се бордови 457 mm торпедни аппарата.

Представители[редактиране | редактиране на кода]

Име Служи на Влязъл в строй Корабостроителница Оръдия Г и С калибър Котли
Гарибалди Аржентина Аржентина 1896 „Ансалдо“, Генуа 2 × 254 mm; 10 × 152 mm; 6 × 120 mm 8 огнетръбни
Сан Мартин Аржентина Аржентина 1898 „Орландо“, Ливорно 4 × 203 mm; 10 × 152 mm; 6 × 120 mm 8 огнетръбни
Кристобал Колон Испания Испания 1897 „Ансалдо“, Генуа 10 × 152 mm; 6 × 120 mm 8 огнетръбни
Генерал Белграно Аржентина Аржентина 1898 „Орландо“, Ливорно 2 × 254 mm; 14 × 152 mm; 8 огнетръбни
Пуейрредон Аржентина Аржентина 1898 „Ансалдо“, Генуа 2 × 254 mm; 10 × 152 mm; 6 × 120 mm 16 „Белвил“
Джузепе Гарибалди Италия Италия 1901 „Ансалдо“, Генуа 1 × 254 mm; 2 × 203 mm; 14 × 152 mm; 21 „Никлос“
Варезе Италия Италия 1903 „Орландо“, Ливорно 1 × 254 mm; 2 × 203 mm; 14 × 152 mm; 24 „Белвил“
Ниссин Япония Япония 1904 „Ансалдо“, Генуа 4 × 203 mm; 14 × 152 mm; 8 огнетръбни
Касуга Япония Япония 1904 „Ансалдо“, Генуа 1 × 254 mm; 2 × 203 mm; 14 × 152 mm; 8 огнетръбни
Франческо Феручио Италия Италия 1905 Държавни корабостроителници, Венеция 1 × 254 mm; 2 × 203 mm; 14 × 152 mm; 24 „Никлос“

История на службата[редактиране | редактиране на кода]

В испанския флот[редактиране | редактиране на кода]

Броненосен крайцер „Кристобал Колон“

„Кристобал Колон“ е третият крайцер от серията „Гарибалди“, купен е от Испания през 1896 г. още на стапелите заради вече очертаната заплаха от война със САЩ. Към момента на започване на Испано-американската война на крайцера не били поставени оръдията на главния калибър. Въпреки това той участва в похода към бреговете на Куба като част от ескадрата на адмирал Паскуал Сервера, където взема участие в решаващото сражение при Сантяго де Куба на 3 юли 1898 година.

По време на битката макар и без оръдия голям калибър „Колон“ се представя най-добре от трите други кораба в испанската ескадра. Крайцерите испанска постройка, без да могат да водят ефективен огън, се показват силно уязвими от вражеските снаряди, докато „Колон“ получава само леки повреди и дор имал няколко добри попадения в американските кораби. Независимо от това, заради липсата на скорост, „Колон“ не успява да се откъсне от преследвачите, насочва се към плитките крайбрежни води, засяда там и спуснал флага си. При опит на противника да го изтегли от плитчините, крайцерът се обръща и потъва.

В японския флот[редактиране | редактиране на кода]

Броненосен крайцер „Касуга“

Япония купува два крайцера от проекта „Гарибалди“ – „Ниссин“ и „Касуга“ през декември 1903 г. – в навечерието на Руско-японската война. През април 1904 година са включени в състава на бойните сили на флота. Японците решават да не използват бавните крайцери в съединението на техните броненосни крайцери които са по-модерни. „Ниссин“ и „Касуга“ биват използвани при обстрела на руските позиции при обсадата на Порт-Артур (10 дюймовото оръдие на „Касуга“ е най-далекобойното оръдие в японския флот), а при появата в морето на руския флот се включват в състава на основната ескадра от броненосци на адмирал Хейхатиро Того, попълвайки дупката получена след загубата през май 1904 година на броненосците „Хацусе“ и „Ясима“ от руски мини. „Ниссин“ при това е кораб на младшия флагман на 1-ви боен отряд.

Заедно с японските броненосци „Ниссин“ и „Касуга“ вземат участие в решаващите сражения на войната – сражението в Жълто море на 10 август 1904 и при Цушима на 27 май 1905 година. В тези сражения крайцерите показват висока скорострелност и точна стрелба, въпреки че високото темпо на стрелбата често води до взривяване на собствените снаряди в ствола на оръдията. В битката при Цушима „Ниссин“ така губи три от четирите си 8 дюймови оръдия. Крайцерите също така показват и уязвимост от огъня на големокалибрената артилерия на руските кораби. Въпреки това, даже с няколко попадения на 12 дюймови снаряди (305 mm), крайцерите „гарибалдийци“ не излизат от строй и останали в сражението.

Кула на ГК на крайцера „Ниссин“ след битката при Цушима

След войната старите огнетръбни котли на крайцерите биват сменени с по-модерни водотръбни котли, японско производство. По време на първата световна война „Ниссин“ действа в Тихия океан (участва и в преследването на немската Източно-Азиатска ескадра), а в 1917 г. е насочен към Средиземно море за борба с немските и австро-унгарските подводници.

През 1925 г. „Касуга“, а 1927 и „Ниссин“ биват направени учебни кораби. 1935 г. „Ниссин“ е изключен от списъците на флота и е направен опитен кораб, а в 1936 е вече кораб-мишена и е потопен при изпитанията на нови артилерийски системи от огъня им. „Кассуга“ продължава да служи до 1942 година, когато е превърнат на блокшив. 1945 г. е потопен от американската авиация.

В италианския флот[редактиране | редактиране на кода]

Италия успява да остави за себе си едва 6-я, 7-я и 8-я от крайцерите „Гарибалди“. Строитеството на последния от тях – „Франческо Феручио“ се прави на държавните стапели във Венеция и влизането му в строй се проточва до средта на 1905 година, когато вече този проект се смята за напълно остарял. През 1909 г. всичките три еднотипни крайцери-„гарибалдийци“ – „Джузепе Гарибалди“, „Варезе“ и „Феручио“ – са преведени в резервна дивизия и след това действат основно заедно.

Броненосен крайцер „Джузепе Гарибалди“

По времето на итало-турската война (1911 – 1912) крайцерите, образуват заедно със стария крайцер „Марко Поло“ и канонерка към тях 2-ра дивизия на 2-ра ескадра на Съединения флот на Италия и действат по крайбрежието на Северна Африка. Те безнаказано от голяма дистанция обстрелват бреговите укрепления на Триполи през септември и Тобрук през декември на 1911 година. През февруари 1912 „Гарибалди“ и „Феручио“ атакуват отряд турски кораби в Бейрут и потопяват канонерката (стар малък броненосец) „Авни-Иллах“ и миноносеца „Анкара“. Април 1912 г. крайцерите обстрелват турските позиции при Дарданелите.

През Първата световна война, в която Италия встъпва през 1915 г., съединението на „гарибалдийците“ (заедно със стария крайцер „Виттор Пизани“) обстрелват крайбрежието на Австро-Унгария до Рагуза. На 18 юли 1915 по време на поредния обстрел на крайморската железопътна линия крайцера „Джузепе Гарибалди“ бива торпилиран от австрийската подводница U-4 и потънал след няколко минути. „Феручио“ след това бива използван като охрана на комуникациите и снабдяването на италианските войски в Албания, а „Варезе“ е в небоеспособно състояние на базата в Бриндизи. От 1919 г. „Варезе“ е направен учебен кораб, през 1923 г. е изключен от списъка на флота и предаден за скрап. 1924 г. учебен кораб е направен и „Феручио“, който през 1929 г. е разоръжен, а на следващата година е изключен от флота.

В аржентинския флот[редактиране | редактиране на кода]

Аржентина има най-голямо число от корабите на проекта, заради стремежа си в предстоящия конфликт с Чили да формира броненосен флот от еднотипни кораби. В края на 1896 в Буенос Айрес пристига главния кораб на серията: „Гарибалди“, а в течение на 1898 г. в Аржентина пристигат крайцерите „Сан Мартин“, „Генерал Белграно“ и „Пуейредон“. От 1902 г. в Италия по аржентинска поръчка се строят още два крайцера по този проект – „Ривадавия“ („Митре“) и „Морено“ („Рока“) (бъдещите „Ниссин“ и „Касуга“). След като Чили поръчва в Англия два бързоходни броненосци – „Конститусион“ и „Либертад“ (бъдещите „Свифшур“ и „Триумф“), способни ефективно да се борят с „гарибалдийците“, Аржентина склонила към дипломатическо урегулиране на конфликта и двете поръчки биват анулирани.

Съединението от четири крайцера „Джузепе Гарибалди“ продължава да бъде основна бойна сила на аржентинския флот, въпреки че към 1910 г. „Гарибалди“ поддържа ход само от 14 възела, а „Пуейредон“ – 16. През 1915 година Аржентина получава поръчаните в САЩ линкори „Ривадавия“ и „Морено“ и възниква въпроса какво да се прави с остарелите кораби. 1917 г. Гарибалди, а през 1920 г. и „Сан Мартин“ са преправени в учебни. През 1932 г. са преквалифицирани в кораби на бреговата отбрана, а в периода 1935 – 1936 са изключени от списъците на флота. „Гарибалди“ е утилизиран, а корпуса на „Сан Мартин“ до 1947 година се използва като понтон.

„Генерал Белграно“ и „Пуейредон“, които са в по-добро техническо състояние през 1926 – 1930 години минават сериозна модернизация. Котлите им биват заменени с такива, работещи на петрол. Старите мачти са сменени с по-леки трикраки такива. Свалени са 6 дюймовите оръдия, заедно с бронята им. Среднокалибрената артилерия вече е шест нови 152 mm оръдия на горната палуба. Поставени са и няколко нови зенитни оръдия. Въпреки модернизацията те не са годни за крайцерска служба. През 1933 г. „Белграно“ става плаваща база за подводниците от типа „Санта Фе“, а „Пуейредон“ се води кораб на бреговата отбрана, като в 1941 г. бив направен учебен кораб. През 1947 г. „Белграно“ бива изключен от флота и предаден за скрап. „Пуейредон“ продължава да служи до 1954 година, когато е изключен от списъците на флота и на собствен ход отива в Япония за последваща утилизация.

Обща оценка на проекта[редактиране | редактиране на кода]

За сравнително малката за съответния клас водоизместимост „гарибалдийците“ имат бойна моща съответсваща на доста по-големи техни събратя. При което, обаче, те, които следва да съчетават преимуществата на броненосците и крайцерите, не притежават нито едните, нито другите. За крайцери са твърде бавни, с малка далечина на плаване и лоша мореходност. За броненосци са слабо защитени, поради тънката си броня. Фактически крайцерите тип „Гарибалди“ стават евтини заместители на големите броненосни кораби, което предопределя и експортната им привлекателност у небогатите страни. В епохата на дреднаутните флотове те са пригодни за ограничен кръг задачи като ескорт на транспорти, брегова отбрана или обстрел на слабоукрепените противникови брегове; да служат като стационари в далечни колониални простанища или накрая, да бъдат учебни кораби. Всичко това не си заслужава скъпата издръжка на броненосните крайцери.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Броненосные крейсера типа „Джузеппе Гарибальди““ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница. Вижте източниците на оригиналната статия, състоянието ѝ при превода и списъка на съавторите.