Османски военни реформи

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Бунт на еничарите)
Направо към навигацията Направо към търсенето

Османските военни реформи започват непосредствено след края на руско-турската война (1768 – 1774) с договора от Кючук Кайнарджа[1].

Численост и въоръжение на Османската армия (1451 - 1768)[редактиране | редактиране на кода]

Предполага се, че в края на XVIII век османската армия е с 380 хил. численост, от която спахии - 132 хил.; еничари - 113 хил.; флота - 50 хил. и артилерия - 15 хил. Реалната ѝ численост се оценява на 180 хил. [2]

Предходно числеността на османската пехота и артилерия се оценят на[3]:

Численост на еничарския корпус по години 1484 – 1776
Година 1484 1530 1547 1574 1582 1592 1609 1654 1666/67 1669/70 1687/88 1694/95 1699 1710/11 1728/29 1729/30 1761/62 1775/76
Брой 7,841 8,407 12,131 13,599 16,905 23,232 37,627 51,047 47,233 39,470 62,826 78,798 67,729 43,562 24,803 98,726 55,734 61,239
Численост на османския артилерийски корпус по години 1514 – 1769
Година 1514 1527 1567 1574 1598 1609 1660 1669 1687 1699 1702 1739 1769
Топчии 348 695 1204 1099 2827 1552 2026 2793 4949 4604 1269 7279 1351
Топарабаджълари 372 943 678 400 700 684 282 432 670 1074 470 2274 180
Джебеджии 451 524 789 625 3000 5730 4180 4789 3503 9629 2462 9877 3691
Общо 1171 2162 2671 2124 6527 7960 6488 8014 9122 15307 4201 19430 5222

Предпоставки[редактиране | редактиране на кода]

Османското поражение в руско-турската война (1768 – 1774) е най-тежкото в историята на империята. Като следствие, османските интереси в Черно море, на Балканите, и най-вече в дунавските княжества - са сериозно застрашени или направо поставени под съмнение.

Османският управленски елит, групиран около три центъра на власт - султанският дворец Топкапъ; улемата (духовната власт) и Дивана, започва анализ на предпоставките и причините за военното и най-вече политическо поражение във войната.

Надделява мнението, че войната е загубена по военни, а не по политически причини. За основен виновник за поражението е нарочена старата армия, най-вече заради нейното състояние и морално разложение. И в частност еничарския корпус. Това политическо заключение е наложено, не без съдействието на френската дипломация при Високата порта, която по силата на стария френско-османски алианс, винаги се е ползвала с особен статут пред османския султан и халиф на правоверните. Политическият стремеж към окончателно осъществяване на радикална военна реформа, т.е. ликвидиране на еничарския корпус, не прекъсва дори края на вековното френско-османско сътрудничество, сложен от Наполеон Бонапарт с неговия египетски поход. [4]

Причини[редактиране | редактиране на кода]

Причините за военните реформи са изцяло политически - недоверие и страх в султана от еничарите, които с оглед новата конфигурация на силите в Европа след дипломатическата революция, стават своеволни и неконтролируеми.

Редица военни експерти и изследователи са на мнение, че османската армия и въобще империя, съвсем не е слаба в средата на XVIII век и след седемгодишната война, в която османците не участват. Нещо повече, през 1761 г. в Кралство Прусия, на Фридрих Велики, е изпратена специална военна мисия, а от 1763 г. между Прусия и Османската империя са установени дипломатически отношения.

Освен това, Белградският мирен договор е гарантирал до войната изцяло османските интереси, но султан Мустафа III, подтикван от французите и военната партия на военните поръчки, с част от улемата - налага фетва за джихад - срещу Русия на Екатерина Велика. През 60-те години на XVIII век са реализирани редица промени в империята, част от които са закриването на вековни православни институции - Печка патриаршия и Охридска архиепископия. Тази османска политика, определено не среща разбиране сред раята, която започва постепенно, но твърдо и постоянно, да симпатизира на православната Руска империя, в която вижда нов закрилник на интересите си. Последното става явно, по силата на клаузи от мирния договор от Кайнарджа, по силата на които на Русия е признато качеството на покровител/закрилник на православните християни в дунавските княжества, където е установен нов режим на управление, в който думата вече има и Русия. [5]

Първи опит[редактиране | редактиране на кода]

Султан Абдул Хамид I, с неговите военни съветници, преценява че пушките на османската пехота са с дълги цеви, тежки са, и се зареждат бавно. Липсват им щикове. Освен това артилерийските оръдия в османската армия били тежки и нямали лафети, които технически недостатъци били в основата на османските военни поражения. В сраженията османската пехота и кавалерия често се струпвали в безсмислена дъга и т.н.

С цел европеизиране, било наложително незабавна военна реорганизация, независимо от неефективността на нововъведенията на Франсоа дьо Тот. През 1777 г. е издаден султански ферман - „Низамнаме за зиамите и тимариотите“, по силата на който в срок от 20 дни спахиите са длъжни да се заселят в своите ленове, в противен случай им се отнемат. Наследяването на леновете е под условие, че наследникът поема дълговете на наследодателя. Великите везири Иззет Мехмед паша, Йеген Хаджи Мехмед паша и Халил Хамид паша в периода 1781/85 г. правят преобразуванията. Османският флот е също укрепен, но резултатът е поредна загуба в поредната руско-турска война (1787 – 1792). Халил Хамид паша е нарочен за изкупителна жертва, като е екзекутиран, заради забавената и провалена османска военна реформа. [6]

Реформи на Селим III[редактиране | редактиране на кода]

Военните реформи на Селим III са пълен провал. С цел добър прием, султанът се спира на неутралното име „Низам-и Джедид“, което датира от времето на Фазъл Мустафа паша. Буквално значи - нов порядък или нова система. Султанът възлага на близо 200 видни османски сановници да представят свои проекти за реформи - независимо един от друг. Проектите са представени през август 1791 г., като султанът отсява 22 от тях, станали известни като ляхие. 13 проекта ляхие са на имперската администрация, 5 са на улемата и едва 4 са на военните. Въпреки този подбор, най-голямата консервативна група ляхие, представя проекти основаващи се на база на традиционната османска система, изразяващи се във възстановяване и оздравяване. Привържениците на втората умерена теза, застъпват военни реформи по френски образец. Третата и най-малка революционна група военни реформатори, настоява за изцяло нова османска войска по европейски образец. За целта султан Селим III изпраща Ебубекир Ратъб ефенди на специална мисия във Виена. След завръщането си емисарят представя доклад от 500 страници, станали известен като сефаретнаме. Изводите от този доклад са, че Османската империя се нуждае от основни реформи във всички сфери на обществените отношения, за да можела да се съхрани и просперира.

Султан Селим III съставя през 1792 г. таен военен съвет и възприема революционните реформаторски тези за нова османска армия. Съставът му е от 10 човека, а начело му е Ибрахим Исмет ефенди, доказал се реформатор, който съставил програма за изпълнение от 72 параграфа. На 10 юли 1792 г. султанът издава „Нов закон за тимарите и зиаметите“. През 1793 г. започва тайно да се създават нови армейски формирования - Корпус на стрелците бостанджъ, ведно с три центъра за обучение на тази нова войска. И трите центъра са базирани в Анадола, от съображения за сигурност - Анкара, Кайзери и Кония. По плана се предвиждало новата войска да достигне численост от 12 хил. Обновява се и османския флот.

Военните реформи срещат сериозни финансови затруднения. [7]

Реакция[редактиране | редактиране на кода]

Мустафа Кемал Ататюрк като еничарин, София, 1914 г.

През XIX век - 1807 и 1826 г., избухват два бунта на Еничарския корпус на Османската империя.

След неуспешното начало на третата поредно загубена Руско-турската война (1806 – 1812), през 1807 г. в Константинопол избухва бунт на ямаците, който сваля султан Селим III, и на трона се възкачва неговия племенник - Мустафа IV.

Тази смяна на султана, под натиска на Еничарския корпус, води до временно прекратяване на реформите, които Селим III извършва в империята, и е показателна за твърде голямото влияние на еничарите в Османската империя.

Няколко месеца по-късно Мустафа IV е убит от брат си Махмуд II, който остава единствен наследник на династията и става султан на Османската империя.

Ликвидиране на еничарския корпус[редактиране | редактиране на кода]

Новият султан Махмуд II води политика на модернизиране на империята, в т.ч. и на армията ѝ. Той преценява, че Еничарския корпус е остаряла за времето си военна организация, с твърде голямо влияние върху политическия живот и неконтролирана власт. Ето защо, султанът свиква разширен съвет, и на 29 май 1826 г. издава указ за ликвидиране на Еничарския корпус и създаване на редовна и модерна османска армия, съставена само от мюсюлмани.

На 15 юни с.г. на цариградския площад Ат мегдан се събират около 20 000 еничари и вдигат бунт с настояване решението на султана да бъде отменено. Великият везир на империята призовава еничарите да се приберат в казармите. След като те отказват да се подчинят, срещу тях са изпратени верни на султана войски, които блокират площада и избиват всички еничари. [8]

Последствия[редактиране | редактиране на кода]

Русия си извоюва правото на закрилник на православните християни в Османската империя, което значи и активна намеса във вътрешната политика на Високата порта. Руската политика спрямо османците бележи половин век по-късно своя апогей с Одринския мирен договор, и най-вече с последвалия го Ункярискелесийски договор. [9]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. История на Османската империя от Ахмед Садулов, Опити за военни реформи и за укрепване на османската армия; стр. 176. Фабер, Велико Търново; ISBN 954-9541-53-3, 2000.
  2. История на Османската империя от Ахмед Садулов, Военни реформи; стр. 186-187. Фабер, Велико Търново; ISBN 954-9541-53-3, 2000.
  3. Руско-турските войни 1569-1878 г.; Таблица 1, стр. 33-34. Сиела, София; ISBN 978-954-28-2683-5, 2018.
  4. История на Османската империя от Ахмед Садулов, Френско-османска война (1798-1802); стр. 191-196. Фабер, Велико Търново; ISBN 954-9541-53-3, 2000.
  5. История на Османската империя от Ахмед Садулов, стр. 160-172. Фабер, Велико Търново; ISBN 954-9541-53-3, 2000.
  6. История на Османската империя от Ахмед Садулов, стр. 176. Фабер, Велико Търново; ISBN 954-9541-53-3, 2000.
  7. История на Османската империя от Ахмед Садулов, Военни реформи; стр. 186-188. Фабер, Велико Търново; ISBN 954-9541-53-3, 2000.
  8. История на Османската империя от Ахмед Садулов, Реформаторска дейност на Махмуд II; стр. 231-234. Фабер, Велико Търново; ISBN 954-9541-53-3, 2000.
  9. История на Османската империя от Ахмед Садулов, Ункярискелески договор; стр. 230. Фабер, Велико Търново; ISBN 954-9541-53-3, 2000.