Бунт срещу Ираклий

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Бунт срещу Ираклий
Юдейско-римски войни
BizancjumVI.png
Информация
Период 614-628
Място Палестина
Резултат потушаване на въстанието с възвръщане на контрола за империята върху Йерусалим
Територия Палестина
Воюващи страни
Flag of the Greek Orthodox Church.svg
Източна Римска империя
евреи
Командири
Ираклий Бенямин (Бениамин)
Сили
неизвестни 150 000

Бунтът срещу Ираклий е последен опит на юдеите да се противопоставят на римското владичество над предходната Юдея, преобърната от римляните на римска провинция Палестина.[1]

Цивилизационна предистория[редактиране | редактиране на кода]

След сриването на Втория храм, предшествано от обсадата и превземането на Ерусалим от Тит, еврейството минава в явна и прикрита борба (виж ранно християнство) срещу новия, този път най-силен, завоевател на Юдея – Римската империя. Резултатите на евреите не са обнадеждаващи. След Миланския едикт, християнството се налага от Константин Велики за официална религия в империята, а евреите и еврействащите му последователи постепенно са отлъчени от църквата – виж Вселенски събори. Проповедите на Йоан Златоуст бележат своеобразната, паралелна на официалната държавна имперска политика, религиозна кулминация на този цивилизационен процес.

След като през 476 година Западната Римска империя престава самостоятелното си съществуване под напора на варварските (предимно германски) нашественици по времето на Великото преселение на народите, Източната римска империя постепенно затвърждава своето институтоционално съществуване и укрепва налагайки авторитетността и легитимността си над останалия постримски свят. Според известният изследовател на тази „нова“ империя, продължител на Римската, Георгий Острогорски, римската държавна традиция, елинската култура, и християнската религия се превръщат в „трите кита“, т.е. в една своеобразната геополитическа държавна „Света Троица“ на новото време – средновековието (виж медиевистика) с неговите ценности и система заменили римската цивилизация и открили пътя за формиране през и чрез възраждането на съвременната европейска цивилизация.

Своеобразен връх в този трансмисионен обществен процес бележи управлението на император Юстиниан. Възвръщането на старата римска бойна слава чрез завоеванията на прославения му пълководец и генерал Велизарий, подигането на вселенската патриаршеска църкваСвета София“, основаването на известната Магнаурска школа (предвестник на съвременните университети) маркират фундамента на цивилизационния преход от античността към средновековието. Култовата императорска реплика на Юстиниан (превърнала се в крилата фраза) при освещаването на църквата „Света София“

Соломоне, аз те надминах!

символизира геостратегическата насока на новата имперска политика.

Управлението на Юстиниан с неговия правен Юстинианов кодекс от 531 г. същевременно бележи своеобразния упадък (най-ниска точка) за еврейското социално самостойно развитие. Юстиниан изисква всяка общност, включително и най-вече еврейската, да отдава почит на всеки нов император и папа. Посредством законодателството забранява на онези които

вярват в еврейските суеверия, на еретиците, на манихейците и самаряните

да свидетелстват против християни. Също така забранява да се разширяват съществуващите синагоги, да се строят нови, а на евреите, еретиците, манихеите и самаряните да влизат в местните власти. Юстиниан допуска евреите да притежават роби езичници, но онези роби които се покръстят са свободни.

Предистория на бунта[редактиране | редактиране на кода]

В самото начало на 7 век в Източната римска империя настъпват сериозни сътресения и трансформации.

През 602 г. бунт на придунавската войска довежда до убийството на Маврикий, с което се слага край на управлението на Юстиниановата династия. През 604/608 г. евреите в Сирия и в частност в Антиохия избиват гръцкото население на провинцията и града водени от старата си подтискана ненавист към ромеите.[1] През 610 г. Ираклий слага началото на управлението на империята от новата династия на Ираклионите. Същата тази 610 г. Сасанидския владетел Хосров II прави опит да отнеме Палестина от империята.

Последен еврейски опит за отвоюване на Юдея[редактиране | редактиране на кода]

В началото на 7 век евреите са само 1/10 от населението на Палестина. В сблъсъка между Персия и Византия, те вземат страната на персите подкрепяйки сасанидския пълководец Ромизан, правейки опит да отхвърлят ненавистната им римска власт.

Един отряд юдейски бунтовници убива патриарха на Антиохия (виж бунт срещу Фока), а друг провокира безредици в Тир. Юдеите от Тибериада, водени от Вениамин, подпомагат Сасанидите да завладеят Кесария срещу обещанието, че ще имат самоуправление в Юдея. През 614 г. персите завладяват свещения Йерусалим, което е хвърлена ръкавица в лицето на Ираклий и християнския свят. Ромизан отнася в Ктезифон Светия кръст поверявайки управлението на светия град на еврейския бунтовнически водач Вениамин.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Атали, Жак. Евреите, светът и парите, стр. 139 – 146. Рива, ISBN 954-320-002-5, 2009.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]