Българо-латински войни

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Българо-латински войни
Cesarstwo Łacińskie1204.png
Информация
Период 1204-1261
Място Второ българско царство, Латинска империя
Резултат Убедителна победа за България; отслабване на Латинската империя и разширяване на българската територия
Страни в конфликта
Coat of Arms of the Bulgarian Empire.PNGВторо българско царство Blason Empire Latin de Constantinople.svg Латинска империя
Командири и лидери
Калоян
Борил
Иван Асен II
Балдуин I
Бонифаций Монфератски
Хенрих Фландърски

Българо-латинските войни са серия от конфликти между Втората българска държава и Латинската империя, която е създадена по време на Четвъртия кръстоносен поход през 1204 година. Войните са водени в началото на 13 век.

Началните експанзионистични стремежи на Латинската империя са разбити само година след основаването ѝ в битката при Одрин, където нейният император Балдуин I е пленен и повечето от рицарите са избити. След тази критична загуба Латинската империя трябва да се защитава от България и държавите наследили, Византийската империя - Никейската империя в Мала Азия и Епирското деспотство на Балканите. Съперничеството между трите държава отлага края на Латинската империя, който идва през 1261 година.

Основаване на Латинската империя[редактиране | редактиране на кода]

На 13 април 1204 година кръстоносците превземат Константинопол, с което поставят началото на Латинската империя. Техния лидер граф Балдуин Фландърски е коронован за император в Света София под името Балдуин I.[1][2] Според договора от март 1204 година той получава четвърт от Византийската империя, а останалото е разделено между венецианците и кръстоносците. Императорът получава земи в Мала Азия както и Константинопол и тънка ивица суша по черноморското крайбрежие и няколко други градове на Балканите. Венецианците вземат най-плодородната част от византийска Тракия включително Адрианопол (Одрин), Родосто, Аркадиопол, повечето от Пелопонес, части от Епир и Тесалия както и много острови. Техния дож приема титлата "quartae partis et dimidiae totius imperii Romaniae dominator" или "Господар на четвърти и половина част от цялата Римска империя". Кръстоносците получават други земи в бившата Византийска империя и създават Солунското кралство с Бонифаций Монфератски като крал.[3]

Българската намеса[редактиране | редактиране на кода]

Българите предлагат съюз на кръстоносците срещу Византийската империя, но предложението им е отхвърлено високомерно, като Латинската империя заявява намеренията си да завладее всички земи на Византия, включително и територии управлявани от българския цар Калоян. Неизбежния конфликт е ускорен от византийската аристокрация в Тракия, която въстава срещу латинското управление през 1205 година и извиква българите на помощ в замяна на своето подчинение пред тях.

Кампаниите на Калоян[редактиране | редактиране на кода]

След като Балдуин I решава да върне властта си във въстаналите градове, той обсажда Адрианопол и, с думите на хрониста на кръстоносците Вилардуен, "Йоаница, Крал на Влахия дойде на помощ на Адрианопол с много голямо множество; със себе си доведе власи и българи и четиринадесет хиляди кумани, които никога не са били покръствани" (Villehardouin, 92). На 14 април 1205 година куманите успяват да увлекат в преследване тежката кавалерия на Латинската империя и тя попада в засада в блатата на север от Адрианопол, а българите нанасят съкрушителна победа над кръстоносната армия. Балдуин I е пленен, граф Луи I Блоа е убит, а венецианския дожа Енрико Дандоло повежда оцелелите останки от рицарската армия в бързо бягство към Константинопол, по време на което умира от изтощение. Балдуин е затворен в столицата Търново, докато умира или е екзекутиран в края на 1205 година. През 1205 година Калоян пленява Сяр и Филипополис (Пловдив), опустошавайки голяма част от територията на Латинската империя в Тракия и Македония.

На 31 януари 1206 година българите побеждават латинците отново в Тракия и по-късно започват обсада на Дидимотейкон. Българите нееднократно опустошават Тракия, включително важни градове като Хераклея и Чорлу и евакуират други градове като Родосто (Текирдаг). В миналото българския цар Калоян може да оказва ограничен натиск върху аристокрацията, то неговите по-късни кампании включват цялостно прехвърляне на население от превзетите градове до отдалечените райони на България.

Българите обсаждат Адрианопол два пъти, но не успяват да превземат града, поради оттеглянето на куманската конница и напредването на новия латински император, брат на Балдуин Фландърски Хенрих Фландърски. През 1207 година българите сключват антилатински съюз с никейския император Теодор I Ласкарис. През същата година успяват да убият Бонифаций Монфератски (4 септември 1207), латинския управител на Солунското кралство. Търсейки предимство в тази ситуация Калоян напредва с армията и обсажда Солун, но е убит от куманския войвода Манастър в началото на октомври 1207 година. В съгласие с традициите си гръцките жители на града приписват убийството на Калоян на техния покровител Димитър Солунски.

Мир[редактиране | редактиране на кода]

Наследника на Калоян и негов племенник Борил не се справя много успешно срещу латинците. Борил е победен от Анри Фландърски през 1208 година в близо до Пловдив, но продължава кампанията си срещу Латинската империя до 1210 година, когато унгарците и Латинската империя влизат в съюз.

Падане на Латинската империя[редактиране | редактиране на кода]

До 1231 година латинските регенти приключват преговорите с Йоан дьо Бриен, бивш крал на Йерусалим, който е поканен като пазител и съимператор на Балдуин II в Константинопол. Това действие води до скъсване на съюза между България и Латинската империя и създаването на друг съюз между България и Никейската империя. Все пак българския цар Иван Асен II не може да реши дали да подкрепи никейците или латинците и не предприема никакви действия, като изключим помощта за обсадата на Константинопол от 1235 година. Михаил VIII Палеолог владетеля на Никейската империя завладява Константинопол и възстановява Византийската империя и по този начин прекратявайки съществуването на Латинската империя.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Герцберг, Г. Ф. История на Бизантия, Москва 1895, с. 359-360
  2. Gerland, Е. Geschichte des lateinischen Kaiserreiches von Konstantinopel. 1. Teil: Geschichte des Kaisers Balduin I und Heinrich. Homburg v. d. Höhe 1905. p. 1-10
  3. Gerland, Е. Geschichte des lateinischen Kaiserreiches von Konstantinopel. 1. Teil: Geschichte des Kaisers Balduin I und Heinrich. Homburg v. d. Höhe 1905. p. 29-30